Като че ли анархията става все по-голяма. Изначално погрешно е решението първо да се сформират работни групи, а после да се избира председател на НС.
По принцип идеята за формиране на тези групи е рационална, защото тя ще ускори процеса по приемане на основните закони. Успоредно с това обаче трябва да протече стандартната процедура по конституиране на НС, приемане на правилник и утвърждаване на съставите на постоянните комисии, която при нормална политическа обстановка отнема около месец. Отлагането на учредителното заседание с цяла седмица е излишна загуба на време. Като имаме предвид характера на взаимоотношенията между партийните лидери, няма основание да се очаква, че по Великден ще стане чудо, ще се извърши епохален прелом и ГЕРБ и ПП ще постигнат консенсус за съдебната реформа, ще окомплектоват изцяло проектозаконите по ПВУ и по покриване на изискванията за влизане в еврозоната. Добрата новина е, че по празниците изгрява лъч надежда за наивниците от низините, които очакват политиците да се разберат и, както звучи досадното клише, „да решат проблемите на хората и да изведат държавата от кризата”. (Впрочем всеки човек си има свои собствени проблеми, които трябва да решава сам, и не е работа на държавата, споделяща либералните ценности, да се намесва там, където не ѝ е мястото.) 49-ото НС ще постави нов антирекорд, защото предходният парламент успя да избере председател на третия ден от свикването си, а сега оптимистичният вариант е това да се случи на осмия. Под председателския стол в пленарната зала цъка бомба със закъснител. И този, който го заеме, ще седи на тръни през следващите месеци. Опциите за подривна дейност и саботаж са много вероятни. Между двете „големи” парламентарни групи няма и капка доверие. Те постоянно говорят за различните си визии за начина на правене на политика въпреки общите допирни точки в програмите им.
Проблемът е сложен, защото в основата му стои проекцията на триадата минало – настояще – бъдеще. Затова ще фокусираме вниманието си върху нея. ПП възникна като антипод, като алтернатива на ГЕРБ. Сега Бойко Борисов се опитва да влезе в ролята на смирен обединител и на спасител. Но той и неговите приближени никога не са преставали да очертават образа на врага. Нека да си припомним прословутата реплика на Томислав Дончев от 11 юли 2020 г.: „Няма да допуснем гражданска война, дори да имаме шанса да я спечелим”. Мисленето за такъв шанс предизвиква взривоопасни асоциации с идеята за радикално противопоставяне, то е показателно за наличието на определен тип манталитет, обединяващ конкретна група от съмишленици. Радомир Чолаков отказа да признае отговорността на тогавашния вътрешен министър и на ръководството на МВР за побоя над протестиращите студенти: „Стана ясно, че миналата година, по време на мирните протести, е настъпил момент, в който са станали не мирни. Това е накарало част от полицаите да превишат правомощията си и да използват сила, която ние не одобряваме”. Бруталността на посланието и циничното отношение към полицейския терор е продукт на оформени ментални стереотипи, които влизат в колизия с актуалните послания на Борисов за диалог и помирение. В контраст с цитираните реплики звучи важен фрагмент от речта на Десислава Атанасова при откриването на парламента: „Най-голямата ни победа през последните две години беше, че не позволихме да се превърнем нито в жертва, нито в палачи”. Използваната реторика е форма на мимикрия и на манипулативна подмяна на фактите и събитията, на пропагандно изкривяване на реалността. Коерсивните теории за властта налагат регламентация на правни механизми, а тук принудата се представя пред публиката едва ли не в буквален физически смисъл. По същия начин прозвуча и първият следизборен коментар на Севдалина Арнаудова: „Арестуваха го! Арестуваха ни! Гониха ни! Чегъртаха ни! Удариха ни с Магнитски!…”. Победата на ГЕРБ се героизира и се интерпретира като контрапункт на действията на врага. На този фон идват посланията на Бойко Борисов за коалиция с ПП и ДБ.
