Отговорността на медиите е да се постигне разумен баланс в отразяването на събитията, а не да се преекспонира насилието

Медиите в България много отдавна вече са се превърнали в първа, вместо четвърта власт. За разлика от другите участници в обществения живот, повечето представители на медии у нас не желаят да се реформират. За  останалите власти има ясни механизми за взаимен и обществен контрол, но не и за медиите в България. Никой не може да им държи сметка, никой не може да посочва грешките им. В противен случай веднага се заговаря за отнемане свободата на словото.

Някои нелицеприятни за българската журналистика изводи виждаме и през последните горещи седмици, които традиционно са „сухи“ откъм новини. Политиците са във ваканция, няма кой да се кара на народа от парламентарната трибуна или да демагогства, съдебната власт в по-голямата си част също е във ваканция, а местната се готви за избори и пази стратегическо мълчание. Какво по-хубаво за рейтинга на телевизиите, информационни агенции и сайтове в такъв случай е превръщането на новините за престъпления - кървищата, убийствата, изнасилвания, побои и всякакви други човешки трагедии, в топ-събития?!

Отразяването на тези истории у нас отдавна е преминало допустимите етични граници. Непрестанно сме свидетели на това как журналисти от телевизионните екрани, радиото и сайтовете влизат в ролята на съдия-следователи, а често и на последна съдебна инстанция. Нищо че преди дни един от известните водещи „констатира“ в тв ефира, че „касапинът от Стара Загора е оправдан от съда“, макар че делото за издевателствата над 18-годишното момиче дори още не е започнало. Подобни гафове, а те не са никак редки, показват нивото на функционална (не)грамотност и говорят за изключително слаба юридическа подготовка на част от журналистите. Нещо недопустимо, ако си се захванал да представяш професионално теми от съдебно-криминалния ресор. Дори безотговорност, която утре може да изкара на улицата хората, които в един момент ще започнат да се саморазправят - било с разследващи, било със съдии, само, защото някой ги е подвел. Пример за това са протестите от пловдивското село Цалапица, където е бил обграден дори дома на следователя, разследващ убийството на местен младеж.

Жаждата за рейтинг на българските медии стига дотам, че дори една от големите телевизии направи цяла кампания, с която да проповядва послания, свързани с ненасилието, а в останалия ефир между рекламните блокове виждаме и чуваме само претоплени истории на насилвани, бити, обругавани жертви, като в някои случаи се припомнят казуси отпреди 5-6, та и повече години.

Дори не е нужно да си психиатър, за да ти стане ясно, че избождането на очите на публиката единствено и само с човешки трагедии, насилие и кръв няма да допринесе за намаляване на агресията. Нито ще спре насилниците. Да не говорим, че изобщо не помага на жертвите да заздравят физическите и душевните си рани от случилото им се, а тъкмо обратното.

Това е мейнстриймът, има много случаи на насилие, какъв е проблемът – ще попита някой. Много просто - нито случаите са повече, отколкото през останалите месеци от годината, нито темата за насилието е станала актуална онзи ден. Фокусът на медиите върху това е по-голям, а представянето на стари случаи като нови на публиката, допълнително засилва усещането, че в България едва ли не от броени дни живеем в извънредно положение по отношение на агресията.

Проблемът е и в това, че с произвеждането в сензация на насилието и престъпността, журналистите без да си дават сметка за реалните факти и обстоятелства  по даден казус, дават трибуна на всякакви популистки идеи. Най-пресните примери за това виждаме в последните скоростни промени в Наказателния кодекс за отнемането на превозните средства на пияни и дрогирани шофьори, а да не говорим изобщо за екзотиката, наречена „интимна връзка“.

Всякакви самозвани анализатори, жадни за слава, мигом се пускат по студията и сайтовете, за да коментират „поредния случай на агресия“ и предизвиканите от него законови промени. Адвокатите, за които може би е нормално да търсят популярност и клиентела чрез подобни изяви, до такава степен са залели ефира, че е чудно кога изобщо имат време да влизат в съдебна зала. Добре е, че поне засега съдиите и прокурорите и те не са тръгнали да правораздават през телевизора, че тогава съвсем ще унищожим правото.

И докато водещи със самочувствието на стожери на общественото мнение и репортери ни облъчват със собствените си присъди по измисленото от тях право, самите те не осъзнават, че стават съучастници в масовата психоза, обзела държавата. Крайно време е част от медиите у нас да осъзнаят, че непрестанното набиване в очите на зрителя на омраза, агресия и насилие само допринася за увеличаването им.

Видно е, че Съветът за електронни медии няма какво да направи, не, че е тръгнал да върши нещо в тази посока, но това е отделна тема. Така се оказва, че отговорността за спазването както на етичните правила при правенето на журналистика, така и на ефекта от това, което медиите вменяват на хората у нас, е оставена на самите журналисти и медии. Ако тази отговорност и постигането на разумен баланс продължат да са непосилни за повечето от тях, то не бива да се чудим откъде утре някой пореден изверг и социопат е придобил смелост или е взел идея за жестокостта, с която ще нарани поредната жертва. 

Така се оказа, че с дългогодишните усилия на определени медии, анализатори и агенти на чуждо влияние от неправителствения сектор по дискредитиране на институциите и отслабване на държавността, изведнъж се оказахме общество, което се опитва да плува в океан от натрапено зло, в който изглежда скоро може и да се удавим.

"Труд"