На 2 април 2023 г. отново сме призовани на избори. Внушава се, че голямото очакване на публиката е парламент, който е способен да избере правителство.

Социологическите сондажи досега са песимистични. Макар отговорността за състава на новия парламент да е на гражданите, партиите, които се състезават за доверието им всъщност не правят нищо, очакването за редовно правителство да се случи. Защото всички (или почти) показват, че се интересуват единствено от себе си.

БСП: ритуално самоубийство

Социалистите проведоха своя юбилеен 50-ти конгрес и основното му решение беше да изключи от партията поредната доза (макар този път значителна) активни съпартийци, искащи оставката на лидерката на партията. Да тръгваш към поредни избори с такава заявка не е нищо друго освен ритуално самоубийство. При това в ситуация на поредица от електорални катастрофи: от 955 490 избиратели на изборите от 2017 г. на 232 958 избиратели през 2022 г. (или само 1/5 потвърдили вота си). Кой ли е прагът на търпимостта и дали се очакват избори, на които да е подаден само 1 глас – този на председателката на партията, за да се стигне до оставка?

Какво прави БСП за да убеди гражданите да гласуват за листите й? Първо, с изключването на 14 социалисти от конгреса (дали напълно съответства на устава?) посланието е, че различията с позицията на ръководството в партията не се толерират. Как ли ще гласуват привържениците на социалистите, обикновените граждани, раздвоени от едно такова решение? Как ли ще действат изключените в хода на кампанията? И кои ще са следващите изключени?

Вторият отговор на БСП е предложение за референдум по въпроса за „джендър идеологията в училище“. Непонятна глупост, съжалявам за този израз. Първо, защото няма такава идеология в училище. Второ, защото набедената за това „Истанбулска конвенция“ няма как да застане в центъра на очакваните проблеми от избирателите на една социалистическа партия. Трето, защото си представям смеха, който ще предизвика формулирането на въпроса (а защо ли една социалистическа партия не е загрижена повече за ултранационалистическите идеи, които се разпространяват в училище, партия, обявила в устава си, че се основана на интернационализма?).

Третият отговор е подкрепа за предложения от „Възраждане“ референдум срещу въвеждането на еврото в България. Виктор Орбан ще ръкопляска, но пък неговата партия не е социалистическа. Но дали тази подкрепа е също и против членството в ЕС? Обясняват, че става дума само за отлагане, но това по същество не решава нищо. Защото заедно с отлагането трябва да се предложи пакет от реформи, които да направят присъединяването към еврозоната по-успешно. Референдумът на „Възраждане“, обаче, няма никакво такова намерение, а е под надслова „За българския лев“.

БСП си избра чудесна компания, веднъж за еврото („Възраждане“), веднъж за Истанбулската конвенция („Възраждане“, ГЕРБ, но също крайните консерватори като КОД и подобни), веднъж за „хартиената бюлетина“ (ГЕРБ и ДПС). „Кажи ми, кои са приятелите ти, за да ти кажа какъв си ти“. Така е чудно, как БСП си представя изборите: мобилизиране на някакво хипотетично „твърдо ядро“ (вече не повече от 150 000 предполагаемо „социалисти-консерватори“, каквото и да значи това), някаква вече разколебана периферия (още най-много 100 000), а дали изобщо нещо отвъд последните 233000 избиратели от 2022). С какво по-точно такива граждани биха били привлечени, освен ако надпреварата на БСП не е на терена на „Възраждане“? Но там избирателите ще предпочетат националистическия оригинал пред социалистическия ерзац. Рухването на БСП, обаче, със сигурност облагодетелства ГЕРБ, но не ГЕРБ носи вината за това.

ГЕРБ: „ни лук ял, ни лук мирисал“

ГЕРБ излязоха от ступора, в който бяха попаднали особено след изборите от ноември 2021. Грешките на опонентите им позволиха през 2022 да излязат отново на първо място и с необясним ентусиазъм да предложат цялостен кабинет. Необясним, защото беше ясно, че останалите, от които евентуално искаха подкрепа, продължават да ги изолират.

