Сред грозните хули по адрес на България (най-вече от български гастарбайтери в чужбина) във връзка с убийството на психолога и писателя Иван Владимиров (Нав) – за това как те никога няма да се върнат в тази „клета прашна ориенталска провинцийка“ , в тази „дива джунгла, в която оцеляват само онези от мафията“ – сред всичките тези хули, както и сред просълзените есета, разкриващи фина чувствителност, закономерно се прокрадна темата за носенето на оръжие и неговата регламентация.
Изтъкна се, че подобно на убиеца от Женския пазар, който бил бивш военен, този пък бил бивш полицай. И двамата били въоръжени. И двамата в момент на идиотизъм използвали оръжието си срещу свестни хора, интелигентни хора, добри хора, които никому нищо зло не са сторили, и ги убили, съсипвайки семействата им. Наистина е трагично, наистина е грозно. Наистина е неестествено един човек да убие друг човек. И сякаш е по-нормално подобни събития да предизвикват вцепенено мълчание извън кръговете на компетентните органи, а не радостна надпревара по красноречие.
Появиха се възмущения от това колко много законни оръжия имало в България – стотици хиляди, без да броим ловните, а и това били данни само след 2013, какво било положението с въоръжението на населението преди това, един Господ знаел! Заклеймиха психиатрите, че допускали издаването на разрешителни на откровено луди. За убиеца на Нав една медия написа: „Въпреки множеството жалби, всяка година разрешителното за оръжие му е било подновявано. Арестуван е едва след престъплението“ (медийо, у нас разрешителните се подновяват на пет години, а арести преди престъплението все още не се извършват). Разбира се, даде ни се да узнаем как стоят нещата в Америка, какъв проблем е безразборната стрелба в училища и молове и какви законодателни мерки приемат политиците. Очевидно сме неспособни да си обясним дадено събитие, ако не знаем как то е протекло в Съединените щати.
Изобщо нямаше да се докосвам до темата, ако тя от своя страна не се докосваше до една друга – фундаментална и дори философска тема, която сме обсъждали и друг път, във връзка с други обществени феномени: могат ли да бъдат нещата добри и лоши или добър и лош може да бъде само начинът, по който човекът ги употребява?
Познавам страшно много въоръжени хора, въоръжен съм и аз, но никога на никого и през ум няма да му мине подобно нещо като онова, което направиха бившият военен на пазара и бившият полицай. В такъв случай нашите оръжия по-добри ли са от техните, техните по-зли ли са от нашите? Аз мисля, че неуравновесен убиец, ако няма пистолет, ще убие с тесла. Не с тèсла, а с теслà, макар че и с тèсла става изневиделица на пешеходна пътека. Тези автомобили са тихи. Или пък с чук. Тогава чуковете и теслѝте ли ще забраним, тях ли ще поставим на разрешителен режим?
Всички знаем за т.нар. „война по пътищата“. Знаем, че тя взима повече жертви от убийствата, авариите и природните бедствия, взети заедно. Защо още не сме забранили автомобилите? Защо не сме затегнали режима за издаване на шофьорски книжки? Ами смъртоносните лекарски грешки? Трябва ли да затворим болниците?
Няма никакъв проблем хората да са въоръжени, стига да не вършат безобразия с оръжието си и да не застрашават с него други хора. Въоръженият човек е по-способен да се защити от невъоръжения, по способен е да защити и други хора. Оръжието е едно от нещата, които правят човека по-свободен, откъдето и по-отговорен за действията си. Хората трябва да чувстват лична отговорност за действията си, а не да делегират, да „аутсорсват“ отговорността някъде навън, към разни безлични институции и организации.
Ако свободата ми е сведена почти до нула, то до подобни нива е сведена и отговорността ми: „не знам, не решавам аз“ – това е удобната формула на несвободния, безотговорния човек. Ако Иво Андреев (убитият от Женския пазар) и Иван Владимиров бяха въоръжени, нещата можеха и да не стигнат до тази трагична развръзка, дори само заради това, че другата страна щеше да знае и да си прави сметката.
Да биеш самара, за да се сеща магарето, е повсеместна грешка на политиката. Всяка вина, вината за всичко е в майстора, а не в инструмента. Защото единствено човекът има свободен избор, поради което може да бъде държан отговорен за действията си. Сухият режим в Америка не е намалил употребата на алкохол. Обезоръжаването на населението няма да намали убийствата. Напротив, вероятно ще ги увеличи, защото хайдуците, които винаги ще намерят начин да се въоръжат, ще имат срещу себе си още по-беззащитни жертви.
Политиките за ограничаване на насилието, на алкохолизма, на разврата и на всевъзможни други безобразия, няма смисъл да бъдат насочени към оръжието, алкохола и проститутките. Въпросът „Кой даде пистолет на този идиот?“ не е правилен. Правилният въпрос е: „Защо този човек е такъв идиот?“. На какво са го учили в училище, какво е гледал по телевизията, обяснил и му е някой как в действителност стоят нещата?
Сериозната политика е една. Всички други политики, които партиите слагат на първо място в политическите си програми – икономическа, здравна, социална – са средства, те решават вече възникнали проблеми. Единствената сериозна политика, която е цел, това е политиката за човека, за качеството на личността. Постигането на нейните резултати изисква поне няколко поколения, през които целта да се преследва неотклонно. И този, който има смелостта да я започне тази политика, най-вероятно няма да има щастието да я завърши. Лаврите ще обере някой друг, нищо чудно и опонентът му, но какво от това?
Нали е важна целта, нали е важен резултатът! Когато пресечеш достъпа на наркомана до наркотици, той започва да диша лепило. Не можеш да лекуваш симптомите, без да обръщаш внимание на причината, и да очакваш пациентът да оздравее.
Нека хората са въоръжени, нека продават ракия в магазините. Пък ако някой извърши някоя простотия, ще си носи последиците – затова са законите, затова са и репресивните институции. Но е страшна глупост да обвиняваш средството. Ако при земетресение падне дърво и ти смачка колата, виновно е земетресението, а не дървото. С това елементарно сравнение свършвам, без да спирам да мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
