Заглавие в медия: „Първото бебе в Норвегия е българче”
Светът поздравява България. И едно лице, оказва се лекар, и то жена, от Твърдица, възрастна дама, улегнала, пише под снимката с щастливите родители, че и накрая с емотикон, да, това ухилено човече:
„От по-тъмните българчета“.
Грозни думи! Безчовечни. Онагледени с… емотикон, да, смеещо се човече… Навръх Новата.
Ще си призная, в този миг ме проряза мисълта – че тази лекарка при тази безобидна ситуация как реагира, ами ако това дете попадне с нужда в ръцете ѝ…
Защо бе, хора?
И докога?
Ами, ако Вие, госпожо лекар, се бяхте родили с по-тъмен цвят на кожата?
Да, няма стара, няма нова година, тук все така си тече…
Лекар, който е призван да лекува… Жена, която е призвана да ражда…
А после скачат като ужилени, когато им кажеш, че са сред най-нетолерантните.
За мен хората, независимо къде са родени, са или добри, или лоши. Дори и това да е клише. Защото в един човек съжителстват и доброто, и лошото, които качества той проявява понякога и за себе си изненадващо. Аз съм писател и изследвам душата на човека. И на подлеца, и на идеалиста.
Ял съм попарата, и то много жестоко, на тъй наречените „патриоти” и радетели за висша и безгрешна раса. Такава раса няма. Няма и никога да има. Защото човеците като всяко нещо в природата сме несъвършени. И защото никой не носи вина, че се е родил някъде и с друг цвят на кожата, беден или болен.
Ненавиждам онези, които манипулират и настройват хората един срещу друг. И които печелят от това настройване.
Толкова добре ги познавам такива! Колко бой съм ял от подобни.
Не един и двама нашенци са ми се подигравали, че живея в Париж, град, в който било пълно с африканци и араби. Да, в Париж има много чужденци. Цялата мизерия на света се изсипва тук. В това число и ние, „бедняците”, както ни наричат някои други чужденци тук, да, така ни наричат – „бедняците от бившите соцстрани”.
Значи по нашенската логика африканци и араби не може да живеят в Париж, но ние можем, нали? Щото сме били бели… И от по-висша раса. Макар и също бедняци…
И какво трябва да правя аз?
Да мразя арабите ли?
Как да мразя лекаря, който ми дарява живот? Той е арабин. Как да мразя жената, която ми продава хляб. Тя е африканка. Детето ѝ било се удавило при бягството през морето. Само година преди това. И намира сила да прави хляб и така да храни бели…
Днес почти всеки българин е бил по света. Видял е, че светът вече е едно голямо село.
Защо тогава толкова много нашенци са откровени расисти?
Какво ви става бе, хора? Един народ, една шепа… Че само Париж с региона си е два пъти по-голям като численост на населението от това на България.
Расизмът е особено явен по нашите стадиони.
И то днес, когато във всички български отбори основното ядро от футболисти са тъкмо чужденци.
Мислите ли, че ако нашият Гунди бе жив, щеше да мрази съотборниците си с друг цвят на кожата?
Знаете ли колко мръсни люде му викаха „циганин”?
На него, един от най-красивите и стройни българи!
Колко се радваха, че… „циганинът” е загинал…
Има един учител от Бургас, който вече осем години след излизането на книгата ми за Гунди и Свободата – „Сини сърца”, ме причаква навсякъде из интернет и ме оплюва, че съм мерзавец, ругае ме като каруцар, понеже съм пишел за Гунди, който според него е бил „мръсен комунист и агент на ДС”…
Аз търся човешкото в човека, дами и господа, за мен, пак повтарям, Човекът е една вселена, загадъчна и привлекателна, боря се и търся красивото в него, опитвам се да го направя по-добър.
Това е.
А онези „патриоти”, онези расисти и примитиви като този учител-бургазлия си имат своя пътека.
Тази тяхна пътека не е моята.
Аз имам моите 19 написани и издадени книги. И още няколко пъти по толкова по тефтери в ръкопис и в главата ми.
Имам и отгледани вече две със собствените си ръце внучета.
Имам любовта на своите читатели, които са ми верни и се множат вече над 45 години.
И това ми стига.
Толкова читатели прегърнаха и новите ми две книги!
Защото съм ги трогнал. Без да размахвам знамена, лозунги и потури като ония, да, ония от „чистата раса”.
Във всеки случай не съм по-малък родолюбец от тях.
Но аз стотинка не съм взел през живота си от любовта си към Родината. Докато тези я обезчестиха за левчета… И сега реват срещу Европа и нормалния свят…
Всъщност те реват срещу себе си, срещу собствените си демони. Защото осъзнават своята посредственост.
А посредственият човек най-много обича да мрази.
Ще завърша с един хем тъжен, хем освежаващ епизод.
Познат от София ми казва преди време: „Димо, как живееш в Париж сред толкова черно?“
Отговарям му с въпрос – ако ти се бе родил тъмен, какво щеше да правиш и говориш, кой човек избира с какъв цвят на кожата да се роди?
Моят познат се ухили. И ме „сряза”: „Е, да, ама не съм се родил! Ако се бях родил, тогава щях да му мисля, ама ето, бял съм…“
Логика. Желязна.
Нашенска.
Логика на примитивно ниво.
Но пък… весела, нали?
Дами и господа, четвъртък е. Текстът ми е тъжен. То моите текстове май все са тъжни.
Но все пак – живи сме.
Да се усмихнем!
