През седмицата една леля с шарена перука, понесла се на вълните на дъгата (тук от вас очаквам да си представите развълнувана дъга) се опита да направи ловък терминологически ход, търсейки пресечна точка между двете съботни шествия – едното в защита на еднополовите бракове и другото в защита на християнското семейство.
Тя каза така:
„Разбрах, че имало и алтернативно шествие за християнското семейство. Както знаем, в протестантската църква вече извършват брачни церемонии с гейдвойки. И те са християнски семейства, доколкото днешното шествие не е уточнило от коя християнска деноминация е“.
Както се казва: добър опит, но не – те НЕ СА християнски семейства. Всъщност това е продължение на кампанията с билбордовете „Нашето семейство ви кани на прайд“ – тест вие нямата монопол над семейството, както нямате монопол и над това що е „християнско“, казват те. Само че, докато може да е вярно, че протестантите бракосъчетават еднополови двойки, то не е вярно, че резултатът от това съчетаване е „християнско семейство“, както не е вярно и това, че институцията, извършила този акт, е „църква“, въпреки че упорито се нарича така.
Неудобно ми е да повтарям христоматийни положения, но изглежда се налага. Да започнем по-отдалеч, както се казва – ab ovo, от яйцето.
На днешния ден, 19 юни, преди 1698 години в Никея в рамките на Първия вселенски събор под патронажа на император Константин Велики е приет Никейският символ на вярата – „Вярвам в един Бог Отец, Вседържител…“ и т.н. Горе-долу по това време за първи път в славния град Антиохия, откъдето е родом и светият наш отец Иоан Златоуст, се използва думата „християнин“. Тоест от 17 века ние сме наясно какво е това християнство и по-точно какво е това „православно християнство“, защото християнството може да бъде само православно, тъй като е абсурдно да се приеме за ПРАВО славенето на Бог по начин, различен от онзи който Той сам е определил. Всякакви модерни нововъведения като непоколебимост ex cathedra, filioque, непорочно зачатие, свято сърце, целибат, чистилище, свръхдлъжностни заслуги и т.н., и т.н. са отклонения, които с право могат да бъдат наречени ерес. За жалост мнозина омаловажават тези отклонения и изменения, твърдейки, че има по-важни неща и единството е по-важно от всичко, все едно на каква цена е постигнато. Те забравят десетото апостолско правило: „Ако някой, макар и вкъщи, се помоли с отлъчен от църковно общение, да бъде (и сам той) отлъчен“.
Какво е Църквата? Както и друг път сме казвали, тя е богочовешки организъм, в който се предава Божията благодат за изпълнение на Божия план за теосиса на човек в тайнствата. Църквата се състои от всички живи и починали (кръстени, минали през тайнството Кръщение) християни, начело с Христос. Без Христос няма Църква, без благодат няма Църква и без тайнства няма Църква.
Едно от тези тайнства е Свещенството, което протестантите не признават. Когато Христос се възнася след възкресението Си, на Негово място сред хората идва Утешителят – Св. Дух. Това става на Петдесетница – рождения ден на Църквата. Тогава, чрез слизането на Духа, апостолите получават властта да връзват и да развързват грехове от името на Бог. Поради това те са първите новозаветни свещеници. Тази власт се предава на всички други свещеници и до ден днешен чрез хиротония (ръкополагане). Но то не е и няма как да бъде друго, освен дарът на Св. Дух на Петдесетница; властта над греховете не може да се получи по друг начин.
През 1054 римокатолицизмът отпада от Църквата поради течащите от векове спорове за тринитарния догмат, в който по внушение и властови амбиции на Карл Велики и папите, западната църква въвежда недопустими промени.
През 1517 католицизмът толкова се е отдалечил от мистичните си корени, че от него отпада протестантството. Започва мъчителният процес на реформацията, който свършва чак през 1648 с Вестфалския мир. Той слага край на 30-годишната война и създава първообраза на днешния секуларен свят. Този свят още известно време ще продължи да се нарича „християнски“ (макар на практика вече да не е съвсем такъв), докато доживеем до нашите времена, когато ще се отрече и това.
За да бъде нещо „християнско“, то трябва да е неотклонно в завета и заповедите на Христос, без никакви отклонения и творчески видоизменения. За да бъде нещо „християнско“, то трябва да е в Църквата – ЕДНАТА (защото е единствена), свята (защото в нея действа Божията благодат), съборна (защото е универсална) и апостолска (заради апостолската приемственост в свещенството) според Символа н вярата, който честваме днес, – защото Църквата е формата, в която Христос остава при нас до настъпването на Осмея ден. Всичко това са положения, установени от Бог в догматите и нито аз, нито ти, нито който е да било друг не може да коментира и променя – ако някой ще се сърди, да не се сърди на нас. Дори и Бог не може да каже нещо различно, защото ако го каже, ще излезе, че не е изрекъл вечна и неизменна истина.
Така че, мила лельо с шарена перука, протестантската „църква“ може и да извършва „брачни церемонии с гейдвойки“, но тези церемонии не произвеждат „християнско семейство“. „Църквата“ на летящото спагетено чудовище също може да извършва такива церемонии, тя може да бракосъчетава, ако пожелае, дори неодушевени предмети и абстрактни понятия, но това не са християнски семейства.
Но пък е хубаво, че на тия с шарените перуки, с нарушените граждански и човешки права, с патологичната жажда за внимание и привилегии, им се е дощяло да се наричат „семейство“. И то не само „семейство“, ами „християнско семейство“, защото, видите ли, протестантите това и онова. И не го правят, само за да изземат аргументацията на опонента и да я обърнат срещу него. Правят го, защото наистина искат за себе си (освен всичко останало) и благословията на семейство. Разбират, че колкото и да са ярки, крещящи и неповторими, истината не е при тях, а от другата страна. А в крайна сметка, когато изтлее всичко мимолетно, когато ветровете отвеят и последното розово перо от пустите улици, тогава ще остане само тя – Истината. И тогава ще бъде „плач и скърцане със зъби“ (Лук. 13:28). Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
