Представете си, че в края на 1939 по БиБиСи върви рубрика "Хитлерови следобеди". Немислимо, или? По БНР обаче днес има "Путинови следобеди". Да, Хитлер не е Путин. Но горчивите уроци от историята трябва да се припомнят.

Представете си Великобритания през септември 1939 година. Хитлер вече е нападнал Полша, Великобритания е подкрепила тази страна и обявила война на Германия. Не е ясно кога, дали и как ще има пряк военен сблъсък между двете големи европейски сили - надеждата е, че пред решимостта на Англия и Франция Хитлер ще се усмири без да се стига до тотална световна война. 

Но представете си и това: че по БиБиСи, общественото радио на Великобритания, има рубрика "Хитлерови следобеди". В тези предавания водещи - открити привърженици на нацизма - канят британски фашисти, аристократи с връзки в германските служби, обладани и недообладани от Хитлер фенове и фенки, учени с тектонски уклон, расисти и всякакви други, които искат да се правят на интересни, закачайки се към нацизма като политическо явление. Представете си също така, че абдикиралият крал Едуард VIII и особено обсебената от нацистите му съпруга Симпсън са чести гости на предаването, които критикуват официалната политика на страната и призовават за "мир" и възстановяване на сътрудничеството с Третия Райх в енергийната сфера. 

Какво правят истинските либерални демократи?

Някой би казал, че това би бил един "истински либерализъм" и една либерална демокрация трябва да е винаги толкова отворена към "другата гледна точка". Истинските либерални демократи от рода на Невил Чембърлейн и Уинстън Чърчил обаче не са допускали нито "Хитлерови следобеди" по радиото, а още по-малко биха толерирали пораженчески и "миротворчески" речи от държавния глава. И това е така, защото между либерална демокрация и откровена идиотия има много голяма разлика. Гьобелс не е разбирал това и е смятал, че демокрацията е идиотски режим, защото дава инструменти на опонентите си да я съборят. Но е грешал.

Представете си сега другата свободна демокрация - САЩ, оцеляла през Втората световна война. Годината е 1940 и войната е още далеч от Америка. Ако Рузвелт беше се поддал на изолациониските настроения, доминиращи в страната, то той сигурно не би пращал военна помощ на Великобритания, а само "хуманитарна". "Нито един куршум от САЩ за Европа" сигурно щеше да е заглавието на някоя от неговите популярни радио вечери до камината, в които той се е обръщал към американската публика. Не е ли това най-демократичното поведение за един президент - да следва изолационизма на мнозинството? Ако това беше поведението му обаче, днес нямаше да обсъждаме демокрацията, а от фасадите на сградите щяха да висят я фашистки, я съветски знамена.

Представете си сега САЩ непосредствено след нападението над Пърл Харбър от декември 1941. Представете си, че Рузвелт започва да търси дипломатическо решение с Япония, а по американските медии тече дебат между "двете гледни точки" - дали Америка да се сражава, или не. Ако това се беше случило, демокрацията отново щеше най-вероятно да е изчезнала под напора на тоталитарните и милитаристични империи.

Тези сценарии, макар и далеч назад в историята, има какво да ни кажат за съвременната българска политика. Ако направим аналогията, ние сме след момента, в който Хитлер вече е нападнал Полша. Историята никога не се повтаря едно към едно обаче и блицкригът на Владимир Путин се провали - войната се проточи и скоро ще навърши година.

По БНР обаче продължават регулярните "Путинови следобеди", в които систематично и без отклонение се излагат аргументи в полза на руската агресия, вината за нея се хвърля върху "Запада" и се вещаят мрачни прокоби за краха на самия Запад. Това се случва при положение, че като страна уж осъждаме агресията на Русия и подпомагаме Украйна в нейната защита, включително и военно. (Всъщност ние от началото на конфликта даваме и военна помощ като част от ЕС, а на търговска основа изнасяме сериозни количества оръжие в посока Украйна.)

Путиновите следобеди по БНР са само най-видимата част на айсберга - на практика във всяка сериозна телевизия се търси някакъв баланс на уж "нашата" и Путиновата гледна точка за войната. Този баланс накрая обърква хората по отношение на границата между двете.

Разликата между Рузвелт и Радев

В някакъв смисъл България е и в ситуацията на САЩ от 1940 година. Изолационистки настроения преобладават и у нас, но президентът Радев - нашият "Рузвелт" - вместо да следва примера на реалния герой и да се чуди как най-ефективно да подпомогне военно нападната страна, сам се провъзгласил за "миротворец",  громи "военолюбците", искащи да пращаме военна помощ за Украйна, опитва да възстановява газовите ни доставки от Русия по един или друг начин.

За съжаление, цяла Европа е може би в ситуацията на САЩ след атаката над Пърл Харбър. Както тази хавайска база, така и Украйна са последната пречка пред руските имперски войски да почукат направо на вратата на европейските ни съюзници от НАТО и ЕС, а и на нашата врата. "Това никога няма да се случи", веднага ще заяви някой от участниците в Путиновите следобеди. Лошото е, че аргументи за такава увереност няма - съвременна Русия нито има излишък от здрав разум, нито пък ресурсните ѝ дефицити са толкова големи, за да не може да си позволи още една агресия, ако тази се окаже успешна.      

Горчивите уроци трябва да се припомнят

В този смисъл президентът Радев трябва внимателно да прочете радиобеседите на Рузвелт с американските граждани и да се замисли дали неговите собствени изказвания и действия не са всъщност точно обратното на тях. Това, разбира се, би било полезно, ако България иска да остане свободна демокрация, въпреки изпитанията на войната.

Аналогиите са слаби аргументи и са опасни. Путин не е Хитлер. Но военната агресия на Путин и тази на Хитлер, както и въздействието им върху международния правов ред са на практика еднакви. Както и презрението им към демокрацията. Това презрение не бива да се крие зад фалшиви претенции за свобода на словото. Затова припомнянето на някои горчиви уроци е полезно и днес.