Политическият небосклон не е в състояние да роди нова констелация. Днешната криза се дължи на три основни причини, които бяха идентифицирани и анализирани в публикациите ми в Портал Култура в периода 2020–2023 г.
Първо, протестът от 2020 г. беше обединен единствено около исканията си за отстраняване на Борисов и Гешев, т.е. проблемът на тази огромна съвкупност от граждани, излязла по площадите на цялата страна, беше, че те нямаха идея какво точно ще се случи след евентуалното подаване на двете оставки. Второ, кризата на легитимността на политическата система не позволи да бъде излъчена ясна алтернатива на т. нар. модел „Борисов“, която да се превърне в устойчив, стабилен, хомогенен и институционализиран двигател на промяната. Атаката срещу старото статукво не постигна основната си цел – то да бъде отстранено и заменено с ново. Трето, в обществото и между партиите настъпи радикална поляризация, която предизвика тотален разпад на политическия модел. Спецификата на ситуацията налага да прецизираме понятията. В публичното пространство под „модела „Борисов“ се разбира системата от корупционни зависимости между определени партии, изпълнителната и съдебната власт, възникнала в периода на управлението на ГЕРБ. „Политически модел“ е най-общо начин на функциониране на политическата система, който се определя на базата на широк набор от характеристики – например тип на партийната и на избирателната система, еднокамарен или двукамарен парламент, еднопартиен или коалиционен кабинет… Противно на заявките на партиите, които явно или скрито подкрепяха протестите от 2020 г., две години след падането на ГЕРБ от власт моделът „Борисов“ все още не е демонтиран и скандалът между Иван Гешев и Борислав Сарафов е неопровержимо доказателство в подкрепа на тезата. Трайната неспособност на парламентарните сили да формират редовен кабинет свидетелства за разпада на изградения от 2001 г. нататък примитивен и имитативен консенсусен модел и за безвъзвратното оставане в миналото на двуполюсния модел от 90-те години на ХХ в.
Преди да преминем към съотнасяне на изброените причини към актуалните вътрешнополитически събития е необходимо да направим кратко теоретично отклонение, което би добавило допълнителен щрих към същността на проблема.
Създава се впечатлението, че историята е застинала на едно място в смисъл, който е коренно противоположен на вложения от Франсис Фукуяма и до голяма степен съответства на гледната точка на Такис Папас. Както е известно, Фукуяма твърди, че краят на историята настъпва с окончателната победа на либерализма над останалите идеологии и от този момент нататък историческото развитие, което е достигнало връхната си точка, от спираловидно се превръща в линейно. Но през 2019 г. Папас издава монографията „Популизмът и либералната демокрация“, в която дефинира и успява да операционализира популизма като „политически илиберализъм“, редуцира неговото разпространение единствено до страните, възприели някаква форма на либерална демокрация, и формулира три каузални механизма за неговото утвърждаване – политизация на недоволството, създаване на нов кливидж между народа и елита и поляризация, която най-общо се състои в отправяне на всевъзможни атаки към политическото статукво, целящи да подкопаят неговата легитимност. Поляризацията е подхранвана от първите два механизма и е естествена последица от тяхното съществуване. Книгата на Папас е разделена на две части – теоретична и емпирична, анализът е мащабен и е разгърнат с педантична методологическа прецизност. Тази книга може да послужи не само за преосмисляне на левичарските илюзии на Фукуяма и на неговия парадоксален научен подход, защитаващ тържеството на либерализма с помощта на марксисткия инструментариум. Тя е полезна и за анализ на актуалната българска политика.
