Есента се изниза неусетно, дърветата в парка отдавна се бяха простили с мъртвите си листа, а зимата все не идеше. Нямаше я вече обичайната детска глъчка, само около бетонната кофа за смет, непочиствана още от лятото и преляла от мазни хартийки, цигарени угарки и бирени кутии, кълвяха опушени софийски гугутки.

Над главата ми един отровен от автомобилен диоксид болен кестен умолително простираше ръждясали клони към ниското предснежно небе.

Обикновена събота в Южния парк, нито есен, нито зима, сиво и никакво.

- Здравей! Как сме днес?

Стреснах се, бях се нещо умислил. Човекът, недочакал отговор, с пъшкане приседна на другия край на скамейката. Стори ми се познат – бьх виждал някъде тази прегърбена фигура, вероятно квартален пенсионер. Не ми се встъпваше в комшийски диалози, неохотно отвърнах:

- Нормално

- Мислиш ли, мислиш ли? Щото утре сме на избори.

- Да, знам.

- Значи днес е ден за размисъл. И каква ще я бъде?

- Каквато народът реши.

- Та нали там е проблемът – какво да реши.

Малко раздразнено казах:

- Аз ли да го уча? Той си знае и без мен.

- Я знае, я не. Нали уж сте интелигенция – за да му сочите пътя.

- А на нас кой да го посочи?

- Когото си искате – вашите политици, църквата, или според песента „Един завет оставиха нам дедите“.

- Старецът започна да ми става забавен. Е, и кой завет от националния ценоразпис на заветите по-точно? – попитах не без ирония, защото на тая патриотична тема съм доста опак.

- По избор, бе, младежо. Всеки си избира от витрината тоя завет, който му понася. Има библейски, политически, национални. Има завет от дедите, има и от Дядото. Разни хора, разни завети… Искаш ли да ти дам задачка по народопсихология, може би ще ти помогне в избора на завет?

- Давай, - казах без особен интерес към кварталните ни политически анализи.

- Представи си кладенец в пустинята. Един-единствен на хиляда квадратни мили.

- Добре, представих си. И какво после?

- Представи си сега един керван от нашенци. Поетично изречено, керванът иде от миналото и отива към бъдещето. Ще се отбият значи нашенците, ще заситят жаждата си и ще напоят камилите, нали тъй? Ще почистят ли наоколо, преди да си тръгнат, та ония, които дойдат след тях, да намерят мястото чисто? В исторически смисъл на думата.

- Тц. Ще откраднат ведрото.

- Печелиш точка. Но това ще е и повод за национална гордост. Дори ще го има в учебниците – как славно сме придобили ведро и как никой не се е изпикал в кладенеца. И мислиш ли, че после някой от по-съвестните – да речем партия, държавник, историк или нещо такова, ще размисли и ще се върне, ако не за да почисти, поне да се покае за стореното. Покаянието не почиства кладенци, но опрощава грехове, отваря небеса. Ще се намери ли такъв?

- Не, не вярвам. Освен да го обещае през някой ден за размисъл.

- Ден, викаш. Мойсей не лашкал ли племето си да размишлява из ония пустини не един ден, а цели 40 години? Голям праз! В резултат от това голямо общонационално мислене през следващите 40 века Юдея бъкала от мислители, пророци и месии, а народът, след всеки ден за размисъл, избирал ту един, ту друг спасител, който обещавал да му почисти кладенеца. Но тоя, веднъж яхнал властта, забравял да го стори. И рано или късно го претрепвали с камъни, за да се юрнат към следващия месия. И от тогава все надзъртаме в кладенеца, плюем в него и ругаем властта, че не си гледа работата. А властта е наш избор, да не е паднала от Марс? Казваме калпава власт, разбираме калпав народ. Казваме калпав народ, разбираме калпава власт. Имаше нещо такова при Маяковски…

- Не съвсем такова…

Не издребнявай, онова за партията и Ленин е същото. Партията ти лъже в името на народния интерес, ти лъжеш народа в името на партийния. Държавата те краде, ти я крадеш. Социална хармония, негласен обществен договор!…

- Не съм чувал за подобен договор.