Макар и в по-незабележима форма, ГЕРБ също като БСП е в ситуация на „свободно падане“. Е, ще кажат, през 2022 имат 38 000 гласа в повече. Но забравят (удобно) че през 2017, година след като не спечелиха президентските избори, имаха над 1 147 000 гласа. Къде отидоха някакви си почти 513 000 предишни избиратели на партията? И защо я напуснаха след толкова успешното управление на три поредни правителства? Такива въпроси в ГЕРБ изглежда не се поставят, а поради това не се и обсъждат.

Всъщност нещата се представят иначе: поредица от негативни кампании на онези, които в ГЕРБ наричат „аматьори“; поредица от измислени обвинения като тези за „чекмеджето“ или за „къщата в Барселона“ (за другите няма да стигне мястото да бъдат изброени). Малко се стреснаха от последните обвинения по „закона Магнитски“, понеже идват от САЩ, а ГЕРБ държат да бъдат приемани за последователна евроатлантическа партия. Но много чевръсто (така казваше пра-баба ми) се отказаха от своя бивш и дългогодишен министър на финансите (2014-2020), преди това заместник-министър. Не бил вече нито депутат, нито министър, но „продължават да му вярват“. Иди че разбери.

ГЕРБ отново се надяват да излязат първи (което изглежда вероятно, защото политическата хегемония на партията, установена през десетилетието на власт, не е сериозно оспорена). Дори се надяват отново да поемат управлението, без обаче никакво усилие да обяснят безобразията от предишните си управления, освен ако не се отнасят да отделни личности, с които вече са се разделили. Защото най-важното е да се запази / спаси лидерът, той е неприкосновен, „без него няма партия“. Също както в БСП, но това последното не биха го признали. А в Израел току-що спечелилият изборите премиер изпълни улиците с протестиращи срещу политиката му граждани. Току-виж и в България се случи това.

ДПС: сигурни, че ще участват в управлението

Комфортът на ДПС се състои в твърдата им увереност, че гласовете на българските турци и мюсюлмани са им „в кърпа вързани“. От 2017 г. насам движението успява да мобилизира средно 330 000 гласа на парламентарните избори. Това му дава гарантирана парламентарна група, но е много далече от над 600 000 гласа през 2009 или почти 500 000 през 2014 г. Къде отидоха онези 250-300 хиляди бивши избиратели на движението? Какво стана със 100 000 избиратели на коалицията ДОСТ на бившия председател на ДПС от 2017 г.? Движението успя ли да си ги върне? Не, и това не е без значение.

Монополът на ДПС в средите на българските турци и мюсюлмани вече се пропуква значително. И причините за това не се коментират публично от ръководството на движението. Защото то изглежда много по-загрижено да брани както почетния си председател, така и един от основните си покровители (последният посочен като обект на „закона Магнитски“ при предишната „сесия“). И да допълня: този закон визира лица, които правителството на САЩ смята за корумпирани. Е, това правителство не е безгрешно, разбира се, но и набелязаните лица също не са безгрешни.

По-важното е, че ДПС отива към изборите с намерението да участва в управлението (някой зевзек ще попита: „Ама те кога са били извън управлението?). Добре, особено ако е основано на публичност. Но как и с кого? Ето това ДПС някак си отклонява като необходим отговор. Защото също като ГЕРБ е изолирано от партиите, с които движението би искало да се коалира. А не му е удобно да назове партиите, с които би било нередно да се коалира (ГЕРБ или БСП). Остава „Възраждане“? Ама наистина ли?

Така трите „системни партии“, партиите от „хартиената коалиция“ (независимо дали такава ще се осъществи и като съвместно управление), не са в превъзходна електорална кондиция. БСП е в ситуация на свободно падане. ГЕРБ също, макар и не толкова интензивно (засега). ДПС е в стагнация. Нито една от тях не би била в състояние да въодушеви нови избиратели, такива, които досега не са гласували за тях. Но е под въпрос и доколко ще мотивират да гласуват вече гласувалите за тях. Графиката показва получените гласове от партиите на парламентарните избори след 2017 г.