От другата страна на медала стоят натрупванията на негативи, произтичащи от политическото говорене на лидерите на „Продължаваме Промяната”. Темата беше засегната в предходния текст и оттогава досега изглежда, че нищо не се е променило. Каквито и разговори по конкретни политики да се водят, манихейското противопоставяне ще унищожи дори и теоретичните шансове за формиране на правителство.
Политическата криза, която продължава да се разгаря, се дължи на два основни фактора: единият е взаимното недоверие между големите парламентарни групи, което се оказва голямата спънка пред реализацията на общите им приоритети чрез излъчване на стабилен коалиционен кабинет. Другият фактор е страхът на ПП да не претърпи електорален срив, следвайки стратегията, използвана от Симеон Сакскобургготски през лятото на 2005 г. Вече е висша форма на лицемерие да се говори за съюз между ГЕРБ и ПП след заявката на Асен Василев, че парламентът ще работи до средата на юни.
На този фон следва да се запитаме какви са вариантите, за да не се стигне до поредните предсрочни избори. Политическата теория и практиката предлагат три опции: голяма коалиция (т.е. в нея влизат първата и втората парламентарна сила независимо от идеологическите им различия), широка коалиция (тя включва максимален брой партии, необходим за формиране на управляващо мнозинство) и кабинет на малцинството. За съжаление, ПП торпилира и трите хипотетични възможности, особено след заявката на Василев за предсрочни избори. Голяма коалиция вече е напълно невъзможна поради всички причини, които изброихме дотук. С враждебните си отношения с БСП, ДПС и ИТН Парламентарната група на ПП и ДБ се самоизключва като потенциален участник в евентуална широка коалиция; на практика тази група няма откъде да намери подкрепа и за правителство на малцинството, което ще предложи за гласуване в пленарната зала при втория мандат. Оттук следва, че пред развитието на държавата се откриват негативни сценарии, широко дискутирани в медиите. Първо, Слави Трифонов никога няма да подкрепи мандат на ГЕРБ, но съществува вариант за създаване на експертно правителство с мандат на ИТН и с подкрепата на ГЕРБ, ДПС и БСП. Второ, третият мандат би могъл да отиде при ДПС, които са доказали способността си отлично да решават подобни уравнения. Трето, може да се тръгне ускорено към избори и това е най- вероятната хипотеза, която ще изкристализира след евентуалния провал на преговорите между работните групи по законодателството.
Оттук следват няколко извода: ако няма редовно правителство, Бойко Борисов ще изпълни обещанието да бламира бюджета и всички реформи. Нещо повече, в типичната си реторика той ще стовари всички негативи върху ПП и ще продължи с обвиненията към тях, че са разрушили държавата. Този негативен образ на ПП, създаден от Борисов, уронва авторитета на партията, предизвиква спад в рейтинга ѝ, а тя повлича със себе си ДБ, така двете формации поемат стремително по пътя надолу. Изборните резултати показаха, че ръстът на „Възраждане” не е мит, измислен от шепа манипулатори, а реална заплаха пред политическата система, която се пренебрегва твърде лекомислено. В миналия парламент ПП упорито повтаряше мантрата, че парламентарните групи, които са свалили от власт Кирил Петков, разполагат с достатъчно гласове, за да изберат свой кабинет. От математическа гледна точка днес тази теза има още по-голяма валидност, а и лидерът на ГЕРБ не крие намеренията си да привлече Костадин Костадинов на своя страна. Оказва се, че стратегията на Петков и Василев е губеща за ПП и работи в полза на опонентите, срещу които е насочена. Негативната кампания предизвиква бумерангов ефект. „Диалогичният” Борисов ловко подхлъзва конфликтната ПП и ако здравият разум надделее в тази сложна политическа ситуация, лидерите на ПП и на ДБ трябва да проявят поне капка Борисова „диалогичност”. Другият вариант е да поднесат на тепсия властта в ръцете на „диалогичните”. Залогът е голям, а и не бива да забравяме, че евроатлантическата ориентация на България е съществен фактор за политическото ѝ развитие. Алтернативите са известни и са коя от коя по-лоши – управление на Радев, на Борисов или на Костадинов.