- Глупости! Мога да ти го докажа веднага. Представяш ли си какво ще се случи, ако някой се наведе, прибере ей оная измачкана бирена кутия, която хиляди крака апатично подритват, и я хвърли в кошчето за боклук? Представяш ли си го? Първо, това няма да е нашенец – нашенците са равнодушни към такива дреболии като боклука, а да речем – някой откачен германец. С това той грубо ще наруши обществения ни договор, социалните ни стереотипи, представите ни за световен ред – „Хармония мунди“. Ще създаде прецедент, който може да дестабилизира и дори да взриви обществото. Лично аз бих го определил като терорист, съзнателен смутител на психичното ни равновесие! Един-единствен гражданин, която се прави на интересен и тръгва срещу утвърдените норми на поведение. Ще ми хвърля боклука в кошчето! Хайде холан! И отгоре на това искаш аз да прибирам чужди отпадъци? Е па, нема такъв филм! И вярваш ли след това, че е толкова важно утре кого ще изберем, за да чисти натрупалия се морален и политически боклук – Иван или Драган?

- Мисля, че да. Важно е.

Старецът се замисли.

– Да, да, сигурно е важно. Както се казва – исторически избор. А знаеш ли например какво е човешкият прогрес, през който хората все правят някакъв исторически избор? Например, де. Ако приемем, че от времената, когато по Цариградско шосе са ходели динозаври, е минала една година, то математиците са изчислили, че цялата история на човечеството от неандерталците до днес е траяла по-малко от три секунди. Егати историческия избор, на някакви си двукраки, затирени някъде в дъното на Млечния път, чиято цивилизация съществува от три секунди. А какво е Млечният път? Прашинка в Космоса, където се въртят хиляда милиарда подобни галактики! И всяка от тях пък е прашинка върху футболната топка, ритната от Бог за дузпа в някакъв непостижим за ума ни мач. От този Божи шут прашинките се разлетели, а някой си Алберт Айнщайн нарече това Големия взрив. Че какво им е голямото на едни разлетели се прашинки? Извинявай, аз малко се разбъбрих.

– Оставете галактиките. Ставаше дума за това кого ще изберат утре.

– Да, да. Иван или Драган. Прав си, това има значение. Струва си да гласуваме за оня, който обещае, че няма да открадне ведрото и на тръгване няма да се изпикае в кладенеца. А ще почисти мястото около него, което омърсихме. Да го остави чисто – преди на Бог да му е текнало отново да ритне футбола. Ако знаеш кой ще удържи на обещанието си, гласувай за него. - А ако не знам?

– Няма проблем. Тогава гласувай както постъпват повечето – не за някого, а против някого. Ако няма кого да обичаш, все има кого да намразиш. – Не, не. Трябва да избереш не този, когото мразиш, а комуто вярваш. А ако въобще не вярвам на никого?

– Ами в такъв случай просто не гласувай, а вдигни оная бирена кутия, която се търкаля отсреща, и я хвърли в кошчето. Това ще е твоята бюлетина в полза на едно ново и солидарно общество.

Вгледах се в стареца и си помислих: виждал съм го някъде тоя дървен философ!

– Кой сте вие, бе, познаваме ли се?

Той весело се разсмя.

– Кой съм аз ли? Аз съм ти, не го ли разбра? Твое обратно отражение, твоят вътрешен образ в негатив. Аз съм скептичната част от раздвоената ти съвест. Другият в теб, несъгласният с глупавините ви, със суетата ви. С тая ваша мания да оправяте света, като не можете да оправите дори себе си. Айде съпрете се, бе!

Старецът стъпка цигарата си на земята, по която от месеци се трупаха поколения стъпкани угарки, които никой не подмиташе. После с пъшкане се изправи (от младини си нося дископатията!) – захвърли в камарата боклук под оня болен кестен найлоновата си торбичка с празна кофичка от кисело мляко и недоядена баничка, след това ми кимна за сбогом:

- Хайде чао! И утре пред урните – умната!

После се отдалечи с бавна крачка. Видях, че раменете му се тресат и, доколкото се познавам, това едва ли бе от плач. Мисля, че се кикотеше.

А аз си останах на скамейката да размишлявам. Беше ден за размисъл.

Анжел Вагенщайн