Защо образът на властжелающите (политиците) е толкова лош? Нима всички те са някакви изроди или пък останалите хора, които не са политици (макар че мнозина от тях тайничко си мечтаят), са озлобени хейтъри? Причината според мен е в изкуствено създаваните извратени очаквания. Какъв е образът на идеалния политик, създаван от медиите, интелектуалците и самите политици?

Преди всичко идеалният политик е народен избраник. А кой в този случай е т. нар. „народ“? Това е „суверенът“, онази абстракция, от която уж произтича властта и която излъчва своите най-способни, най-енергични, най-интелигентни и образовани и не на последно място – най-морални представители, да я представляват в институциите на властта. Защото не може целокупният народ да се юрне в парламента, министерски съвет или президентството. Този процес абстракцията, наречена „суверен“, обозначава с думичката „демокрация“.

И така, по дефиниция политикът трябва да е най-качественото, което един народ е способен да излъчи от себе си. И не само това. Политикът, особено ако го слушаш самия него в рамките на предизборната кампания, е жертвоготовен до безумие, до самоотрицание, до мазохизъм. Той е изоставил дом, семейство, кариера и всеки друг свой персонален интерес, за да се раздаде, служейки на общественото благо. Ако клетият народ не се нуждаеше от него, то и през ум нямаше да му мине да бъде депутат или министър. Народът е господар, а политикът – смирен негов слуга.

Естествено, не само такъв политик, но и такъв човек е невъзможно да съществува. При това положение, дори и всички политици, и всички граждани да са свестни (а те не са), ще съществува хронично напрежение и неудовлетворение от демократичния процес, така драматично разминаващ се с представата, която се мъчи сам да създаде за себе си.

„Промяната“ понесе тежък удар от записите, които разпространи Руди Гела, тласкан от порив за справедливост. Тези записи показаха истинската физиономия на властжелающия, но нямаше да сме толкова потресени, ако не беше онзи невъзможен идеал, който властжелающите сами изграждат за себе си. Има обаче и друго и то също е много показателно.

За мен беше потресаващ начина, по който едни и същи аудиозаписи бяха приети от едната и от другата страна. Особено от другата, ако така наречем активистите и феновете на „Промяната“. Докато едната страна се опитваше да систематизира дългия списък от закононарушения и арогантни намерения, другата се възхити! Ицо Хазарта благодари. Асен Василев каза, че застава зад всяка своя дума. Най-смешно беше, когато двама бивши съпартийци (и двамата мили мои приятели, поради което ще спестя имената им), коментираха едновременно:

„Аз съм бил на десетки национални съвети – обяви единият – и там се говори така. Нищо страшно не се е случило. Напротив, за пръв път „Промяната“ заслужава поздравления за искреността“.

„Аз съм бил на десетки национални съвети – съобщи другият, – но никой никога не си е позволявал там да говори по такъв начин“.

Смешното е, че поне половината от тези десетки национални съвети, на които са присъствали моите приятели, са били в една и съща партия, приятелите ми са присъствали заедно и нищо чудно да са седели един до друг. Нищо че сега са в различни лагери. Хубавото е, че това моментно разминаване в гледните точки по никакъв начин няма да увреди отношенията между моите приятели. Но както и да е.

Диаметрално противоположните позиции по един и същи въпрос – чутото в записите на Гела – също могат донякъде да се обяснят с нереалния идеал за властжелающ, освен с традиционната идиотия на публиката. Когато опонентът е сатана, всичко срещу него е добро. И вижте как се забравят христоматийни положения! Защо Христос е казал да обръщаме и другата буза, да прощаваме на враговете, да отвръщаме на злото с добро, да мразим греха, но да обичаме грешника? Много просто: защото да подходиш към злото със зло, не е добро, а ново зло. Днес шумните активисти с вдигнатите юмруци, борейки се против злото, го умножават.

Но дали пък по някакъв странен и извратен начин за себе си не са прави? И мен някой да ме накара да повярвам, че Борисов е сатаната, и аз ще видя Кирил Петков като Левски (да, да, някаква жена го видя точно по този начин). Разбира се, нито Борисов, нито Петков е сатаната. И нито Борисов, нито Петков е Левски. А доколко пък образът на самия Левски отговаря на историческата истина – това вече е друг въпрос. Ще напомня само, че мнозина оприличават Левски на Христос и желаят канонизацията му. Дано само това не стигне до ушите на феновете на Кирил Петков.

Много показателна е поредната прибързана и необмислена (защото „некадърна“ и „безумна“ са много тежки думи) пиар реакция на „Промяната“ с цитат на Петков от същия оня злополучен национален съвет на 21 май 2023 г. Снимката изобразява как Кирил Петков като френски бонвиван от 60-те е вдигнал крак на парапета на моста към Царевец, а надписът гласи:

„Не виждам смисъл да стоим живи, без да имаме възможност да променяме света“.

Между другото, това само не мен ли ми прилича на онзи крилат стих от априлския поет Владимир Башев:

„Ако няма какво да дадем на света, за какво сме родени?“ ?

Издънката на променливия пиар e тази, че позата на Петков върху моста, съчетана с цитираното откровение, рисува образът на човек, огорчен че не му създават условия да променя света, който е направил първата крачка да скочи. Много му се смяха.

Въпросът за променянето на света е една от най-симптоматичните разлики между морално здравите хора и патологичните горделивци. Морално здравият човек наистина прекарва живота си в борба за промяна. Но той се бори да промени себе си, да се изправи от падналото си положение, да преодолее недостатъците и слабостите си. И се надява, че ако успее, ще се промени и светът, ще стане по-добър, защото ще бъде населен от добри човеци – всеки сам обърнал себе си. В крайна сметка единствен субект на доброто и злото е човекът; неговата свободна воля определя действията и употребата на нещата като добри или зли.

Скромният и морален човек се моли за сили да промени себе си; изпъченият наглец вярва, че е по силите му да промени целия свят. И второто от доста време е превърнато в глобална добродетел. От втория тип е и натрапчивият образ на комуниста-революционер в социалистическия реализъм.

Да искаш, да вярваш, че е по силите ти да променяш света и то докато „следваш мечтите си“, „изразяваш себе си“ и си „такъв, какъвто си“, тоест без никакво усилие и намерение да подобриш себе си, а само заради патологичното си тщеславие, е болно и извратено. Но точно по мерака да оправят (променят) света ще ги познаете – тях, вечните болшевики, възкръсващи под различни имена.

Ние всички сме научени така – да мислим революционно, болшевишки, – независимо доколко го осъзнаваме, доколко си даваме сметка. А според революционното мислене, всяко ново е по-добро от всяко старо и то до такава степен, че старото трябва да бъде изкоренявано с терор и без остатък. Всички сме научени така. По-старите от марксизма-ленинизма и научния комунизъм, а по-младите от културния марксизъм и миража на социалната държава. За да промени човек това упорито вкоренено в съзнанието му убеждение, е нужно усилие и много, много добра воля.

А иначе циркът продължава. Нещо повече: всеки си има свой цирк и всеки ден излиза с нов спектакъл – човек вече не може да им насмогне. Явно за някого е на живот и смърт в България да няма редовно правителство. И мисля, че за себе си този „някой“ може и да е прав, но освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.