Случва се за втори път в тая безумна поредица от извънредни избори, която ни докараха президентът Радев и поредният ляволиберален инженерен политически проект. Да правиш предизборна кампания през пости е все едно СЗО да обяви седмица без тютюнопушене и ти да се хвърлиш като послепял – по три кутии цигари на ден, лули, пури, наргилета, чибуци…

Ако искате, прескочете следващият абзац, защото в него, с риск да стана досаден, ще припомня какво са постите и особено какво е Великият пост, който води към празника на празниците – Възкресение. Макар мнозина да мислят за него точно така – че е хранителен режим, диета за детоксикация и отслабване, – Великият пост е символ на нашето желание да се обърнем от материалното към духовното. С грехопадението сме изгубили тази посока и целият ни живот, цялата човешка история е борба да си я върнем. Борбата между доброто и злото – тема, без която литературата и философията са невъзможни, – е именно това: борба за връщане на правилната посока. Когато тази борба приключи с победата на доброто, тогава ще спре да съществува и времето и ще преминем във вечността.

Борбата няма да приключи през дните на Четиридесетницата (макар че знае ли човек…), но това време е отредено за няколко много важни неща. През този период отдаваме по-малко малко значение на ежедневните битови грижи, на страстите, на светските стремления и копнежи, за да се обърнем към себе си, да разгледаме постъпките си и с ръка на сърцето да си кажем дали ни харесват или не. Хранителният режим е спомагателен процес, който усмирява плътските желания и доставя спокойствие на мисълта. Но най-важно през постите е опрощението. Целенасочено се стремим да простим на всички, които са ни обидили или онеправдали, надявайки се и на нас да простят всички, които сме обидили или онеправдали, за да може в крайна сметка да ни прости и нашият Съдия. Логично, всички тези неща са обвити в малко повече мълчание от обикновено.

От своя страна предизборните кампании са нещо съвсем друго, нещо дори противоположно. Както по традиция, така и по своята природа те се обръщат към най-грозните комуникационни практики. В сравнение с някои от тях да те напсуват на майка е сдържано, почтено и консервативно. В лъча на прожектора е грозното, престъпното, компрометиращото. Медиите възпитават публиката да търси това и когато тя вече започне да го търси, те щедро я заливат с него. Ако публичната фигура Хикс спаси бебе от горяща сграда, това няма да е „вкусна“ новина. Новина ще е, ако снимат тази фигура как опипва нечий задник на незнайно стълбище. Публикувате ли тази новина, в коментарите под нея ще се излее цялата гражданска енергия на нашето модерно и цивилизовано общество. Едни ще викат „осанна“, други ще викат „разпни го“ (според политическите си пристрастия, а не според конкретното съдържание на новината) и така грозно ще се псуват помежду си, с такива думища ще се наричат, че небесата ще се потресат. Не са само политиците, не са само пиарите и журналистите. Обикновени хора, дребни хора, хора, които нямат никаква полза от всичко това, побесняват. И причиняват на душата си трудно поправими щети. И друг път сме го казвали – думите не са безобидни, не са просто трептене на въздуха. „Не това, що влиза в устата, осквернява човека, а онова, що излиза из устата, то осквернява човека“ (Мат. 15:11). През пости думите, които изричаш, са много по-опасни от храната, която ядеш или не ядеш.

Постите са време за годишен технически преглед на душата и за извършване на необходимите ремонтни дейности. Човек не бива да има за цел да оправя света или другите. Казват: смисълът на живота бил да направиш света едно малко по-добро място, да оставиш след себе си по-добър свят от онзи, който си заварил. Това са глупости. Ти творец на светове ли си? Единственото, към което трябва да се стреми човекът, е да оправи себе си. Така ще се оправи и светът. Целта и смисълът на живота е всеки сам с Божията помощ да се очисти от всяко зло и да се обòжи. Това е единственият начин творението да се върне към съвършенството си. Няма друг. Който не гледа себе си, а оправя другия, давайки му мъдри съвети и бичувайки пороците, от които самият той притежава в изобилие, е глупав горделивец. А целта, задачата на политиката, а оттам и на всеки следващи избори с предизборните им кампании, е именно тази – да предложат философския камък, окончателната формула как да се оправят другите.

