Напоследък на дневен ред в публичния дебат у нас бе поставена темата за промени в Конституцията на държавата ни и дори бяха предприети първи стъпки в тази посока. Ядро на замисляните корекции в основния закон е преструктурирането и промяната в пълномощията на органите за управление на съдебната власт у нас.

Заедно с тях на вниманието на обществото бяха представени и други предложения за промени в този документ, например вписването в него на различен от настоящия национален празник¹. По такъв начин се отвори вратата за излагане на предложения за промени, засягащи и други важни норми от обществения договор. Тук ще обърна внимание върху спорното настоящо решение в него на един фундаментален за българската, а и за всяка демокрация въпрос – този за източника на властта в съвременната държава, респективно ще предложа как той да бъде решен по по-адекватен начин занапред.

Както е добре известно в самото начало на конституционния текст се съдържа формулировката, че „цялата държавна власт произтича от народа”, като „тя се осъществява от него непосредствено и чрез органите, предвидени в тази Конституция” (чл. 1, ал. 2). В следващата алинея е записано, че „никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет”. Това са двете места в основния закон, в които се използва понятието „народ”. По-нататък в текста то не присъства, освен като част от словосъчетанията „Народно събрание” и „народен представител”. Много по-често в конституционния текст се използва понятието „граждани” и понякога „нация”, което ми дава основание да смятам, че тяхната употреба е по-уместна в този фундаментален политически и юридически документ.

Смятам, че е дошло време да се ограничи кръга на използваните основни понятия в нашата Конституция, като от нея отпадне понятието „народ” за сметка на „граждани” и „нация”. В тази връзка естествено възникват питанията: „Защо подобно действие би имало смисъл”? и „Какъв проблем се решава с него”? За да им се отговори е важно да се изясни съдържанието на разглежданите понятия. За целта се обръщам към определенията им, дадени във вездесъщата „Уикипедия”.

„Демокрацията (от  гръцки „народовластие“) е форма на управление, при която държавната власт произтича от народа чрез консенсус (консенсусна демокрация), чрез провеждане на референдуми (пряка демокрация) или избрани представители (представителна демокрация). Под народ в горната дефиниция се имат предвид по-скоро „гражданите“ (защото гражданство в древна Гърция например притежава само част от народа)”.

„Народът е общност от хора, обединени на етническа (етническа група), политическа (нация) или териториална основа (населението на дадена страна)”.

„Нация е общност от хора, характеризираща се със съзнанието за еднаква историческа и културна принадлежност, живееща на обща територия, обединена от общ език и организирана в държава”.

„Гражданин: „Статус на личността, която има политически права и активно отношение към политическите процеси”.

„Гражданството е устойчивата политико-правна връзка на човек (физическо лице) с държавата. В политически смисъл гражданството е право на участие в обществения живот и управлението”.

От тези дефиниции могат да се направят няколко извода:

Първо, под „народовластие”  още от древността всъщност се подразбира власт на гражданите, т.е. на хората с права да участват в управлението на държавата;

Второ, критериите за отнасяне на един човек към даден „народ” са няколко, като етническият и териториалният нямат отношение към държавното управление – само чрез прилагане на политическия този индивид се разглежда като част от конкретна „нация”;

Трето, от четирите признака за формиране на нация само един – организираната в държава общност от хора се отнася до упражняването на властта;

Четвърто, понятието за гражданин съдържа две изключително важни характеристики на човека, който го прилага към себе си: той е личност и е активно въвлечен в политическия живот;

Пето, чрез понятието се за „гражданство” се гарантира правото на участие на хората в управлението на страната, вкл. на неговото съграждане.

Какво следва от тези заключения за обсъжданата тук тема? Понятието „народ” няма пряка връзка с устройството и управлението на държавата, освен чрез синонима си „нация”. Следователно подвеждането на съвременните българи под понятието „народ“ не ги третира като политически същества. Те се разглеждат като неразличими части от аморфна маса индивиди, населяващи обща територия и принадлежащи към един и същ етнос – последното, е фактически невярно, тъй като в нашия „народ” влизат няколко етнически групи. Разтворени в тази недиференцирана по политически признак съвкупност от хора българските граждани се лишават от държавнотворна роля. Мислено в този ракурс, българското общество изглежда дезорганизирано и без вътрешна структура. Представителите му са безлични същества, не осъзнаващи общите си ценности и цели. Иначе казано, българите се мислят като социално и политически незрели и непълноценни, а страната им като лишена от споделени перспективи за развитие от своите обитатели. А именно техни инициативи за единение биха били особено полезни в съвременната ситуация на аномия на българското общество².

В Конституцията на страната ни са използвани и други понятия, когато се говори за българите. От една страна е налице общочовешкото измерение – „всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права“ (чл. 6, ал. 1) – което е безспорно. Тук е въведено и ключовото понятие „права“, което е привилегия на човека като гражданин: „Всички граждани са равни пред закона. Не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние“ (чл. 6, ал. 2). Това правно измерение обаче не е доведено докрай и утвърдено като основно в нашия основен закон. То се замъглява и размива чрез употребата на понятието „народ“, като водещо специално при конституирането на държавата, както вече бе посочено. Чрез това понятие се елиминират гражданите като източник на власт, което пък отваря вратата за пренебрегване на политическата им значимост. Не е случайно, че тяхната самоизолация от политическия процес през годините се задълбочава, макар причините за това да не произтичат само и главно от конституционната уредба.

