В България е така - когато няма истински политически елит, когато партийните лидери са с превити от страх гръбнаци, когато са се поставили в условията на зависимости, чужденците ще се разхождат по главите ни
Посещението на Джеймс О’Брайън - ръководител на Службата за координация на санкциите в администрацията на президента Джо Байдън в София навява тъжни спомени от миналото.
Щатският чиновник обиколи всички институции на държавата, започвайки от президента Радев, минавайки през министри от служебния кабинет и стигайки до лидерите на основните политически сили, за да настоява за три неща:
- на ВСЯКА ЦЕНА да бъде съставено правителство между ГЕРБ-СДС с ПП-ДБ,
- ВЕДНАГА да бъде приет законопроекта за независимостта на главния прокурор, така че Иван Гешев да бъде свален от пиедестала на държавното обвинение,
- БЕЗОТКАЗНА диверсификация на ядрената ни енергетика, което означава замяната на руското гориво с американско.
И всичко това обвито в мантрата на грижата "за развитието на демокрацията у нас и добруването на народа".
И трите искания са съпроводени с откровен натиск - ако не се случат, следва нова порция от списъка "Магнитски".
"О'Брайън счупи рекорда по безпардонна и груба намеса в държавния живот на България", написа по този повод бившият конституционен съдия Георги Марков.
Да, да се шантажират политически лидери, за да се редят кабинети под външен натиск, е наистина "безпардонна и груба намеса в държавния живот" на суверенна страна.
Но в България е така - когато няма истински политически елит, когато партийните лидери са с превити от страх гръбнаци; когато са се поставили в условията на зависимости; чужденците ще се разхождат по главите ни, ще ни спускат директивите си, а пък ние ще ги изпълняваме, за да станем хора.
Случващото се днес болезнено напомня годините на тоталитаризма, когато Москва след 9.IХ.1944 г. зае обичайната си роля на Големия брат и се превърна в задължителен елемент на контрола върху висшето ръководство на БКП - роля, с която Тодор Живков дори и в края на властта си не можеше да не се съобрази. И когато го осъзна, вече беше късно.
Москва издигна Живков, Москва крепеше Живков и Москва накрая го свали.
Акцията по свалянето беше възложена на тогавшия съветски посланик у нас Виктор Шарапов, който в последните дни преди "преврата" на 10 ноември 1989-та сновеше из кабинетите на Политбюро, Държавния и Министерския съвет по същия начин, по който усърдно го прави Херо Мустафа, а в последните дни и координаторът по "Магнитски" Джеймс О’Брайън.
В този смисъл Мустафа и О’Брайън са блестящи ученици на Шарапов.
Тогава Шарапов, като глас на Москва, притискаше Живков за реформи, облечени като "перестройка". И изнудваше България.
Днес О’Брайън притиска Радев също за реформи - да нареди на депутатите: "Искаме да застанат зад реформата (за съдебната система - б.а.) и депутатите да я подкрепят. И мисля, че всички партии са чули това послание и ще видим кой ще го изпълни."
Тогава това ставаше зад тежките врати на кабинетите.
Днес О’Брайън го прави публично и дори вмъква елемент на заплаха и изнудване - "ще видим кой ще го изпълни!".
Хубаво е да си припомним историята, за да извлечем поуки.
В 1989-та Шарапов по заръка на Горбачов се среща многократно с Тодор Живков, за да го предупреди, че "перестройката в България изостава и това се забелязва отлично от Михаил Сергеевич".
В 2023-та О’Брайън и Херо Мустафа се срещат с президента Радев и директно му нареждат: "Бихме искали да видим процес, при който партиите да се съберат и да постигнат съгласие по конкретен текст и да се ангажират да го гласуват в началото на новия парламент". А конкретният текст е "главен прокурор" и механизмът за махането му. Ама фактът, че ние сме парламентарна република и президентът не може да нарежда на парламента, няма никакво значение за партньорите ни от най-великата демокрация на света. Диктатът е под формулата - да се подобри действието на демокрацията у нас.
През 1989-та Живков се опитва да мине "по мантинелата" и отговаря на Шарапов: "Ние отдавна сме се преустроили. Ние сме малка страна не може буквално да повтаряме вашия опит". Надява се да му се размине.
През 2023-та Радев веднага се съглясява с О’Брайън:"Обществото ни очаква следващото Народно събрание да превърне в свой приоритет приемането на антикорупционно законодателство". И той се надява на същото.
