Някой беше казал, че лъжите на политиците са като хемороидите – свиква се с тях. Нашенското „свикване“ обаче е нещо специално. В него има и някакво хитруване, то може да продължава неограничено време
Някой беше казал, че лъжите на политиците са като хемороидите – свиква се с тях.
Нашенското „свикване“ обаче е нещо специално.
В него има и някакво хитруване, то може да продължава неограничено време.
Фантазьорите биха провидели в него и някакви остатъци от съпротива, но това е преувеличено, разбира се.
Няма никаква съпротива – просто гледаме да се нагласим по-удобно за поредната дрямка.
Ние по начало тъй си я караме – от дрямка в дрямка.
Просто се надхитряваме с новото, с неудобствата, които носи то със себе си.
Как се вкарва едно мазолесто разтъртено ходило от цървул в трандафор? Трудна работа е тази.
След падането на Стената/1989, най-напред свиквахме с жизнерадостното си положение на наемна ръка – това се случи сравнително бързо.
Но трябва да си припомним, че първи при трандафорите се изнесоха нашите цигани.
Набързо окупираха тамошните подлези за просия – това беше безспорно тяхна победа и ако Райхстага им беше под ръка, техният/циганският Кантария щеше да има пълното право да забие в купола му нашето знаме.
Райхстагът обаче вече беше окупиран и от една Ирландска Пастирка, която все още не знаеше, че ще се превърне в Президента Плевнелиев – но се беше сетила да изнесе доста балами от Благоевградско и да ги впрегне във възстановяването на разрушения германски парламент, срещу жълти стотинки, естествено.
Ето човек, който сравнително бързо се беше сетил да премени крачетата си с трандафори.
Тъй: Кантария беше готов със знамето, Плевнелиев събираше парсата – а ние чакахме Европа да се сети за нас.
И тя се сети – и 17 години след „Промяната“ ни прибра при себе си/2007. За да си останем - от тогава и до днес – все на последно място по политическо влияние в Съюза.
Просяците цигани – първи, арендаторът на бачкатори Плевнелиев - първи, България – последна!
Циганската просия се оказа по-ефективна от просията на държавата - да я забележат и зачетат някак.
А си плащахме навреме и рушветите – и без да ни ги искат.
Един от тях беше повече от щедър: закрихме цели два блока на ядрената си централа.
Това беше кръвен данък, дори повече.
Какво искаха още от нас – може би да се досетим по-бързичко и да си закрием самата държава?
Пътьом да кажа нещо богохулно, което обаче е и патриотично, при нас те често се смесват в една необяснима смес.
Ето: трябваше Кунева и такива като нея да просят в австрийските и германски подлези – а пък циганите ни да стопанисват ядрените ни блокове.
Още щяхме да ги имаме в пълен комплект.
Какво да очакваш тогава от държава, която доказва европейската си „принадлежност“ като закрива блокове от ядрената си централа?
Лесно ли се свиква с такава държава – възможно ли е това изобщо?
Тия дни съобщиха, че 2524 лева чист доход са нужни на семейство с едно дете, за да покрие то разходите си.
И, ако сте пресвикнали с тази мрачна статистика – още един факт: две трети от работещите у нас нямат такъв доход.
Две трети! Над един милион българи!
Политиците ни отдавна са свикнали с колективния банкрут на собствения си народ.
А катастрофата тепърва предстои.
Вече не се споменава позорния факт, че години наред чуждестранните инвестиции у нас бяха по-малко от парите, които нашите емигранти изпращаха на родствениците си тук - и те някак оцеляваха.
И ние неусетно свикнахме с поредното крушение: че сме се превърнали в държава-просяк, която разчита на тия дарения.
Каква скотщина само: тази държава не зачита хората си тук – и в същото време разчита на ония, които сама е прогонила.
Бегълците са нейни донори.
И сега си представете едно видение от Апокалипсиса.
Това не е фантазия, а нещо, което съвсем реално може да се случи: ако един ден милионите наши бегълци бъдат любезно прогонени обратно – и държавата се лиши от техните дарения.
Тя направо ще се превърне в един погребален дом.
Истинската политика се захранва с такива предчувствия за прииждащия мрак.
Нашите властници обаче са ампутирани от подобни грижи.
И заради тях сме орисани да проспиваме Бедата – всеки път.
