Вижте колко диалектически звучи: когато демокрацията се превърне в собственото си отрицание!

Наистина има такова схващане, че ако нещо следва достатъчно дълго собствените си закони, то се превръща в свое отрицание. Очевидно това се случи с либерализма и демокрацията. Забелязвате ли как значението на думата „либерализъм“, не просто се измести, а се обърна на 180 градуса? Днес либерализма включва всичко останало, даже тоталитаризъм и марксизъм, но не и идеята за свобода – не самата свобода, а идеята, философията на свободата, днешният либерализъм няма нищо общо с тази философия. Същото е и с демокрацията. Според моето скромно мнение, демокрация в смисъла на народовластие никога не е имало, защото народът не е, не бил и никога няма да източник на власт. Народът е обектът на властта, не нейният субект.

Повод за тези размисли ни дава една статия в „Ню Йорк Таймс“ – това знаме на прогреса, – която ние четем в превод, защото сайтът на „Ню Йорк Таймс“ е платен, а ние пари на „Ню Йорк Таймс“ няма да дадем. Статията е от нашумелия американски автор на популярна наука и професор по „организационна психология“ в Пенсилванския университет Адам Грант и е под заглавие

Изборите са лоши за демокрацията

Ей, Професоре! Какво стана с яростната борба за всеобщо избирателно право! Какво стана със страданията на суфражетките! Та нали демокрация без избори е като медицина без фармация! Изборите са основният инструмент на демокрацията, не е ли така? Какво остава от демокрацията без избори?

Г-н професорът обаче е по-дълбок от нашите повърхностни възклицания. Той разсъждава за природата на властта и по-специално за изборите като средство за постигане на нейната легитимност. Казва така: „ако искаме публичните длъжности да са безупречни, може би е по-добре да премахнем изборите изобщо“.

„Но как така?“, ще се запитаме ние с примитивните си източноевропейски и в частност балкански умове. Как ще се заемат публичните длъжности – ще се наследяват ли, някой жрец ли ще ги посочва, ще събират точки за заслуги? На което Адам Грант отговаря, че вместо с избори лидерите трябва да се определят чрез жребий и обяснява този полет на въображението си по следния начин:

„Хората очакват, че лидерите, избрани на случаен принцип, ще бъдат по-малко ефективни от тези, избрани систематично. Но при множество експерименти, проведени от психолога Александър Хаслам, се оказва, че е точно обратното. Всъщност групите са вземали по-умни решения, когато лидерите са били избирани на случаен принцип, отколкото когато са били избирани от група или са били избирани въз основа на лидерски умения“.

Аз пък мисля, че най-силните лидери, онези, които помним, не са били избирани на никакъв принцип, а са завоювали властта; не са питали народа дали харесва качествата им, а са демонстрирали и налагали тези качества. Разбира се, да определяш лидери по някакъв друг начин, различен от вътревидовата борба, звучи удобно в епоха на триумф на посредствеността, когато долнопробните мнозинства налагат диктата си над качествените малцинства, епоха на безлики корпорации и непроследими колективи, когато никога не се срещаш лице в лице и дори не научаваш името на онзи, който наистина има властта да взима решения. Защото тези, които ви ги показват по телевизията, не са такива.

Също така, според статията, случайно избраните лидери са по-ефективни, защото ръководят по-демократично. Тоест не е важно управлението да е компетентно, достатъчно е да е „демократично“. Егати популизма! Мъча се да си представя един демократичен Атила докъде би стигнал с ордите си, един демократичен Цезар докъде би отвел легионите.

„Когато знаеш, че си избран на случаен принцип – опитва да се аргументира Грант, – не изпитваш достатъчно сила, за да бъдеш покварен от нея. Вместо това усещаш повишено чувство за отговорност: Не съм направил нищо, за да заслужа това, така че трябва да се уверя, че представям групата добре. И в един от експериментите на Хаслам, когато лидерът е бил избран на случаен принцип, членовете са били по-склонни да отстояват решенията на групата“.

