Кое беше най-хубавото на социализма?
Всяка година на първия май – деня след Валпургиевата нощ, когато вещиците се събират и пречат на пролетта да дойде, а световният пролетариат празнува своята солидарност – ние започваме да се препираме хубаво ли е било при социализма или не е било хубаво. Ето, този път проф. Иво Христов (онзи червен професор с хладен ум и горещо сърце, който преди време изчисли, че 80% от българите са дебили) надмина всички, дори и себе си, като заяви: „Преди 30 години бяхме нещо, сега сме нищо!“.
Отварям скоба, за да изразя благодарност на статията и нейните създатели, задето в систематизиран вид ме запознаха със заглавията и на други трудове от същия автор:
Затварям скобата.
„Той [Иво Христов] обясни – пише в материала – на тези, които не са били родени или са били малки преди 30 години, каква държава е била България и с какво сме се гордеели“.
Малък ли бях аз, когато паднаха бай Тошо и Берлинската стена? Бях на 26 години (три години по-възрастен от проф. Иво Христов) и тъкмо се дипломирах от Университета – вие кажете малък ли съм бил. В социализма са се случили образованието ми и казармата, а всичко останало – после. Когато паднаха Тошо и стената, вече имах малък син, който сега е на 36 години – най-активното и продуктивно поколение. Те наистина не помнят социализма. И след като водещото поколение не го помни, мисля, че е време да говорим спокойно и обективно за него.
Добре е професори от калибъра на Иво Христов да правят разлика между горд народ и щастлив народ. Това че сме били космическа страна и сме имали повече танкове от Гърция и Турция, взети заедно (в което ще си позволя да се усъмня), може евентуално да ни е правило горди, но надали ни е правило щастливи. Когато бездарното „безплатно“ социалистическо здравеопазване без време умори баща ми, въобще не ми е пукало дали сме космическа държава и колко танкове сме имали. Днес Северна Корея има четвъртата по численост армия в света и това може би прави севернокорейците горди, но надали ги прави щастливи.
Въпреки че мнозина с готовност ще изтъргуват свободата си за сигурност, тя, свободата, продължава да е най-важната, първостепенна ценност в едно човешко общество, ако то желае да бъде приемано за човешко. Защото свободата е онова, по-което човекът се отличава от другите твари. Свободата на волята, която е много различна от администрирана свобода в днешните „либерални“ общества. Именно свободата в своите форми „свобода на словото“ и „свобода на съвестта“ беше онзи дефицит, който доведе до рухването на комунистическата илюзия.
И все пак при социализма имаше нещо много хубаво, което вече го няма. Не става дума за делничните хубости – човек трябва да е пълен глупак да мисли, че ги е нямало. Все пак животът си е живот. Въпреки идеологическата пелена, добри хора вършеха добри дела, обичаха се, създаваха. Дори и отровената от социалистически реализъм литература успяваше да създаде добри творби. Дори и удушеното от цензура и партийна корупция кино произвеждаше филми, каквито днес изглеждат невъзможни. Не, не става дума за това. Онова много хубаво нещо, дето вече го няма, е нещо съвсем друго, нещо по философски фундаментално.
Онова много хубаво нещо се нарича „оправдание“. Да, бяхме бедни, бяхме нещастни, нямахме перспектива за развитие, ако не продадем душата си на Партията. Животът беше пълен с кретенизми. На най-ключовите позиции се мъдреха отчайващи селяндури, които готвеха децата си да притежават и управляват бъднините. И все пак, и все пак можехме да кажем: ние сме такива нещастници, защото сме поробени от социализма, защото не ни оставят да бъдем такива, каквито можем, и да живеем така, както живеят белите хора при капитализма. Не сме виновни, просто сме поробени, та затова…
И ето че от лаф на лаф дойде време да паднат Стената и Тошо. Ние се хвърлихме в капитализма, в либералната демокрация като напечени деца в хладен вир. Хвърлихме се и когато отново изплувахме на повърхността с мокри луничави личица, видяхме, че не се е случило нищо кой знае какво. Да, социализмът вече го нямаше и на негово място беше дошло нещо много по-нормално, по-справедливо и по-човешко, но то все още не беше земният рай, а все онзи същият, добрият стар живот, пълен с тревоги и несправедливост, с усилие и отчаяние, с безпътици и гибел, наред с радостта, щастието и удовлетворението. Живот като живот. С тази разлика обаче, че в този живот вече нямаше ОПРАВДАНИЕ.
Вече не можеше да кажем: „затиснати сме под съветския ботуш и не ни дават да развием способностите си“. И започнахме трескаво да се оглеждаме кой друг ни е виновен. Виновен за какво? Как за какво! За жалкия живот, който водим! А кой каза, че този живот е жалък? Кой каза, че ни се полага някакъв по-инакъв живот? Някакъв по-охолен живот, който е наш по право, но някой ни го отнема, с което ни оневинява за нашето олимпийско недоволство?
Ето тази хубост на социализма вече я няма – оправданието. Вече не можем да кажем: ние сме много кадърни, ама зли сили ни пречат да разцъфтим! Можем обаче да кажем (и казваме) друго: „Историческият ни шанс е много лош. Османската империя ни забави с пет века и после трябваше да догонваме индустриална Европа. Комунизмът ни забави с още половин век (което в тези динамични времена се равнява на петте османски века) и сега трябва да догонваме демократичния свят. Ние сме жертва на историята и международното положение! А иначе какъв кадърен народ сме! Ах, какъв!“.
Една нация не бива да остава без оправдание. Иначе ще развие комплекс за малоценност и ще си го изкара първо на себе си. Честит Първи май и да не забравяме, че след празниците Картаген трябва да бъде разрушен.
