Чета и не вярвам на… ушите си.

И пиша този дълъг текст, аз все пиша такива. И то днес. В празничен ден, в който фейсът трепери от знамена и заклинания колко много обичаме „ошмулената“ си държава. И все си я държим такава. Най-бедната в Европа.
И тъй…
И двете големи партии в България обявиха почти официално това, което бе казано и от едно посолство на голяма страна.
Тоест, да направят след изборите правителство. Което било много нужно. И на едните, и на другите. И на България. И на света. Който свят, между другото, почти нищо не знае и не иска да знае за шестмилионна България.
Това беше обявено.
И последва съгласие. Къде половинчато, къде мълчаливо, къде с условие.
Но съгласие.
Между тези, които до онзи ден се „изчегъртваха“с омраза взаимно.
Днес вече се… съгласяват.
Да ги питаш защо им трябваха тъкмо тези избори, а не го сториха това след предишните. А и защо чакаха сигнала на посолството?
Но както и да е.
Никой не слуша у нас байчето. Което евентуално би задало този резонен въпрос – като сега ще се жените, защо толкова се убивахте? Защо днес ще се заобичате? Заради милиардите. На същата тази Европа, която все плюем яростно…
Но от която все гледаме да „изкярим“ нещичко…
Парите не миришат.
А в същото време прожектираме и се кълнем в един друг филм, в този, да, с ония думи за морала на Кристиян Таков… (Между другото, останах като гръмнат, след като прочетох от режисьора на този филм едно страшно оплакване, че са спрели филма му в УНСС, а после той, същият режисьор, на другия ден, се прегърнал и снимал със същия този ректор, който му уж забранил прожекцията… Как така днес плачеш и се оплакваш от някого, а утре се прегръщаш и снимаш със същия човек… Това нещо не го разбирам. Не искам да го разбера. Ох, и аз, писателят, с вечните си „тъпи“ принципи, се обърках, то вече от толкова режисьори и режисури…)
Морал, морал…
Хайде бе, що е това, яде ли се, пие ли се…
Станалото станало.
Но все пак – как, аджеба, ще стане тази работа със „скритата коалиция“, тоест, ние няма да се коалираме с Герб, но ще търсим скритата подкрепа на здравите сили в тази партия. ГЕРБ трябвало да отстранят лошите в нея, а с добрите – прегръдка. Скрита. Ама си е прегръдка.
И никой, никой не си задава въпроса на байчето – как ще стане действителност това? След като и децата знаят чия е тази партия и кой е Бог в нея. Че махне ли се той и тя се разпада като картонена кула. Да, това се знае. Но се мълчи. И се чака друг Господ да оправи батака…
Да, ама в този озъбен днес свят чудеса няма.
И обикновено става тъй, особено в България, че всичко е, да, за да се „замажат“ очите на байчето.
За да може то пак да „лапне дръвцето“ след поредните избори. И да се запази статуквото.
Същото.
Което е вечно у нас.
Е, тогава какво започваме да правим от днес?
Един месец предизборна борба. Тоест, един месец мразене. Яко. По нашенски. И после – прегръдка. Без никакъв мерак. С отвращение. Но заради едни милиарди. Които пак няма да стигнат до байчето. А до тези. Същите.
Хепиенд! Цветя и рози.
Че това си е театър.
Като този сега в Народния.
И този е с предизвестен край.
Хем вън, хем вътре, хем така, хем иначе. Хем подписал един договор, хем подписал в същото време и друг, хем уволнен, хем не…
И накрая – тарикатът пак с пълен джоб, байчето – пак с… дръвцето… И сеира, разбира се. Дори вече съгласуван.
Тогава кому е нужен този маскарад?
Кому ще е нужен този един месец предизборна омраза? Та ние вече сме потънали до шия в нея, оскотели сме безвъзвратно, защо заразяваме и децата си, които ще ни гледат сега сеира?
Един месец плюене. Взаимно. До посиняване. До кокал.
И след трийсетина дни, да, „охрачени“, извинете за лошата дума, но друга, по-точна, така и не ми идва сега, ще се… прегърнем. За да направим правителство. На спасението… Кое спасение? На байчето ли? Или на Оня…
Театър.
Без овации.
Но гледан с кеф.
Ориенталски.
Особено от тези, които винаги са били на софрата. Каквото и да стане, както и да стане, тези, тарикатите, вечно нашенските лапачи, са на яслата.
И „изчегъртват“ единствено… байчето. Да, онова байче с устата-дупка вместо зъби…
Объркан народ. Объркани политици. Объркан начин на мислене.
Партизани. Много партизани. Със заслуги. Които винаги „хващат гората“в правилния момент, на правилното място.
И тарикати.
Много тарикати.
Да, много партизани, много тарикати.
Най-тачените български „професии“.
Онаследявани от поколение на поколение.
