Лятната телевизионна програма ме отвращава.

Мразя да гледам повторения на стари предавания, в които се пускат дърти вицове и "смешни" клипчета с домашни животни. Дваж повече мразя да гледам поредната екранизация по Розамунде Пилхер, в която още на третата минута знам кой с кого ще се залюби.

Затова минавам изцяло в режим "кулинарни канали", където няма сапунени драми и смешки за тъщи. Само храна от всички краища на света и изобилие от сладкиши.

Нямам търпение сутринта ми да започне с някой сръчко в кухнята, но има само един проблем - докато гледам, зверски се вдъхновявам.

Само като видя как Джейми Оливър вади огромния тиган и започва да реже лук и веднага поглеждам към шкафовете ми с тигани и тенджери.

Като гледам как колегите му правят паста с венециански скариди, кюфтета по шанхайски в мазен лепкав сос, гуакамоле с три вида люти чушки и осем вида шарени домати и торти с около три тона шоколад и карамел, и ми иде да запретна ръкави.

По-лошото е, че често действително решавам да сготвя видяното, че и да се опитам да го ям.

Първата стъпка е да издиря всички екзотични съставки, което само по себе си е трудоемка задача. Точно толкова трудоемко ми беше в десети клас да решавам уравнения, в които по незнайни за мен причини беше натикана половината латинска азбука.

В кой супермаркет мога да намеря едновременно карамбол, домати кумату, аржентинско телешко и маниока!?

Лук шалот, лилави картофи, физалис и кокосови орехи, слава Богу, вече се намират. И онлайн се намират, ама трябва да съм на заплата...

Следващата задача е да сготвя, което би било лесно, ако ставаше въпрос за таратор, мусака, семпли спагети с доматен сос или някое кексче като на баба. Само че за приготвянето на изкушенията от кулинарните канали се изисква свръхтърпение, сръчност и посуда като от професионална кухня.

За обикновените манджи нещата се режат на ситно, на кубчета, на ивици. За ястията на ухилените шеф готвачи по телевизията зеленчуците се режат на звездички, неправилен трапец и шестоъгълници.

Повечето съставки трябва да къкрят поне 18 часа, за да стигнат до готовност. И не могат да къкрят в някаква си там банална тенджера.

Трябва ми тенджера с тройно дъно, изработено от непознати за мен елементи от периодичната таблица, както и уред за сувидиране, конвектомат и... може би адронен колайдер?

Накрая идва плейтването и жестоката истина, че както и да готвя и каквото и да правя, това в чиниите няма да прилича на онова на екрана.

Не знам защо, но домашната лазаня на Джино Д'Акампо винаги се реже на перфектни квадрати, а моята прилича на нещо вече ядено. Неустоимият флорентински стек е приятно розов и мидиъм реър, докато пържолата в чинията ми или пуска свежа кръв, или е на подметка.

Пухкавият шоколадов мус на екрана е лек и ефирен, а в моята чаша има нещо, подобно на детско мляко с какао.

Затова, моля ви, спрете ми кулинарните канали. Пристрастена съм и няма да мога сама...