Но както тогава, така и сега Големият брат не прощава. Не се отказва да ни "вкара в правия път". И цената я плащат тези, които се опълчват.
Когато "перестройката" у нас не се случва така, както я искат руснаците, посланик Шарапов намира хората от обкръжението на Живков, с които организира свалянето му: Петър Младенов, Димитър Станишев, Гeорги Атанасов, Андрей Луканов.
По-късно именно руснаците посочват Петър Младенов за наследник на Живков, който, докато се чуди кого да избере - Александър Лилов или Георги Атанасов - Шарапов му нарежда директно: "Не, Петър Младенов ще е! ".
Дори по време на заседанието на Политбюро на 9 ноември, което предшества пленума на 10-ти, другарите се обаждат в Москва, за да съгласуват избора на новия.
И след като са получи съгласието, по предложение на новопосочения генерален секретар Петър Младенов, Политбюро взима решение да възложи на Тодор Живков да покани другаря Шарапов и лично да го уведоми за взетото решение.
И Живков изпълнява това поръчение. Среща се с Шарапов, който го уверява, че ще уведоми Горбачов.
Останалото е известно...
Така завършва "безкръвният преврат" в България в края на 1989-та.
Три месеца по-късно Тодор Живков е арестуван за злоупотреба с власт.
Същата формулировка прилагат и САЩ днес спрямо санкционираните по "Магнитски".
Живков се съгласи с всичко, което поиска Москва от него - оттегли се, валидира им наследника, предаде цялата власт - но това не го спаси.
С Големия брат е така - когато си изпълниш мисията, те хвърлят на кучетата. Без сантименти.
Тогава Александър Лилов обясняваше ситуацията така: "Наивно е да се смята, че както в България, така и в другите европейски социалистически страни можеше, в условията на Варшавския договор и СИВ, да се предприемат сериозни политически промени без консултации с Москва - още по малко против Москва".
Е, днес нищо не се е променило в ситуацията - просто заменяме Варшавския договор с НАТО, СИВ - с ЕС, а Москва - с Вашингтон. И казаното от Лилов преди 30 години ще звучи абсолютно автентично и достоверно и днес.
Тогава целта беше се смени елитът.
Днес целта е същата.
Вероятно след време г-жа Херо Мустафа ще разкаже истината за срещите си с Борисов, Радев, с министри и политически лидери.
Днес обаче ние можем да погледнем в мемоарите на Виктор Шарапов, от които личи какъв политически натиск е упражнил лично той, представителят на чужда държава, върху председателя на Държавния съвет на НРБ с цел да се оттегли от поста си.
Разказът на посланик Шарапов е документиран в книгата на Георги Йорданов „Поврати“:
" ... Бях политически съветник на няколко генерални секретари на ЦК на КПСС. Най-напред бях при Андропов, с когото се знаем от дългогодишната ни съвместна работа в КГБ. После бях сътрудник на Черненко и продължих при Михаил Горбачов.
На срещите ми с Тодор Живков внимателно му намеквах, че преустройството, тоест “перестройката” в България изостава в сравнение със СССР и това се забелязва от ръководството на КПСС и лично от Михаил Сергеевич.
Живков бързо и нервно отговаряше приблизително по един и същи начин: “Ние отдавна сме се преустроили, не виждате ли, че хората у нас живеят по-добре, отколкото във вашата страна. И това е, защото вашата перестройка не започна от икономиката, а с политическите промени и гласността. А и условията в България са различни, специфични. Ние сме малка страна и не бива абсолютно във всичко да повтаряме вашия опит”.
Предадох това по телефона на Михаил Сергеевич. Той остро ме прекъсна. Трябвало да бъда по-твърд и настъпателен и вече да действам с нашите хора в обкръжението на Живков, и тресна слушалката.
Тогава се срещнах с Андрей Луканов, Петър Младенов, Добри Джуров, Димитър Станишев… Те започнаха да ме подпомагат. Много от разговорите водехме в сауната, която се намира в спортния комплекс на посолството.
Други наши сътрудници и служители на КГБ и РО работеха по своя линия не само с тези отговорни дейци, но и с по-широк кръг членове на ЦК, интелектуалци, дългогодишни наши приятели и сътрудници.
