Ден двайсет и седми от Великия пост. Има два мирогледа – на континуитета и на рестарта. Според първия, един човешки живот не е достатъчен да се осмисли битието и да се решат непосредствените задачи, които то поставя пред човеците.

Затова привържениците на континуитета отдават голямо значение на традицията, преданието, завета на дедите. Те вярват, че ще се справим най-добре, ако с благодарност възприемам готовите и установени от предишните поколения познавателни и морални формули и за себе си оставим да надградим съвсем малко, но това надграждане да е качествено. Привържениците на континуитета са убедени, че е ненужен разход на енергия, време и ресурси всяко следващо поколение да преоткрива топлата вода.

От своя страна привържениците на рестарта застават на точно противоположната позиция. Те смятат, че света отдавна, едва ли не от своето сътворение, спешно се нуждае от революция, защото всичко сторено досега е грешно, трагично объркано и оттам – вредно. Нужно е всичко старо да се помете и да се отвори път на новото. На това ново, чиято зора изгрява с раждането на новия човек – творец и господар на бъдещето! Привържениците на рестарта изповядват убеждението, че именно те са новият човек, именно тях е извайвала историята през всичките си епохи, за да се родят най-сетне и да я осъществят. С тях започва нова ера. Това настроение се обобщава в текста на Южен Поатие – член на Парижката комуна, – написан през 1871 (две години преди гибелта на Левски и пет преди Априлското въстание), по който през 1888 Пиер Дегейтер ще напише музика и така светът ще запее „Интернационалът“ за чудо и приказ на следващите поколения:

Нек’ без милост, без пощада
да сринем старий, гнилий строй!
Светът на нази днес се нада,
напред в решителния бой!

Ето това е идеологията на привържениците на рестарта. Тя малко се е променила от втората половина на 19 век и призива „На крак, о парии презрени!“ до първата половина на 21 век и призива „Мутри вън!“ на президента с вдигнатия юмрук.

Тези два мирогледа – на континуитета и на рестарта – почти напълно съвпадат с днешната представа за консервативно и либерално, а оттам и за дясно и ляво. Вижте девизите на главните съперници в настоящите предсрочни парламентарни избори: едните казват: „стабилна България отново“, а другите: „има как“. В първия случай казват: „да продължим постигнатото дотук“, а във втория: „вече има как, защото досега нямаше как, нали се сещате!“. Напълно нормално е девизите да са такива, защото едните се уповават на спомени от миналото, а другите – на надежди за бъдещето. Едните искат да се върне нещо, което е било, а другите – да настане нещо, което никога не е бивало. Затова и резултатът им е почти равен – защото изразяват реално обществено раздвоение.

Да, двата мирогледа в политически план съвпадат с представата за консервативно и либерално, за дясно и ляво, но тяхното политическо измерение е само частен случай. Политиката отразява по-големи обществени движения, придава конкретна форма на абстрактни величини. Мирогледите на континуитета и рестарта са част от човешката природа. От онази природа, която в Осмия ден ще раздели хората на овце и кози.

Кои са онези, които си въобразяват, че всичко започва от тях, а онова, което е било преди, трябва да се заличи с революционна бруталност?

Вижте тийнейджърите в пубертета. Те са побъркани от хормони, мислят си, че всички преди тях са някакви ретроградни тъпаци. Ежедневно се сблъскват с банални неща, но си мислят, че са първите им откриватели. И бързат самодоволно да ги споделят с полуграмотните и леко тъповати предишни поколения, да ги поучат, както се казваше: „да им светнат кюфтаците“, „да им махнат палачинките от очите“. Докъм 16-17-годишна възраст този хормонален възторг може да изглежда дори симпатичен, но след това започва да става досаден.

