Петите поред парламентарни избори за 2 години (април 2021-април 2023) не доведоха до радикално преразпределение на състава на парламента и изглежда по-скоро затвърдиха безизходицата, в която попадна политическата система с невъзможността да се формира работещо правителствено мнозинство. Новото е, че в обществото нарасна очакването за формиране на редовно правителство, каквото и това да струва. А самите политически лидери на партиите, които се предполагаше, че биха участвали в управлението, след края на изборния ден предпочетоха за замълчат. Само две пресконференции бяха дадени – от лидерите на ДПС и на „Възраждане“, защото имаха какво да отговорят на основния въпрос – какво правителство си представят. ДПС потвърдиха вече познатата си позиция, че са готови на всякакви варианти, а „Възраждане“ също потвърди вече заявеното от тях, че няма да участват в друго правителство, освен в своето. Но и двете позиции казват всъщност, че не виждат възможна (а не имагинерна или неопределена) правителствена формула.

Кой спечели?

Въпросът, кой спечели изборите, дори не е сериозно поставен. Защото се видя в цялата дълга история на избори от последните две години, че дори да получиш най-много гласове, това не те прави победител, защото не си в състояние да съставиш парламентарно мнозинство и заедно с него редовно правителство. Но това не значи, че всички загубиха.

ГЕРБ-СДС, отново първи по брой на гласовете, привлякоха почти 35000 избиратели повече в сравнение с 2022 г. и увеличиха парламентарното си присъствие с 2 места. Интересно е, каква е мотивацията на тези допълнителни избиратели, както и за кого са (или не са) гласували през 2022 г. И най-вече, защо ГЕРБ, след многолюдните протести от 2020 г. и многобройните обвинения за разнообразни корупционни практики, продължават да устояват на политическите сътресения. Значи ли, че избирателите им не виждат причините, заради които останалите партии в мнозинството си изолират ГЕРБ? Въпроси, чиито отговори все още нямаме.

Най-големият печеливш е „Възраждане“ – нови 102000 избиратели спрямо 2022 г. и нови 10 места в парламента. Партията, създадена от недоволни отцепници от ВМРО, успя да привлече голяма част от избирателите на бившата коалиция „Обединени патриоти“ (ВМРО, „Атака“, НФСБ), участвала в правителството заедно с ГЕРБ. През април 2021 г. „Възраждане“ получи 78000 гласа, но сега стигна 357000 – за две години привлече нови почти 270000 избиратели. Въпросът, какви са те, за кого са гласували (или не) на предишни избори, какво казват с вота си сега, изисква внимателно проучване, но и в никакъв случай омаловажаване или неглижиране на тази прогресия.

Неочакван успех постигна и ИТН, след катастрофалния спад на избирателите на тази партия след юли 2021 г., когато излезе първа с почти 658000 гласа. Сега има по-скромните почти 104000, но с това прекрачи бариерата от 4% и има парламентарна група с 11 депутати. Какво накара, обаче, над 7500 избиратели в повече за гласуват сега за ИТН спрямо 2022 г.? Дали те преди това не са гласували поне веднъж за партията на Слави Трифонов (най-вероятно), а сега да са се мобилизирали отново по някаква нова причина?

В някакъв смисъл ДПС също спечели, защото затвърди позицията си със средно 330000-340000 избиратели и 36 депутатски места и в двата парламента. Независимо, че сега е четвърта след „Възраждане“ (а беше трета през 2022 г.), ДПС остава, по станалия банален израз, „незаобиколим фактор“ в политиката. Остава да продължаваме да се питаме, защо избирателите й, свидетели на немалко скандали и обвинения в корупционни практики, продължават да държат на подкрепата си? Както и до каква степен останалите национални партии са отговорни за това, че в голямото си мнозинство избирателите от средите на българските турци и мюсюлмани продължават да са верни на ДПС, а не преориентират гласа си към други.

Кой загуби?

Големият губещ на изборите в смисъл на брой гласове и мандати, е новата коалиция на „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“ (ПП-ДБг). През ноември 2021 г. двете поотделно получиха общо 840000 гласа, сега в коалиция бяха подкрепени от малко над 619000 избиратели. Спрямо 2022 когато се представиха поотделно, партиите от коалицията загубиха съвместно 73000 гласа. Основният въпрос е, защо това се случи и с какво не успяха да убедят повече избиратели, че представляват така очакваната промяна? Но загубата допълнително се усилва от оптимистичните заявления на лидерите на коалицията, че именно в коалиция ще бъдат способни най-сетне „да надвият ГЕРБ“, да бъдат първа политическа сила и с това да получат първия мандат за съставяне на правителство. Доколко такава цел е смислена, освен чисто символически, остава да гадаем, но това очакване не се осъществи. Спрямо 2022 г. днешната коалиция има и 9 депутатски места по-малко (19 по-малко спрямо ноември 2021 г., когато ПП сформира правителство от 4 партии).