Журналистите ни също се включиха и активираха връзките си със свои колеги, приятели и познати. Започнаха да се появяват отделни изблици на недоволство срещу Живков и управлението му. Учреди се Русенският комитет, Комитетът за гласност и преустройство. Появиха се плахи критични материали в някои вестници – “Народна култура”, “Литературен фронт”, публикации по линия на самиздат и т.н.
Но Живков и ръководството бързо овладяваха положението и укрепваха властта си. Не помогнаха и икономическите ограничения, които СССР по лично нареждане на Горбачов наложи на България. Става дума за рязко намаляване на доставките на суров петрол и за прекъсване на субсидията от около 500-600 милиона долара за компенсация на цените на българските селскостопански стоки.
Отново позвъних на Михаил Сергеевич и го уведомих за трудностите, които срещам и не мога да преодолея.
Той избухна, попита ме кога ще стане промяната и затръшна слушалката.
Нямах друг изход, освен отново да се обърна към нашата група. Андрей се извъртя, навярно се уплаши, и ми каза да накарам чавдарците – Джуров, Йотов, Станишев, да притискат Живков, за да си подаде оставката. Джуров се съгласи, а също и Станишев, който ме увери, че Йотов няма да откаже да бъде с тях на разговора с Живков.
Междувременно беше насрочен и пленум на ЦК на БКП, а тезисите за него на Живков бяха публикувани още на 29 октомври.
Получих указания смяната на Живков да стане на този пленум, не по-късно. Но на 30 октомври в Кувейт България и Турция подобриха отношенията си, а ние много разчитахме на негативен резултат.
Комюникето, което подписаха Георги Йорданов и Месут Йълмаз, постави основа за подобряване на отношенията между двете съседни страни, което щеше да се отрази в протокол при втората среща между двамата в края на ноември. Това укрепваше позицията на Живков.
Наложи се да действам бързо. Михаил Сергеевич чакаше резултат, тоест положително решение.
На една от срещите ни Тодор Живков подхвърли, че може би ще е по-добре, ако си подаде оставката.
Отговорих му: "Това ще е достойно и ще ви направи чест”".
Той се смути, но повече нищо не каза.
Информирах "нашите хора" и отново ги призовах да действат. Смяната трябваше да стане на пленума на ЦК, насрочен за 10-ти ноември.
От Москва пристигнаха няколко другари, които бяха запознати с положението в България. Сред тях беше и бившият посланик в НРБ Владимир Базовски. Те бяха в близки отношения с български дейци и се включиха в дейностите, свързани с предстоящия пленум на ЦК.
На събранието в зала "Георги Кирков" след основния доклад за ВОСР поднесох приветствие, без да спомена името на Живков. Това беше прецедент и направи силно впечатление.
Веднага след това Живков, много потиснат, ме покани в кабинета си. Разговорът беше тягостен и за двама ни. Той ме увери, че на пленума след няколко дни – на 10-ти ноември, ще си подаде оставката, но преди това ще внесе въпроса за разглеждане в Политбюро. Тягостно премина и посещението му в нашето посолство в чест на празника. Много от поканените питаха “Какво става?”.
Заседанието на Политбюро се проведе вечерта на 9 ноември. Веднага след това нашите хора – Луканов, Младенов, Джуров, Станишев, Овчаров и др., бързаха да ми съобщят, че всичко е преминало както трябва. Позвъних на Горбачов, той остана много доволен, но ми заповяда: "Утре и нито час по-късно!"
На другия ден пленумът на ЦК на БКП освободи Живков и избра за генерален секретар Петър Младенов. Развоят на събитията след това ти е добре известен. Това е истината…“
Години по-късно Живков признаваше: "Ние сме идеализирали СССР. За нас той беше образец".
Днес ние казваме: "Америка за нас е идеал".
Тъжното е, че и тогава, и сега ни управляват отвън.
ТЕ си имат интереси и ги гонят до дупка. Икономически и геополитически.
И все под предлог, че чистят България в името на бъдещето.
Но каквото и да говорят, винаги става въпрос за пари и влияние.
За техните пари!
А вътре в станата един антиелит козирува с доволна гримаса и се възпроизвежда.
И винаги казва:"Каквото ни кажат началниците".
А те, началниците, се сменят според конюнктурата.
Единствената разлика е, че преди 30-40 години го правеха тайно.
Днес всичко е пред очите ни.
Но и тогава, и сега това не ни възмущава.