Често, когато такъв тийнейджър порасне, му минава и става нормален човек. Но има случаи, в които нещата се задълбочават. Тогава порасналият тийнейджър започва да гледа на себе си като на персона от по-друго тесто. Дори като представител на ново, по-висше еволюционно стъпало. Всеки се е срещал с този пораснал тийнейджър. Той е много по-интелигентен от средното ниво (на което сте вие), освен това е много по-образован и културен. Естетическият му вкус е безпогрешен и той определя кое е истинско изкуство и кое е кич. Загрижен е да живее вечно и в хармония с вселената, поради което не рядко ще го видите в амплоато на йога, веган или друго от този род. Често порасналият тийнейджър, независимо откъде е родом, се самообявява за „градски интелектуалец“ и изисква от другите подобаващо уважение. Чувства се граждани на света и е отворен за всякакви иновации, особено в областта на духовната култура. Възхищава се от алтернативно изкуство и изобщо от всякакви форми, които отричат, зачеркват установените до този момент норми. Нищо че до тези норми се е стигало мъчително и упорито в продължение на поколения. Днес за някой „творец“ трудно ще чуете: той е от школата на еди-кой-си. Модерният пораснал тийнейджър не може да бъде от ничия школа, защото всичко започва от него. Той е началото на всичко. Досега каквото било – било. Вече започва нова ера. Горе-долу това е философията на рестарта.

Коя философия е по-добра – на рестарта или на континуитета? Първо, какво значи една философия да е по-добра от друга? Има ли обективен критерий за сравнение? Разбира се, че има. Най-общо казано, философията е мироглед. Мирогледът е представа за света, в който живее наблюдаващият. Колкото тази представа е по-близо до истината, толкова и философията е по-добра. И сега някой може да попита също като Пилат Понтийски: „А що е истина?“. От Евангелието се знае, че правилният отговор на този въпрос е мълчание, защото истината е очевидна и отговаря не толкова на въпроса „Що?“, колкото на въпроса „Кой?“. Истината е обективна. Няма лична, персонална истина. Може да има персонална представа за правда, може да има персонална илюзия за истина, но истината като такава е обективна. Не може за едного две плюс две да е три, а за другиго да е пет, при което и двамата да са прави, както им се ще на порасналите тийнейджъри, за които стана дума преди малко.

Порасналият самодоволен тийнейджър, който скромно гледа на себе си като следващо еволюционно стъпало, именно поради ницшеанската си самота и илюзията че всичко започва от него, не може да вижда процесите в дълбочина. Нещо повече: неговото тщеславие му пречи да прозре колко всъщност е ограничен той в пространството и времето. Продължителността на живота на един човек и парченцето от света, което той може да възприеме пряко със сетивата си, са по-малки от песъчинка в мазилката на „Тайната вечеря“. Сам по себе си човек е неспособен не само да осмисли цялата картина, но дори да добие елементарна представа за нея. И още. Порасналият тийнейджър е самотен, защото гледа на себе си като на индивид, докато нормалният човек знае, че е личност. Индивидът е отчайващо самотен (като екзистенциалистите), докато личността носи в себе си цялото, към което принадлежи – природата „човечество“, която е една и съща за всички. Индивидът битува само в социум, докато личността е и в църква. Църквата е пресечната точка на природите „човечество“ и „божество“.

Само личността може да осмисли историята – от нейното начало, през нейната цел и до нейния край – и да я разбере. Порасналият тийнейджър вижда фрагменти и не намира смисъл в тях, защото за него са извадени от контекста си. Ярък съвременен пример е мнението, което имаме или искаме да имаме за Русия. Мнозина я разглеждат като Путинова Русия и нищо повече. Това, което днес воюва с Украйна, започва с Путин и ще свърши с него. А истината е, че и днес се развиват процеси, започнали още при Петър I, и не им се вижда краят. Който успее да види картината в тези по-широки рамки, той ще е по-близо до истината и следователно неговата философия ще е по-добрата.

Ето как без съмнение се налага изводът, че философията на континуитета е по-добра от философията на рестарта. Това е моят отговор на въпроса и вярвам, че съм прав. Не може да искаме да започваме всичко отначало на всеки няколко години. Не може всеки да изгрява на хоризонта с обещанието че ще заличи дори спомена от предишния. Сега сигурно ще се намери някой политолог да ме нарече „консерватор“. Но аз съм като гъсеница, която не знае, а и не се интересува, към кой биологичен род и вид ще я зачислят академиците. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.