Аз помня бащите на тези. Сега същото виждам, че правят и децата им. Сигурно после ще дойде ред и на техните деца.
Доходни „професии“.
Все с пълни джобове.
И празни сърца.
Нормалност.
Почти никаква.
Хайде бе, нормалност…
Предизборната борба, всъщност поредната безсмислица, започна. Пак.
Докога бе, хора?
А навън вече идва пролетният полъх.
Отворете прозорците, залостените с демони български прозорци. Разтворете ги широко.
И поемете въздух.
И най-после проумейте, че той, Животът, е един-единствен. И има вечното свойство да се оттича. Бързо. И неумолимо.
За всеки. За всеки, богат, беден, красив, грозен , за всеки, разбирате ли?Дори и за вечните партизани и тарикати.
За всички идва моментът на смирението.
Разбира се, почти винаги – късно. Много късно.
Когато вече всички отиваме на едно място. Откъдето сме дошли. И откъдето няма връщане.
Да, в Майката земя. Заради която се мразим и убиваме, докато сме живи…
Да, дами и господа, отворете прозорците на душите си.
И се усмихнете.
Март е.
Месецът на тръпката.
На вибрацията. Че сме живи. Все още.
Все още…
Усмивка! Щрак!
Снимка за спомен.
„България, 3 март, 2023г.“
Този мой текст го родих, когато бях на едно странно място. Една парижка метростанция. В подземието й.
Там има музей.
Катакомбите на Париж.
Вървиш надолу, надолу…
Хлад. Уф, студено, потръпваш.
И черепи. Подредени.
Безкрайни редици – нагоре-надолу, вдясно, вляво, навсякъде…
Много смърт.
Много живот.
Много болка.
Много терзания.
Много стремления.
Много мечти
И накрая… черепи…
Когато са правили метрото в Париж преди повече от сто години, са извадили всички черепи от гробищата наоколо.
И са ги подредили на едно място. Защо ли? Всъщност има защо – парижани не са прости хора.
Някой ще каже – зловещо място.
Аз ще напиша – място, където човек разговаря със себе си. Би могъл да разговаря. Ако може. И ако иска.
Тогава ще усети безнадеждността на това, което той прави, когато живее, за да мрази другия. А и себе си.
Отворете прозореца!
И поемете, да, така-а-а, широко въздух… До изтръпване.
Живи сме!
Привършвах този пореден мой текст, който, зная го това със сигурност, пак е излишен в моята страна, когато прочетох и това:
„Според Дерменджиев ( Вътрешният ни министър днес – б.м.) една от причините да не бъдем приети в Шенген е, че мигрантите минавали „като на парад“през страната. Почти всеки от престъпния свят се е пренасочил към трафика на мигранти, защото наказанията са много ниски, а приходите – изключително високи.“
Тоест България днес е разграден двор. И то по признанието на свой министър. И то министър на вътрешните работи…
Чета и за… асфалта…
АСФАЛТА…
Запомнете тази дума.
Пак думи на министър. На строителството.
Той пък казва, че една трета от асфалта за пътищата на Бългатия не бил… „усвоен“. Тоест, бил откраднат.
От кого?
От байчето ли?
Или от някого другиго, с когото след изборите ще се прави „скрита“коалиция…
Една трета от асфалта е открадната! Стопила се е.
Една трета.
Значи катастрофи. Жертви.
И тази гигантска кражба е станала пред очите, минала е през затоплените с някоя пара сърца на стотици, на хиляди служители, чиновници, началници, контрольори, лапачи на държавни пари и подкупи…
Можем ли само да си представим в каква държава сме се превърнали, та , да стане реалност подобна гигантска кражба за милиарди?
Всички по веригата са вътре.
И затова, разбира се, няма да има виновни.
Защото съучастниците са хиляди. И пасивен зрител – един цял народ.
Загнилост.
България днес.
Разграден двор. Окраден.
Миришещ.
На гнило.
Но на кого ли му пука?
Особено пък днес.
Абе, я го остави този писач Димо Райков, той ли ще ни дава път в живота, хайде бе, акъл ще ми дава от Париж, да дойде тук, с мен да се бори за майка България, ле-ле, сега какъв живот и тръпка ще е пак, ето, изборите пак започват…
Давай!
Чакат ни вълнения.
Предрешени.
Съгласувани.
Поредният „филм“ в един разграден двор…
Да, „отборите“ са готови. Депутатските листи също. Избирателните списъци с мъртвите един милион избиратели също.
Хартиените бюлетини и чувалите за тях – също. Комисиите по изборите и те загряват, обмислят последни варианти за завладяване на арена „Армеец“… Че пак по цели нощи ще се чака с торбите…
Старт!
Давай, народе – лев балкански!
Давай, байче!
Биричка!
Наздраве!
Наздраве за майка България!
Наздраве!
21 век. България, член на ЕС от вече 16 години.
16 години…