В известен смисъл се забелязва проявление на отношението теоретично-емпирично, ако съпоставим трите каузални механизма на Такис Папас с откроените три причини за кризата. Първо, протестът от 2020 г. беше граждански, но неговите основни искания бяха политически и се ползваха с подкрепата на определени партии. Следователно съществуват основания да се говори за политизация на недоволството. Второ, връщайки се към онази теоретична постановка на Ернесто Лакло, която твърди, че неудовлетворените политически и социални очаквания образуват вериги на еквивалентност, съставляващи хомогенната основа на една хетерогенна реалност, виждаме следната специфика на българския случай: в контекста на протестната вълна народът се явява единен субект, отправящ искания, насочени срещу статуквото, срещу управляващия елит. Но тези искания са разнопосочни и е невъзможно да бъдат обединени под общ знаменател. Проявява се непреодолимо структурно противоречие, което се превръща в двигател и катализатор на кризата – съществуването на кливидж между народа и елита е обективен и неоспорим факт, но редом с него важен деструктуриращ фактор са и антагонистичните взаимоотношения между парламентарно представените партии, възникнали в резултат от защитата на обещанията, дадени пред техните електорати. Тоест посоченият кливидж е продукт на фикцията, възприемаща народа като единно цяло и респективно елита като единно цяло, а популистките формации са изправени пред логически нонсенс, пред неосъществимата задача, която, ако перифразираме терминологията на Лакло, се състои в това да трансформират хетерогенната реалност в хомогенна основа на едно бъдещо правителство. Трето, мисията става невъзможна, защото именно на това място се намесва ролята на поляризацията, която влиза в радикално несъответствие с установената структура на политическия модел и така възпрепятства нормалното му функциониране. Двуполюсният модел предполага съставяне на еднопартийни кабинети, при него ролята на опозицията е еднозначно определена, политическата конфронтация е негова иманентно присъща характеристика. Консенсусният модел, както личи от самото му наименование, налага да се постигне консенсус между максимално широк брой партии, защото партийната система е силно фрагментирана и нито една политическа сила не разполага с необходимото мнозинство, за да състави самостоятелно правителство. Оттук следва, че не съществуват легитимни институционални механизми, които да дадат възможност за удовлетворяване на претенциите на първите две парламентарни сили за формиране на еднопартиен кабинет съответно с първия или с втория мандат.
Накрая, остава да очертаем в най – общ план същността на трите причини за кризата.
1. Хетерогенността на протеста от 2020 г.
Илюзията, че гражданите на площада се дистанцират от партиите, се оказа пагубна. Камерите на телевизията на Слави Трифонов бяха там, снимаха и излъчваха директно. Някъде в аморфното множество се вливаха представители на ДБ, БСП, „Възраждане“, ИТН и т.н. ПП възникна година по-късно, но никога не е криела подкрепата си за исканията на протеста. На практика това са и партиите, които имат аритметично мнозинство в сегашното НС. От другата страна стоят ГЕРБ и ДПС, които до избухването на последния скандал в прокуратурата винаги са бранили статуквото на Иван Гешев, а ДПС във всеки критичен момент е давала решаващия глас на парламентарната си група в полза на правителствата на Бойко Борисов. „Възраждане“ със своята проруска ориентация има частично припокриване единствено с интересите на БСП, а антисистемната му реторика отхвърля всякакви опции за коалиционни взаимодействия и превръща партията в нежелан партньор за останалите. ИТН винаги се е стремял да нанесе удари под кръста на ДБ, да дестабилизира политическото статукво и да срути системата. БСП е идеологически неприемлива за всички останали – за „Възраждане” поради системността си, за ГЕРБ поради социалната и финансовата си политика, за ПП-ДБ и ДПС поради русофилската си ориентация. Така в момента имаме един хомогенен идеологически блок, съставен от ГЕРБ и ДПС и изповядващ „евроатлантическите ценности“, който през годините се е превърнал в символ на корупцията, и една хетерогенна съвкупност от партии, която не е обединена около нищо друго освен от желанието си да елиминира политическото влияние на този блок. Всъщност можем да говорим и за наличието на трети блок, който е така здраво укрепен и бетониран, че на практика остава непробиваем. Касае се за масовата и апатична партия на негласуващите, която катализира кризата на легитимността на политическата система. Нейните разнородни искания, образуващи вериги на еквивалетност, са най-многобройни, тя е най- податлива на популистки послания, тя поднася изненади в моменти, когато импулсивно и ненадейно се втурне към изборните урни, припознавайки поредния си спасител.
Протестът винаги е хетерогенен, независимо дали е открит, или е латентен. Освен това, настроенията на протестиращия човек са априори натоварени с потенциален популистки заряд, доколкото недоволството е насочено срещу политическата система и представлява радикална форма на отрицание на статуквото, партиите и елитите. Хетерогенността се превърна в ключова предпоставка за развитието на последвалата политическа криза, защото не позволи да се излъчи хомогенна управленска алтернатива на ГЕРБ.