Като в „Стопаджията“ – най-достоен за властта е не просто онзи, който не я иска, но и онзи, който не става за нея, онзи, който даже не осъзнава, че я упражнява. Това е стара идея: „ако някой поиска властта, това вече е достатъчно основание тя да не му се дава“. Звучи остроумно, но само докато е в пределите на литературата, в реалната политика място чак за такава духовитост няма.

Американците живеят с убеждението, че те притежават демокрацията в нейния най-чист вид, а пък виж: първи научават от собствените си професори, че демокрацията вече е мъртва, ако изобщо някога е съществувала. Все едно им казват: „Хелоу, гайс! Гууд нюз! Вече няма демокрация, вече няма избори, вие вече не решавате нищо. Вместо вас ще решава Сляпата Съдба!“. Ах, колко езически звучи това!

Искат жребий. Безумие! Кои участват в жребия? Кой се кандидатира и кой избира? Кой съставя списък с имената на тези, сред които ще се излъчи победителят? Какъв е механизмът на жребия? Понтифекс Максимус разчита карантиите на жертвения вол? Авгури тълкуват полета на птиците?

Ще кажете: ще се кандидатират всички, които и иначе биха се кандидатирали. Окей. Оставете Америка, да видим какво ще стане у нас. Кандидатират се социалисти, националисти, земеделци, русофили, евроскептици, гейове. Жребият се пада на някакви скинари, които иначе нямат и половин процент подкрепа. Те ли управляват?

Ще кажете: ама то става дума не за партии, а за личности. Още по-зле. Представете си, че жребият се падне на Йоло Денев… Жребий е, какво да го правиш…

Самата демокрация е проблематична. Идея за самоуправление е абсурдна. Всяко обществено управление се осъществява от една група управляващи над една много по-голяма група управлявани, която обикновено наричаме „народ“. Ако даден индивид се сдобие с власт, той напуска групата на народа и отива в групата на управляващите, народен човек е само дотогава, докато няма власт и не участва в управлението. Процесът на управление изисква, предполага две страни – управляваща и управлявана. Не може един субект (абстрактният народ) да е и в двете роли. То е все едно хранещият се и храната да са едно и също; все едно да се самоизяждаш като космонавта в онзи съвсем ранен разказ на Алек Попов – не че е невъзможно, но не води до нищо добро.

Демокрацията не е народовластие, а благородно оправдание за всяка поредна групировка, докопала се до властта. Демокрацията също така е превенция против революционността на народите, защото, ако вярват, че властта наистина произлиза от тях и че те са законният „суверен“ (което е невероятна глупост, защото за да има суверен, трябва да има и поне още една страна, над която той да доминира), то кой се бунтува против себе си? Народът доминира над себе си и не вдига революции срещу себе си, така ли? Демокрация…

Всъщност, когато говорим за демокрация и казваме, че я желаем, защото е нещо хубаво, ние имаме предвид европейските ценности, които наричаме „демократични“ – свобода, човешко достойнство, права на личността, върховенство на правдата чрез закона и т.н. Това са ценностите на елинизма, на късната античност, осмислени от християнството. Само в този вид, само при тази формула. Защото гръко-римската визия без християнството е мъртво идолопоклонство, а християнството без елинизма е капсулирано зилотство. А пък когато отпаднат и двете и останат само абстрактните „европейски ценности“, за които не знаем нито откъде идват, нито накъде водят, тогава имаме обикновено безбожие.

Човекът е разумно творение – образ на своя Творец. Той не може да оставя съдбата на обществото си на случайността, на жребия. Случайност не съществува. Има само Промисъл, който се изразява в благоволение или допущение. Този Промисъл предполага активното участие на човека чрез неговия свободен избор. Кой би искал да изключи свободната воля на човека? Кой би искал да отнеме избора му? И защо би искал това?

Всеки, дори да не го е посещавал, знае какво е казино, знае какъв е принципът на хазарта. Там уж всичко е оставено на случайността и на късмета, но накрая винаги става така, че банката печели. Тоест играещият губи. Рано или късно. Да определяш демокрацията не чрез избори, а чрез жребий, означава да превърнеш света в грамадно казино, в което рогатото крупие нагло се хили сред червен отблясъци. Не мисля, че това е добре за душата. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.