Представете си такава картина. Историята на следвоенна Германия се е развила по друг начин: не е имало Нюрнбергски процес, немците не са се разкаяли.
Просто загубената от тях война е свършила – да кажем, че фон Щауфенберг е успял с покушението и съюзниците са сключили с немците мир. Да речем че някакъв Ялтенски документ е върнал всички страни към изходното им положение: Червената армия се е върнала в границите на СССР, съюзниците също са се прибрали зад Рейн. Оживелите затворници от концлагерите са освободени и даже са им изплатили неголеми компенсации. Расистките закони са отменени, само че собствеността на еврейските предприемачи никой не им я е върнал: тя отдавна е поделена между есесовците и останалите арийци – няма да им я вземат, я!
Политическите емигранти са се завърнали (който е поискал). Томас Ман е поживял година във фатерланда и е заминал завинаги в САЩ, като на сбогуване рекъл: „Пусти да опустеете!“ Германия не бива разделена. Обърналият се към религията Гьоринг е оставен да ръководи „Луфтвафе“. Скромно погребват останките на Хитлер в гробището, но никой не му събаря паметниците. НСДАП не е разпусната; нещо повече, на изборите тя неизменно събира 25–30% гласове. Свастиките са махнати от флага, но не са забранени и тук там се развяват съвършено открито – около Бранденбургската врата, например. „Майн кампф“ се изучава в училищата.
Валерия Новодворска на митинг на руската опозиция
Бившите лидери на Третия райх живеят в разкош и са на почит. В техните ръце е икономиката, политическата власт, с една дума, всички командни върхове. А в Бухенвалд се помещава изправителна колония. В същите тези бараки, наистина с по-добро спално бельо и храна, като в нормален европейски затвор. Крематориумът и газовата камера не са разрушени. Просто не се използват. Проверката [Appell] се извършва на същия този апелплац и по-голямата част от есесовците продължават да работят като надзиратели 15 години след края на войната. Портретите на Химлер висят в кабинетите на някои служители от администрацията. В бившата детска барака се намира приют за трудни деца, склонни към бягство от дома. Тук тях ги превъзпитават. Затворниците носят раирани дрехи – някои, останали от предишните времена, други новоушити.
Есесовците разказват на журналистите, че сега при тях всичко е различно, не както при Хитлер, и даже организират дни на отворените врати. Показват бараките, работните цехове, над които виси предишният освежен лозунг „Arbeit macht frei“ („Трудът ви прави свободни“), крематориума, газовата камера. Хвалят се с имената на световноизвестните затворници, загинали там при нацисткия режим. Уверяват, че съвсем наскоро при тях идвал един много известен емигрант-антифашист и познал един от есесовците, който работел при газовата камера. Та двамата дълго и приятелски разговаряли, припомняли си миналото.
Що за „сюр“ е това? – ще попитате вие. Да не е филм от Берлинския фестивал? Не, мили мои зайчета, това не е от фестивала, това е действителността на Руската Федерация. Заменете есесовците с чекистите, свастиките с червените звезди, НСДАП – с комунистическата партия, и ще имате пълно сходство, а „сюр“-ът ще се окаже най-обикновен реализъм. А пък Бухенвалд също не е метафора. Това е денят на отворените врати, който наскоро беше организиран в Института „Сербски“ – ужасяващото заведение, където е бил центъра за осъществяване на наказателната психиатрия върху политзатворници. Тук са „работили“ нашите „доктори Менгеле“, лекари-престъпници, трижди заслужили Нюрнберг: създателят на доктрината за прилагане на психиатрия за политически цели Снежневски, палачите-професори Лунц и Морозов. Даже портретите не са им свалили (ето ви и Химлер!). Тук са се поставяли фалшивите диагнози „вялопротичаща шизофрения“, „делюзия за търсене на истината“ и други подобни на съветските дисиденти. През това изтезание са преминали Пьотр Григоренко[1], Владимир Гершуни[2], Виктор Файнберг[3], Владимир Буковски[4] (който уж бил познал една от медицинските сестри и много се зарадвал), Пьотр Старчик[5], стрелялият в Брежнев младши лейтенант Виктор Илин[6], Наталия Горбаневска[7].