Сред губещите парламентарни партии отново е и БСП, защото получи 7100 гласа както и 2 депутатски места по-малко в сравнение с 2022 г. Е, това не са чак толкова много, но в сравнение само с април 2021 г., когато социалистите имаха над 480000 гласа и 43 места, загубата е наистина значителна. От обичайно втора политическа сила през десетте години политическа хегемония и управление на правителства на ГЕРБ, БСП през последните две години слезе на трето, четвърто и сега пето място по брой на гласовете. Къде отидоха изгубените само за тези две години над 250000 гласа? Въздържаха ли се, подкрепиха ли друга партия? Ръководството на БСП твърди, че за това са виновни най-вече „бившите“ от новата коалиция „Левицата“ („Изправи се“, Движение 21, АБВ), но те заедно получиха сега над 56000 гласа, като от тях поне 25000 идват от гласувалите тогава само за „Изправи се“. Въпросът за това катастрофално спадане на електоралната подкрепа за социалистите не е въпрос на някакви външни за партията причини, а е въпрос за идейно-политическия профил на БСП – дали тя ще бъде европейска социалистическа лява партия или националистическа консервативна ляво-популистка партия?

Сред губещите са и „Български възход“, но тази партия така и нямаше време да се превърне в организация с активни структури, появи се в парламента в специфични условия и така и не успя да убеди всичките свои почти 116000 избиратели от 2022 г. Все пак за нея гласуваха почти 78000 граждани, толкова, колкото и гласувалите за „Възраждане“ през април 2021 г. преди началото на техния възход.

Какво показаха избирателите?

Как да тълкуваме обаче  съвкупното поведение на избирателите, които заедно решиха отново да не позволят лесна и ясна и правителствена формула в новото Народно събрание? Толкова ли сме безотговорни към страната си? Понякога със самосъжаление съм склонен да приема именно такава причина, но аналитично се съпротивлявам срещу твърде опростените обяснения.

Няколко новости в тези избори ме карат да смятам, че те са много повече избори на недоволството, отколкото вероятно предполагаме. На първо място имаме над 77000 избиратели в повече от предишните избори през октомври 2022 г. Кое ги е мобилизирало и към кого са се насочили? На второ място имаме значително нарастване на избралите опцията „не подкрепям никого“ – почти 109000 или с 21000 повече от 2022, да не говорим, че е средно с 69000 спрямо средния брой на избралите това на трите избора през 2021 г. На трето място новите 102000 гласа в полза на „антисистемната“ партия „Възраждане“ и увеличаването на гласовете за ИТН, което им позволи отново да влязат в парламента.

Всичко това е симптоматично и израз на едно натрупало се в обществото „недоволство от системата“, колкото и да е банален този израз. Коя система, обаче? Общо недоволството е спрямо една система на почти одържавена корупция, която характеризираше управлението на правителствата начело с ГЕРБ в продължение на 10 години и която предизвика и масовите протести през 2020 г. Едно недоволство, което се изрази първо в подкрепата за ИТН през април и юли 2021, а после за „Продължаваме промяната“ през ноември 2021 г. И отново недоволство заради това, че правителството на четворната коалиция (ПП, ДБг, БСП и ИТН) не успя да сложи решителен край на тази политическа хегемония на ГЕРБ, която беше крепител на тази система.

Именно това недоволство заради отклонението от целите на протестите от 2020 г. обяснява в най-голяма степен резултата от изборите на 2 април 2023 г. Затова имаме и допълнителни избиратели, и повече гласували „за никого“ и повече гласували за партии като „Възраждане“ и ИТН, привиждани като най-острите критици на „системата изобщо“, но и на хегемонията на ГЕРБ в частност. Затова имаме и известно ремобилизиране в подкрепа на ГЕРБ, вероятно защото някои избиратели или са се уплашили от едно ново радикално настъпление срещу „тяхната партия“, или, което ни би ми се искало да е вярно, поради прояви на практики на изборите, които всички бихме искали да оставим в историята.