Как обаче да се надяваме на добри резултати, като правим точно обратното на предписаното за тяхното постигане! Как да чуем истината в потоците от словоблудство през дните за мълчание!

Проблемът на човешката история е грехът. Моторът на историята е борбата с греха. Не е нито класовата борба, нито съперничеството между нациите, нито играта на тронове. Но какво е грехът? Едва ли е само да ядеш кюфтета на Разпети петък, докато плакнеш очи с жената на ближния. Грехът е един – гордостта на сатаната, която сме прихванали от него. Чеда на този грях са всички онези, които дори без да мислят зло някому, се ласкаят от мисълта, че знаят всичко и дори да не знаят, винаги могат да го научат. Онези, които се ласкаят от мисълта, че могат да се справят с всеки проблем единствено със силата на изключителния си разум. И всеки, който не смята така, в техните очи е неграмотен селяндур, достоен за най-грозни подигравки. Сега приложете този човешки тип към феновете на една или друга политическа партия и ще получите до болка позната картинка.

Още през II век св. Ириней Лионски изследва гностическата ерес. От нея произлизат почти всички по-късни ереси и много лъжеучения. Гностиците не отричат, че целта на съществуването е обòжението, постигането на Бог, Неговото познаване и приемането на Неговата воля за своя, но твърдят, че за такова постигане не е нужно нищо повече от разум. Те са интелектуалстващи еретици. Такива са и арианите. Аеций беше казал, че познава Бог по-добре дори от самия себе си. Кой е тоя Бог пред могъщия разум на човека! После идват манихеи, богомили, катари и албигойци, които даже не са и еретици, а на моменти и откровени сатанисти. Под привидно им смирение се крие огромна гордост – те са толкова съвършени и чисти, че за спасението на света не са нужни никакви други небесни и земни институции.

Днес е времето на гностиците, на самовлюбените горделивци, които не само че знаят Истината, ами я раждат из недрата на собствената си гениалност. Днес е времето на левите интелектуалци и постмодерните артистически творци. Дори когато искат да минат за десни, изживявайки се като демократи, макар че демократичността съвсем не е гаранция за дясност, а понякога тъкмо напротив, по природа тези интелектуалци са леви и като такива апетитът им да оправят света е още по-хищен. С този апетит те се хвърлят към политиката, дори и цената на това да е изпадането им в робска зависимост по отношение на някой задкулисен олигарх. Подобни са и артистите. Те също искат да оправят света, но някак си по-духовно, по-естетически, по-загадъчно.

Гордостта често се проявява като тщеславие, а тщеславието може да приеме най-различни форми. Общ остава старият гностически порок, че човекът е нещо изключително, че е велик, че е всемогъщ. Само че той не е. Човекът живее прекалено кратко и вижда прекалено малък сегмент от цялата картина, за да се услажда от илюзията, че може да проумее всичко и всичко да контролира.

Старият гностически порок движи целия политически живот, откакто сме приели парламентарната демокрация. Затова и в тази предизборна кампания, която на практика вече започна, ще видим от същото, както и досега – арогантност, омраза, злонамереност и изобретателност при нараняването на опонента. Той дори не е и опонент, а смъртен враг. И най-лошото е, че цялата тази помия, цялата тази отрова ще се излее в дните на Великия пост, когато човек среща един от малкото си шансове да слезе в сърцето си и да погледне какво става там.

Дали ще видя политически лидер, на когото по време на кампанията да му личи, че пости? Не говоря за онези, които, като прочетат това, ще идат да ги снимат как се причастяват (не се смейте, има такива случаи!) или ще споделят в профилите си рецепти за постни манджи. Ще ми се да видя политически лидер, който искрено в сърцето си да каже: „Дай ми, Господи, да изпълня Твоята воля, пък нека с мен да става каквото ще!“. Ще ми се да видя кандидат, който е тръгнал към Голгота, а не на кьор софра. Защото идеята на властта е преди всичко служение. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.