И понеже психиатричният затвор е до живот – това е било по-лошо и от газовата камера. Повече страдания, по-бавно умъртвяване. И ето тези палачи си работят „по специалността“. И детската барака не е измислица. Там при тях има отделение за реабилитация на деца-заложници. В място където няма грам състрадание! И никакво разкаяние там нямаше – признаха за „погрешна“ само част (малка, процент-два) от диагнозите, а настояват за правилността на останалите и досега. Не, не биваше да пускат руските психиатри обратно в Световната асоциация. Дори само Буданов те на няколко пъти признаваха ту за здрав, ту за болен – в съответствие с политическата поръчка на Кремъл. За поетесата Алина Витухновска[8] преди 6–7 години (беше обвинена в разпространение на наркотици) направо питаха занимаващите се с нея депутати-демократи: как да ви я признаем – вменяема или невменяема? И никой от тези изверги не е бил осъден, на никой дипломата не е била взета. Този Бухенвалд е готов за нови жертви, за нови дисиденти. Страната отхвърлила Нюрнберг е обречена на Бухенвалд, Майданек, Освиенцим.
Новодворская, Валерия. Избранное в трех томах. И-во „Захаров“, т. 2, 2015, с. 509–511
Превод от руски Слава Янакиева
Валерия Новодворска (1950-2014) е руска дисидентка и публицистка, учредител на партията „Демократически съюз“. Арестувана е многократно в СССР за правозащитна дейност, била е близка до пацифистката група „Доверие“. Вкарвана е на няколко пъти от КГБ в „психиатрични клиники“. След разпада на СССР активно се занимава с политическа дейност, през 2010 г. е сред инициаторите на движението „Путин трябва да си тръгне“. Носител е на рицарския кръст на Литва. Автор на книгите „Отвъд отчаянието“ (1993), „Над пропастта на лъжата“ (1998), „Моят Картаген трябва да бъде разрушен“ (1999) и др.
_________________
[1] Пьотр Григоренко (19007–1987) – генерал-майор, участник във ВСВ, който при управлението на Н. С. Хрушчов започва дисидентска дейност уж за „връщане към ленинските идеали“. Сред основателите на Хелзинкския комитет в СССР. Принудително лекуван в психиатрии и принудително изселен от страната. Неговият защитник-психиатър, оспорил политическите диагнози, Семьон Глузман също бива осъден на 7 години затвор и 3 години изселване за „злоупотреба с психиатрията за политически цели“.
[2] Владимир Гершуни (1930–1994) – литератор публикуващ в „самиздат“, дисидент, принудително лекуван в психиатрични клиники, освободен през 1987 г.
[3] Виктор Файнберг (1931–2023) – филолог, дисидент, един от участниците в протеста на Червения площад в Москва срещу нахлуването на съветските войски в Чехословакия през 1968 г. Многократно арестуван и принудително затварян в психиатрични болници, емигрант.
[4] Владимир Буковски (1930–2019) – може би най-известният от изброените дисиденти. Писател, публицист и правозащитник. Прекарал 12 години в принудително психиатрично лечение, емигрант.
[5] Пьотр Старчик (р. 1938) – бард, композитор, дисидент, осъждан на принудително психиатрично лечение.
[6] Виктор Илин, извършил атентат върху кортежа на Л. Брежнев, след което прекарал 20 години в принудително психиатрично лечение. Освободен през 1990 г.
[7] Наталия Горбаневска (1936–2013) – писателка, преводачка и дисидентка. Една от участниците в демонстрацията на Червения площад през 1968 г. срещу руската инвазия в Чехословакия. Лекувана принудително в спецпсихиатрия, емигрантка.
[8] Алина Витухновска (р. 1971 г.) – руска поетеса и писателка, член на международния ПЕН-клуб, правозащитничка. Арестувана на два пъти и обвинена в търговия с наркотици – вероятно по политически причини. Участва в нон-конформистки и радикалистки движения.