На изборите нямаше сблъсък по повод на геополитическата ориентация на България или войната в Украйна, макар това да доминираше в медиите. Това не беше основен мотив за избирателите, когато трябваше да решат, дали да гласуват изобщо и кого да подкрепят. Затова и партиите, които се опитаха да поставят в центъра на предизборната кампания въпроси като мястото на България в ЕС и НАТО (било чрез поредната кампания за демонтирането на Паметника на съветската армия, било чрез искане за импийчмънт на президента заради недостатъчно твърдо противопоставяне на Русия) не постигнаха по-висок резултат. Просто защото геополитическият избор на България изобщо не беше поставен под въпрос и нямаше никакъв съществен риск за това. Но и защото гражданите повече се вълнуваха или страхуваха за последиците от войната, било за инфлацията изобщо, било за цената на електричеството, било за опасностите от пряко въвличане на България, било заради страха от ядрена ескалация на конфликта. Но най-вече недоволството, че „изчистването на наследството на ГЕРБ“, разбирано като решително премахване на най-дразнещите корупционни практики, не се случи. И защото този въпрос беше по някакъв начин замъглен от упоритото искане за „евроатлантическо единство“, което, наред с другото, беше и начин за някаква индулгенция за ГЕРБ и неговите управленски практики.

Но тази проява на недоволство, видима в изборните резултати, е на път за се превърне в отчаяние, защото вече не е възможна анти-ГЕРБ коалиция, дори само защото старите партньори от четворната коалиция имат заедно едва 97 депутати. Но най-вече и защото не изглежда възможна, заради предишното поведение на ИТН, но и заради завоя на БСП към един социал-популизъм, който я сближава повече с ГЕРБ (примерът с „хартиената коалиция“ е показателен). Отчаяние, защото този прилив към „Възраждане“ не е защото все повече образовани граждани както и намерили реализация в чужбина, искат като лидера на тази партия България да напусне НАТО или да се откаже да въвежда еврото. Този прилив е на хора, разочаровани от неуспеха с края на политическата хегемония на ГЕРБ. Разочаровани, че ГЕРБ устоява, без да се променя изобщо. Разочаровани, защото промяната се оказва невъзможна, защото искащите промяна са се оказали безсилни или защото правят неприемливи отстъпки пред онези, за чието отстраняване се появиха на политическата сцена.

И какво правителство тогава?

Трайна коалиция в този парламент, както и в предишните, е също толкова невъзможна, колкото и обществените очаквания да са в такава насока. „Евроатлантическо“ правителство (133 депутати) с участието на ГЕРБ, ПП-ДБг (и евентуално с подкрепата на ДПС) ще означава край на антикорупционните очаквания и със сигурност ще навреди най-вече на ПП и ДБг. Но дори и да бъде „не-коалиция“, а някакъв формат на непартийно правителство, с подкрепата на двете най-големи парламентарни групи, няма никакви гаранции, че такова правителство ще може да работи поне до местните избори през октомври 2023 г. или че ще направи нещо повече от „управление на текущите дела“ (каквото прави по принцип и едно служебно правителство).

„Анти-ГЕРБ“ правителство (98 депутати) е невъзможно както аритметически, така и вече морално – недоверието между потенциалните участници в него е толкова голямо, че сътрудничество между тях ще означава голяма доза лицемерие.

„Хартиена коалиция“ между ГЕРБ, ДПС и БСП също не изглежда възможна, макар аритметически да е достатъчна (127 депутати), защото ще означава край и на малкото останало от БСП, а и в ГЕРБ има достатъчно резерви към ДПС.

Най-сетне, правителство на „Възраждане“ е твърде неоправдана заявка (37 депутати), освен ако в партията си мислят, че останалите просто ще ги подкрепят, защото няма какво друго да се направи.

Остава почти невероятната възможност за максимално широка коалиция (с или без „Възраждане“), на непартийно правителство от експерти, без коалиционно споразумение, но с нещо като „споразумение за национално единение“ (или друга немного значеща формулировка), където подкрепящите партии да приемат да не внасят вот на недоверие за период, например, до местните избори през есента на 2023 г. Такова правителство няма да може да направи никакви съществени реформи (например в правосъдието), нито ще може да предприеме сериозни действия срещу корупцията, но най-вече ще управлява текущите дела, макар и под надзора и с помощта на парламента. Рискът е, че това ще задълбочи неудовлетворението сред много хора, но също и ще остави на „Възраждане“ удобната роля на опозиция (ако са извън споразумението), което несъмнено може да увеличи подкрепата за тях. Ето защо по-вероятно се очертава да идем на още едни избори, но тогава рискът от радикализация на част от избирателите и тотална апатия на останалите ще е огромен.