Да кажем, че сте на изход F20 на някое международно летище и чакате отвеждане към самолета. Оглеждате се наоколо и погледът ви се спира върху налят откъм телесна маса мъжага, с глиганска глава и стърчащи от ушите гъсти, черни косми.
Препасал се е през гърди с диагоналка с размера на магарешки дисаги и е застанал разкрачен, с ръце на кръста пред гишето за чекиране, готов да се конфронтира с всеки, който дръзне да го предреди. Какво ще предположите за този човек - кой е, откъде е?
"Булгар, булгар" отдавна се е превърнало в нещо като БДС, но съвсем не в положителния смисъл, какъвто този лейбъл носи по отношение на бялото саламурено сирене или шпакловката в новите жилища.
Като е писал репликата, която по популярност бият само филмови бисери като "Той ще ме цака с топла бира!", "Голям човек е дакелът" и подобни, Алеко едва ли е предполагал, че "булгарът" ще се превърне в нарицателно за нашенец, който с външния си вид и най-вече с поведението си предизвиква точно обратното на умиление и национална гордост.
Обаче ето на̀, така добре му се е получило, че образът успя да надживее епохата, която го ражда, и самият той да роди милиони свои модерни копия. А те приличат на първоизточника си не толкова по самобитната външност, мимиките, жестовете и нелепите опити за комуникация на чужди езици, колкото по това, че не могат да разберат и да се приспособят към европейската култура, към която обаче твърдоглаво настояват, че принадлежат.
Между другото, имало е момент в новата ни история, когато това е било аха-аха на път да се случи. През 30-те години на миналия век в България осезателно започва да се усеща повеят на западноевропейския културен вятър.
Той обаче е леко нефелен, защото само разклаща основите на монолита на родното еснафско мислене. Изучилите се в чужбина наши интелектуалци успяват да осигурят едва повърхностното проникване на западните ценности у нас, причината за което си я знаем: на българина и тогава, и сега му се иска да гребе с пълни шепи от благата на капиталистическия строй, но самият капитализъм му е крайно несимпатичен и би предпочел да мине без него. Културният преход обаче така и не се осъществява...
Защото идва 9-ти септември и всичко отива по дяволите.
Строителите на социализма изравят от килера на времето мумията на Бай Ганя, поизтупват я от прахта, преобличат я от потури в кафяв панталон с ръб и бяла найлонова риза с остра яка и вместо на влака за Виената го качват на москвич за провинцията. А да, и заменят бохчата в ръката му с поялник, вестник "Работническо дело" и кутия цигари "Стюардеса".
Епохата изобилства от смущаващо-карикатурни събирателни родни образи, които са поведенчески клонинги на бащицата Ганьо Балкански. Понеже войната е студена, пътешествията на българина са ограничени предимно в рамките на страните от СИВ, но той и на това се радва, защото друго си е да ти замирише на чужбинско - пък макар мирисът да е на сръбски "цигарени" дъвки.
А пък и винаги ще се намери мегдан за малко алъш-вериш. Помните ли ли как във филма от 1980 г. Рангел Станой Лелин, а.к.а Баш Майсторът, е на организирана екскурзия в Будапеща, но по едно време кръшва от групата, за да припечели от продажба на алкохол и цигари?
"Мастика гут, Булгария, сливова, Балкантурист, молим."
В уличната търговия не му провървява, а после за капак бива и измамен от чейнчаджия - пак българин, разбира се, който се представя за унгарски студент и му обещава, че изгодно ще му смени валута.
Гледаме на тези ретро соц герои - банални дребни злодеи с деформирана нравственост - с носталгия и смях. Но също и със смесица от благосклонност и съжаление, които бихме изпитали към безобидния градски идиот.
Смешното в този и в други подобни сюжети от 70-те и 80-те идва от класическия комедиен похват за разминаване между "културното" и "некултурното". Героят се опитва да компенсира дефицитите си с високо самочувствие, породено от твърдото убеждение, че не той, а западняците са прости и за нищо не стават. Че всичко е "видяно и чуто", затова и няма какво толкова да ѝ се възхищава на Европата.
1 Това е Брад Пит.
2 Това е Чеченеца.
3 Това не е Чеченеца.
4 Друго.
След амбициозния опит за стесняване на пропастта между балканска България и Европа между двете световни войни и последвалото престъпното заличаване на българската интелигенция от новата власт следва период на усилено заличаване на личността, който ще остави фаталния си отпечатък върху три поколения българи. В първите години след идването на демокрацията и отварянето на границите към широкия бял свят нагласата на българина се промени рязко от "удряне на келепира" и постигане на "личното наше земно доволство" към преследването на други, по-общочовешки идеали.
Несложният образ на социалистическия Бай Ганьо еволюира в набързо издялан, парцалив, но изпълнен с ентусиазъм и надежди Пинокио, който вече можеше спокойно да пътува, да сбъдва мечти и наистина да научи чужди езици! Българинът зад граница се разпознаваше лесно - най-вече от себеподобните си. И не толкова заради характерните антропологически черти.
С прическа тип "ранния Слави Трифонов" и облечен от глава до пети в цветовата гама на тъжното, източноевропейско, гастарбайтерско сивочерно, освежено тук-там с писък на червена маратонка, просто нямаше как да го объркаш с швед.
Днес разпознаването става много по-трудно и даже е невъзможно. Освен ако не носи мартеница, не чете книга на български в метрото или не държи международния червен паспорт в ръка, няма как да разбереш, че човекът срещу теб е "булгар, булгар."
Българинът в чужбина вече е изправил осанката, сменил е дрехите и може да общува, без да размахва ръце и да сочи предмети. Той е европеец и гражданин на света. И го заявява не само със спорадични вандалски прояви (като да издълбае инциалите си с монета в партера на Колизеума), но и като изпълнява на цигулка 4-та симфония на Антон Брукнер в Konzerthaus в Берлин или Queen Elizabeth Hall в Лондон.
Пътуването във времето по следите на емблематичния Алеков герой можеше спокойно да спре дотук.
Но не и преди една последна спирка - Монако, където ни отвежда най-новата реинкарнация на Бай Ганьо. Тя е двуглав змей, който социалните медии нарекоха "Пиленцата от Монако". Те са колкото интересни да се разглеждат като отделна частица, така и като поредния събирателен образ на Бай Ганьо зад граница. Новият Ганьо не само че се е самоизтръгнал от естествената си патриархално-селска среда, но и, за разлика от предходните си версии, не иска и да чуе повече за нея.
Западна Европа вече е неговият естествен хабитат, а луксът, в който е затънал - къде реален, къде илюзорен - го отличава от сънародниците, от които неистово иска да се разграничи. Този Ганьо си е у дома там, където подухва средиземноморски бриз и се носи дъх на варен омар. На него вече не му се налага да компенсира ниско самочувствие, демонстрирайки презрение към чужденците, защото той самият вече е чужденец и от позицията си на такъв определя българите като дегенерати, простаци, хейтъри и... бай-ганьовци.
Смеем се и на този образ. И пак, както и преди, комичното идва от сблъсъка между идеалите на нашата чиста и извисена личност и тази на нелепите герои на епохата.
Всичко е чудесно - забавляваме се много.
Обаче ме гложди усещането, че продължаваме да не си даваме сметка, че всъщност ние сме това, на което се смеем. И че може би ние сме отговор D. на въпроса от началото на този текст. Защото нищо чудно в очите на другите ние сме Чеченеца на изход F20 на всяко международно летище.