„Добрите сили“ ДБ и ПП: в кръгова отбрана

„Демократична България“ е коалиция от три партии: ДСБ, „Да, България“ и Зелено движение. Партиите са различни като генеалогия и идеи, но имат достатъчно общи разбирания за демокрацията и геополитиката, за да продължават да стоят в коалиция. Различията на онези, които се назовават като „десните“ са добре описани от Веселин Стойнев (DW 20.07.2021) и затова ще го цитирам изцяло:

„Предизвикателствата пред дясната идентичност на обединението „Демократична България“ са предимно вътрешни – кой е по-наляво. Очевидно най-вляво е Зеленото движение, следвано от либералната „Да, България“, а най-вдясно е консервативната ДСБ… Ценностните противопоставяния събуждат глухия засега тътен: радетелите на традиционното семейство се дразнят от прекомерната защита на „джендъра“, поради което обединението се опитва да избягва тези теми, с което пък си навлича гнева на правозащитниците в своите редици.“

Тези вътрешни различия не попречиха, дори спомогнаха, за предизборната коалиция с „Продължаваме промяната“ (ПП). Аргументът: двете формации работят на един и същ електорален терен, избирателите им са от едни и същи среди. Това се изтъква като самоочевидно, но зад него има и едно притеснение – с появата си на политическия терен на изборите през ноември 2021 ПП изглежда е привлякла част от гласовете на ДБ (тогава ДБ получи наполовина по-малко гласове, отколкото през юли същата година).

Само че ПП мобилизираха през ноември 2021 още поне 330 000 избиратели в повече от евентуално „отнетите“ от ДБ. И тези избиратели не са „обичайните“ за ДБ. Това е почти толкова, колкото гласуваха за тази коалиция по време на пика от юли 2021. Следователно не става дума за „един и същи електорален терен“, а за нещо друго и в ДБ трябва да осъзнаят това. На протестите през 2020 г. млада жена носеше плакат, на който най-долу пишеше „Долу капитализма“. Изглежда е била от онези млади хора, които се бяха върнали в България от чужбина, където са били студенти. Вероятно е гласувала за ПП. Във „Фейсбук“ много последователи на ДБ коментираха с постинги, в които етикетът „комунистка“ беше водещ. Ето за такава разлика с ПП в ДБ не мислят, особено като настояват, че новата коалиция на двете партии представляват „добрата десница“.

ДБ излязоха и с друга инициатива – импийчмънт на президента Радев, обвинен в проруски позиции. Но на балотажа през ноември 2021 те го подкрепиха срещу кандидата на ГЕРБ, макар и „със свито сърце“. Всъщност до голяма степен електоралният „пик“ на ДБ през юли 2021 (345000 гласа) беше следствие от това, че протестите тогава събраха една широка палитра от ляво-център-дясно. А ДБ бяха съществена част от протестите. С новата инициатива за импийчмънт на президента ДБ се утвърждават като водещи в „евроатлантическата“ класация, опитвайки се да отместят ГЕРБ, които също претендират за място там. Но това води, напълно естествено, към свиване на „анти-ГЕРБ средата“, която изглеждаше победител на изборите от ноември 2021.

Но в инициативата проличава и убеждението, че войната в Украйна, логично изискваща ясно заемане на позиция спрямо агресора и жертвата, ще бъде сред основните фактори на електоралната мобилизация. Възможно е, но обичайно външнополитически теми са много рядко в центъра на мотивациите за гласуване на парламентарни избори. И не само в България. Иначе Чърчил щеше да спечели изборите във Великобритания през 1945 г., но британците не гласуваха тогава за победителя във войната.

