Ако македонците и българите искат да изградят траен мир и взаимно приятелство, първата стъпка е да пожелаят да чуят историята на наследените травми на другия, препоръчва писателката Кица Колбе.
Как да възникне диалогична перспектива там, където два разнородни национални разказа - каквито са македонският и българският - не са в равностойна позиция? Когато по силата на своето членство в ЕС единият партньор диктува условията, диалогът изглежда невъзможен, отбелязва в началото на своете есе за ДВ македонската писателка Кица Колбе.
Тя цитира германската културоложка Алайда Асман, която пише, че след 1989-а година много от страните от бившия Варшавски договор са започнали да се представят като жертви на сталинизма, изцяло премълчавайки сътрудничеството си с хитлеристка Германия. Точно това се случва и в отношенията между България и Северна Македония, в които събитията и датите от миналото се преживяват по съвсем различни начини.
В романа си "Времеубежище" Георги Господинов разказва за свой разговор в Цюрих с една българка за предимството на малкия език: как човек може да бъде сигурен, че чужденците наоколо няма да разберат за какво си говорят двама българи. В Цюрих писателят и българката си говорили още за "вечната тъга и нещастието да си българин", а се оказало, че възрастният господин до тях ги разбира - и той бил българин.
Този човек впоследствие им разказва своята история, за която се казва, че е класическа българска история след 1944-а: бащата уволнен, съден и пратен в Белене. Докато четях този пасаж, се улових, че искам да науча историята на този баща и преди 1944-а година. Мислех си, че тази история е свързана някак с Втората световна война. Разбира се, тази война има различно значение в македонската и в българската историческа памет. След 1989-а година българската памет помни най-вече травмата от съветската диктатура, а не толкова Втората световна война, както е при македонците. Това е така, понеже в македонската и в българската национална памет този период е свързан със страдания, но в различен контекст.
Ключовата роля на историческите травми
Ето защо в сегашната полемика между България и Северна Македония 1944-а година има противоречиво значение. За българите тази година маркира единствено момента, от който македонците "започват да съществуват". Забравя се обаче, че тази година бележи поражението на българската държава като съюзник на Третия райх, "изгубването" на Македония, началото на съюза със СССР и на мъките на онези българи, които не са били комунисти по време на комунистическия режим. Както след всяка голяма война, и краят на Втората световна е белязан от процеси и ликвидиране на хора, които са били на противниковата позиция. За травмирания човек обаче истинска е само неговата собствена травма - българската историческа памет не възприема периода преди 1944-а като травматичен, както го възприемат македонците. И обратното: македонците получават своята независимост през югославския период, след 1944-а година. В българската историческа памет 1944-а очевидно е травматично наследство - като дата на поражението, а не на освобождението от фашизма, както се интерпретира в Съветския съюз.
Тъкмо поради това се замислих за съдбата на бащата на цюрихския българин емигрант и за това какво се е случило на този човек преди 1944-а и през Втората световна война. Именно тук се поражда въпросът: могат ли македонците и българите да влязат в диалог от толкова различни изходни позиции? Могат ли да поддържат истински диалог, когато решителният разказ на единия изцяло противоречи на разказа на другия? Времето преди и след 1944-а година и за двата народа е свързано с травми, тъй че не е възможно те да се срещнат някъде по средата: просто по този път те вървят в противоположни посоки. Тази 1944-а легитимира за всеки един от двата народа тежестта на травмата, наследена от предците.
Как се преодоляват митове и стереотипи
Затова мисля, че трябва да търсим други пътища за преодоляване на непомиримите гледни точки в българо-македонския спор. Винаги съм вярвала, че най-вече литературата може да ни помогне да разберем по-добре възгледите на хората за самите себе си и за тяхната история. Да, и днес все още има балкански историци, които в духа на "историческия материализъм" говорят за "обективна историческа истина", но въпреки това миналото винаги е било интерпретирано в политически и в културен контекст. Което, впрочем, се потвърждава именно от различното изживяване на 1944-а, което разделя македонците и българите.
Когато у Господинов прочетох за "вечната тъга и нещастието да си българин", аз изведнъж разбрах, че всеки от нас познава единствено "вечната тъга" на своя народ, произтичаща от ненадминатата травма, която сме наследили от нашите предци. Обаче не травмата от времената на цар Самуил или Гоце Делчев, а тази от Втората световна война и времето след нея. Ако македонците и българите искат да изградят траен мир и взаимно приятелство, първата стъпка е да пожелаят да чуят историята на наследените травми на другия. Само така може да стартира един процес, в който двата народа да се изправят критично срещу своите собствени травми - с помощта на историческа, философска и литературна рефлексия към миналото. Само такъв един процес може да доведе до еманципация и да преодолее митовете и стереотипите.