Редуцирането на българите до безименен елемент от „народа“ означава, че на тях не се гледа като на личности със свои права и свободи. Чрез него се губи отговорността пред гражданите на осъществяващите властта от тяхно име. Забравя се основополагащия принцип на представителната демокрация, че политиците се явяват наместници и служат на гражданите. Обръща се зависимостта помежду им – участващите в държавното управление като че ли имат за задача да закрилят безпомощните и неспособни сами да се справят с проблемите си представители на „народа“, а не да упражняват власт в интерес на гражданите. Политиците и администраторите намират оправдание да не ценят личното достойнство, индивидуалното самоопределение, както и да пренебрегват инициираните от гражданите социални проекти. Така отчуждението на гражданите от държавата се задълбочава. А тъкмо въвличането на последните в нейното управление би укрепило тяхното самочувствие на пълноправни господари на своя живот. Включването им в политическия процес ще повиши тяхната отговорност за случващото се в собствената им държава.

Гражданите са хора, които живеят в социално-политическо измерение. Те имат своите насъщни нужди, но ги задоволяват, тръгвайки от различни позиции спрямо човешките същества, принадлежащи към конкретен биологичен вид. Като изпълняват определена политическа роля, те изграждат самочувствие за значимост, произтичащо от участието им в управлението на сложно конструирана държава. От тази позиция те предявяват изисквания към политическите субекти и администрацията. В качеството си на безименни части от „народа” те могат да очакват само лицемерно съчувствие и подаяния от властимащите.

Важна нормативна крачка за превръщането на съвременните българи в пълноценни граждани и преодоляване на безразличието им към публичните дела би било редактирането на конституционния текст така, че да посочва именно тях като източникна властта в държавата. Той би могъл да придобие следния вид: „Цялата държавна власт произтича от българските граждани”, а в следващата алинея понятието „народен суверенитет” бъде заместено с „държавен суверенитет”. В частите отнасящи се до някои от видовете власти в държавата вече се посочва тяхната зависимост от гражданите. Така например в чл.  117, ал. 1 от глава шеста „Съдебна власт” се казва „Съдебната власт защитава правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата”, а не на „народа”. Подобно е положението и с разпоредбата на чл. 136, ал. 1 от глава седма „Местно самоуправление и местна администрация”, която гласи: „…Гражданите участват в управлението на общината както чрез избраните от тях органи на местно самоуправление, така и непосредствено чрез референдуми и общо събрание на населението”.

Що се отнася до понятията „Народно събрание” и „народен представител” те биха могли да бъдат заменени с „Национално събрание” и „национален представител”, ако не възприемат характерните за развитите демокрации понятия „парламент” и „депутат”. Тук понятието „нация” съвсем логично заменя „народ”, тъй като в съвременния свят държавите са именно „национални”. В нашата Конституция подобен езиков израз се среща при определяне задачата на държавния глава. В чл. 92, ал. 1 се казва, че Президентът „олицетворява единството на нацията”, а не на „народа”, тъй като последния няма съдържателна роля по отношение на изграждането на държавата и нейното управление.

Като още един аргумент в подкрепа на направеното предложение може да се изтъкне посоката на развитие на законодателството, третиращо прякото участие на гражданите в управлението на страната ни. През 2009 г. след приемане на „Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление” е отменен съществувалия от 1996 г. „Закон за допитване до народа”. Очевидно към онзи момент законодателя вече е стигнал до разбирането, че използването на понятието „граждани” вместо „народ” е по-подходящо в съвременните условия. Дошло е време той да довърши този процес на замяна на някои основни понятия, отнасящи се до управлението на нашата държава, като редактира в този смисъл и текста на Конституцията на Република България.

_____________________________

Бележки

Добрин Тодорове доктор на философските науки (2009), професор по история на философията в МГУ „Св. Иван Рилски“ (2010). Научните му интереси са в областите на историята на модерната българска философска култура, философската антропология и философията на образованието. Автор е на монографиите Съветската философска култура – типологичен анализ (1999), Пролегомени към историята на българската философска култура от тоталитарната епоха (2002), Философската публичност в тоталитарна и посттоталитарна България (2009), Специализираният философски печат в България (2009), Кризата на университетското дело в България и един възможен изход от нея (2017), Многоликото битие и новото световъзприятие на съвременния човек (2019) и др., както и на учебното помагало Човекът в европейската философия (2004). Член-основател и председател на УС (2002–2004) на Сдружението на университетските преподаватели по философия в България, член-основател, изпълнителен директор (2011–2021) и председател на УС (от 2021 г.) на Института за българска философска култура.

Виж текста ми „Задачата” национален празник” //портал „Култура”, 08.03.2022 г.

Виж моя текст „Как е възможно единението” //портал „Култура”, 01.08.2023 г.