2. Кризата на легитимността на политическата система
Проблематиката беше до голяма степен развита в предходния параграф, доколкото тя е свързана с него. Тук ще бъдат направени само няколко допълнения. Вече стана ясно, че ниската избирателна активност е резултат от неспособността на гражданите да припознаят партии, които биха могли да удовлетворят техните искания. В близката ни политическа история активността е била висока, когато харизматични лидери са провеждали успешни популистки мобилизации. Можем да посочим примерите с основаването на НДСВ (62,4% избирателна активност на 17 юни 2001 г.) и с влизането на ГЕРБ в НС (60,2% избирателна активност на 5 юли 2009 г.). Същевременно, както посочва и Такис Папас в споменатата книга, харизмата не е константна величина, тя в един момент (независимо дали е временно, или е постоянно) се изчерпва, изчезва и не е в състояние да постигне значим мобилизиращ ефект. След изборите от 5 юли 2009 г. НДСВ слиза необратимо от политическата сцена, а досега ГЕРБ нито веднъж не е успял да достигне стойностите на първия си електорален резултат на парламентарно ниво. На четирите парламентарни вота от 11 юли 2021 г. до 2 април 2023 г., когато фактически се развива актуалната политическа криза, стойностите на активността варират около 40%, въпреки че в този период се осъществява цяла серия от класически популистки мобилизации. Другият белег на кризата на легитимността е партийната фрагментация, съчетана с висока степен на електорална волатилност. Коалиции като „Български възход“ и „Изправи се! Мутри вън“ влязоха и излязоха от НС. Интересни са и колебанията при ИТН които варират от статуса ѝ на първа политическа сила с 65 депутати в 46 НС, преминават през невъзможността ѝ да вкара нито един в 48 НС и стигат до драматичното преодоляване на бариерата в 49 НС. Изненадваща е и възходящата тенденция при „Възраждане“. Видно е, че през кризисния период, последвал вълната на гражданското недоволство от 2020 г., протичат динамични процеси в партийната система, белязани от доминацията на двата условно разграничени блока – този на статуквото на ГЕРБ и ДПС и този на противниците на статуквото. Процесите на фрагментация и разпад протичат във втория блок. Липсата на политическа консолидация в неговите рамки възпрепятства възможностите за противопоставяне на първия. Претенцията за наличие на легитимна алтернатива на ГЕРБ е неоснователна не защото управлението на ГЕРБ е безпогрешно и безалтернативно. Напротив, даже са логични очакванията, че страниците на историята ще бъдат изпълнени с дълъг разказ за неговите пороци. Проблемът е, че партийната система е доминирана основно от популистки субекти, които възникват в отговор на актуалните кливиджи и полагат неимоверни усилия за тяхното задълбочаване, за да могат да използват поляризацията като мобилизационен инструмент независимо от гаранциите за ефективността на стратегията.
3. Поляризацията
В контекста на актуалната политическа криза поляризацията представлява структурно и функционално разрушаване на предпоставките за установяване и развитие на консенсусен модел при очевидното отсъствие на обективни условия за нов преход към двуполюсен модел. Опирайки се на беглото очертание на теоретичните постановки в началото на текста, ще се спрем на една тривиална тенденция, която вече придобива натрапчиви измерения поради предозираното натрупване на еднотипно медийно съдържание, продуцирано от партийните лидери. Политическата криза се изостря и развихря в резултат на перманентната експлоатация на популистки дискурс от страна на ГЕРБ и на коалицията между ПП и ДБ. Анализът на съдържанието на този дискурс вече е от компетентността на всеки български гражданин, който гледа политически интервюта по телевизията. Затова ще се спрем с две думи само върху неговия институционален ефект. Целенасочената поляризация задълбочава кризата и разделителните линии между партиите. Артикулацията на анти послания се използва като мобилизационен инструмент, но стратегията придобива хазартна стойност. Погледът е ориентиран към следващия предсрочен вот, надеждата е, че „ние“ ще победим, но тя няма нищо общо с теорията на рационалния избор. От друга страна, Бойко Борисов демонстрира желание ГЕРБ отново да вземе властта и полага всички възможни усилия това да се случи. Малко вероятно е, ала не е и напълно изключено в следващите дни да изненада основния си опонент с успешно изпълнен мандат. Ако това се случи, коалицията на ПП и ДБ ще премине в опозиция. А между другото Борисов ще се опита да реализира нейните обещания. Вероятно ще бъдат приети в интегрален вид т.нар. от него „Крумови закони“, изработени от екипа на бившия правосъден министър Надежда Йорданова, а последващите усилия на ГЕРБ ще са да докаже, че съдебната реформа е ненужна и безсмислена. Важно е политическата стратегия и тактика да бъде съобразена с намеренията и действията на опонентите. И в структурен, и в дискурсивен аспект поляризацията не винаги е най-подходящият инструмент, защото нейната адаптивност зависи от условията на средата като цяло. В това отношение е поучителен урокът с възхода и падението на ИТН.
В заключение, тъй като политическата криза е породена от съвкупността между трите изброени причини, единственият начин за излизане от нея е да се работи за цялостна промяна на използваните стратегии. Сянката на популизма е надвиснала над партийните елити и няма шанс за преобръщане на посоката на течението. Инерцията на думите и на делата помрачава разсъдъчната способност. Вероятно ще дойде ден, когато безпринципната коалиция ще стане неизбежна и решението ще е закъсняло, драматично и безрезултатно.