ДБ са убедени, че новата коалиция ще бъде печеливша, че ще излезе първа по брой на гласовете. Въпросът е, дали няма да попадне като ГЕРБ в изолация от другите парламентарни партии и да не е в състояние да излъчи правителствено мнозинство. И с кого, евентуално, ще го направи? БСП (в сегашното си състояние), „Възраждане“, ДПС или ГЕРБ? Иди че избирай.

Основното предизвикателство пред ПП е дали вече са действителна политическа партия, разполагаща с действащи организации във всички общини? Както и какъв е в частност идеологическият им профил? Отляво (БСП) систематично ги определят като „десни“, отдясно (ДБ) систематично ги определят като „десни“, но електоралният им профил, а и политиките на коалиционното правителство водено от тях не бяха толкова „явно десни“. Е, несъмнено евроатлантическа партия, но много по-чувствителна към социалните неравенства. В самото начало на 48 НС ПП внесоха законопроект за нов механизъм на осъвременяване на пенсиите, който е по-справедлив социално. А БСП внесоха също в самото начало законопроект за „връщането на хартиените бюлетини“. Въпрос: коя от двете е лявоцентристката партия?

Новата коалиция „Добрите сили“ (ППи ДБ) обаче зае „кръгова отбрана“ – очевидно останалите не са от добрите. Но с кого възнамеряват да направят мнозинство, ако не спечелят достатъчно гласове (което е по-вероятно)? А дали не е подходящо да сменят името на новата коалиция – „Добрите сили“, съкратено ДС (стига бе!). Но неуспехите на ДБ и ПП съвместно със сигурност облагодетелстват ГЕРБ и това е по-важното.

„Възраждане“: „сам съм, други няма“

„Възраждане“ нямат намерение за коалиция, искат да спечелят абсолютно мнозинство. Възприели са думите, приписвани на Левски, но целта им не е за предпазят приятелите и съмишлениците си, а да покажат, че са уникални. В електорален план възходът на „Възраждане“ съпътства залеза на другите националистически партии като „Атака“, НФСБ, ВМРО или „Воля“. Но едва ли самостоятелно ще е в състояние да достигне малко над 500 000 гласа, получени от „Обединените патриоти“ и „Воля“ през 2017 г. Онова изглежда изключение, след относителния успех на президентския кандидат на ВМРО през 2016 г. (трети на първия тур с над 500 000 гласа). Защото общата тенденция при националистите също е надолу, въпреки последното удвояване на гласовете за „Възраждане“ през 2022 спрямо ноември 2021.

На парламентарни избори съвкупният вот за крайните националисти само веднъж е надхвърлял 300 000 – на изборите през 2009 г., спечелени тогава от ГЕРБ. Чудно, но има някаква странна връзка между електоралните пикове на ГЕРБ и на националистите, но това си заслужава да се разгледа отделно.

Какво ни очаква?

Засега сондажите на общественото мнение показват общо взето картина, подобна на изборите без изход от ноември 2022. Парадоксално, всеки работи за себе си, но всички заедно работят за завръщането на ГЕРБ в управлението. Но все пак нещата могат да се променят и тези промени ще зависят от няколко възможни събития:

Дали новата коалиция на ДБ и ПП ще излезе начело, т.е. преди ГЕРБ и евентуално с колко? На последните избори двете партии заедно имаха преднина от 58 000 гласа.

Дали ГЕРБ ще мобилизира максимално поддръжниците си или ще продължи общата тенденция на спад? Ще повлияе ли на част от избирателите му новият кръг на лица със санкции по „закона Магнитски“?

Дали БСП ще успее да привлече всичките си избиратели от последните избори или част (каква?) ще откажат да гласуват или ще се присъединят към новата коалиция „Левицата“, обединила партии на бивши видни фигури на БСП и новоизключени от нея?

Дали „Възраждане“ ще достигне нов „пик“ или ще остане под 300 000 гласа.

Дали на изборите в крайна сметка ще гласуват над 2 млн. граждани или по-малко? Последното съвсем не е невероятно, ако гледаме общата тенденция след 2017 г. (а и преди това).