Лили Иванова се лееше отвсякъде по тв и радио по време на соца, има си почитатели и сега. Проникнала е в българското съзнание на няколко поколения, но, също така, тя е и негов изразител.

В пеенето на Лили Иванова има една характерна превзетост и театралност, която присъства и в повечето български певци и актьори. Като някакъв белег на българската чувствителност.

„На кого е нуууужна китааара без струни-и-и-и-и“

„…Детелина-а-а-а, с примамливите четири листаааа… Детелиниииии, детелинииии“

„Грешница съм аз на любовта-а-а-а-а…“

Има ги и при Емил Димитров: „Колко песни аз изпях, колко мъка изживях, да се върррна”… „Каква неввеста си билла ти маммо, мила маммо,…”

Или Васил Найденов – „Там-м-м-м-м-м-м… преди сто лета-а-а-а…“
„Болка и тъгааа, в мене останииииииии…“

Или Богдана Карадочева: „Иванееее, Иванееее…“

И т. н.

Една превзетост и театралност, която извира отвътре, като тон на говорене.

Силата на една певица или певец е в израза на чувствата в гласа. Пускаме за сравнение, примерно Уитни Хюстън. Или Едит Пиаф, че е по-близко поколение до Лили Иванова. И при тях има емоция, сила на чувствата, но я няма тази превзетост и театралност.

Тя се усеща дори в старите български рок групи, които са по-скоро естрадни групи – „Щурците”, „Сигнал”. Дори в най-пусканите техни песни, за които си мислим, че ги знаем, ако се заслушаме с изострено в тази посока внимание, ще видим характерна превзетост – „Край реката редят се тополите, побелели от първия сняг… Аз не чакам за срещаааа”. Или „Аз не съм комунист и никога няма да бъъъъда…”

Или група „Сигнал” – „Може биии, може биии…” и „…А ти все пооовече да се отдалечаваааш”.

Новите поколения в популярната музика се отърсват от това, донякъде с изключение на поп фолка.

Този театрален тон на преиграване е характерен и за актьорите у нас. Например безспорната звезда Тодор Колев – не само песните му са прекалено татрални – „…Питаш ме тииии, …фалшив героййй…“ И в сцени от филми е така „Държавна кола с книжка за любител шофьорррр?“, „Лошо, Седларов, лошо…“

Театралност, каквато не може да се види в западни филми, примерно. Ама ние си го харесваме, у нас преиграването се смята за нормално, вижда се една изкуственост във всичките ни сериали. Не само заради измисления неестествен диалог, усеща се, че всички играят.

Толкова сме свикнали, че може би не всеки ще разбере за какво става дума. Дотолкова смятаме това за естествено, то е в природата ни. У нас изкуственото минава за естествено.

Ако някой иска нагледно да види каква е разликата, да гледа българския филм „Островът“ на Камен Калев, българо-шведска продукция. В главните роли са шведският актьор Туре Линдхард и французойката Летисия Каста. Епизодите, в които са само те двамата, изглеждат като изцяло западен филм. Щом в кадър се появят български актьори, започват едни драматични физиономии, едно преиграване, жестове, веднага става български филм. Дори режисьорските приумици, с които е побългарил западните актьори – Летисия Каста ражда в съня си буркани с домати – не могат да я побългарят напълно.

Не става дума, че „Островът“ е някакъв много хубав филм – просто в него се вижда сравнението между западната чувствителност и българската.

Нашето просто е друга емоционалност, някакъв базово заложен афект, обиденост. Като тона на говорене на ромите.

Ако трябва да търсим изворите на тази наша чувствителност, тя вероятно произтича от склонността да се оплакваме и да се възприемаме като жертви – на управниците на власт, като се почне още от турското робство до наши дни, на лошата система, на комунизма, на „демократите”, на коварния Запад или имперска Русия. Дългогодишна силна власт, която е мачкала хората и те хленчат за едно или друго, молят се да им дадат, чакат някой да ги „оправи”.

Като ромите – „Айде, бе, батеее”.