Съществува ли още българската нация? Що за излишен въпрос – би казал всеки – та нали всички ние тук се разбираме на български, имаме обща история, обща територия и т.н.

Ала това не означава непременно, че все още съществува българската нация. Та нали, например, австрийците, говорят също немски като германците – ала не са една нация с тях ! И такива примери има много, няма смиъл да се изреждат…

Общата история също не гарантира обединението на групи хора в една нация – днес, например, ярко се проявява различието на украинската нация от руската, въпреки обща история между тях, хърватската и сръбската нации (и босненска и т.н.) също имат и обща история, и общ език – ала са отделни, за съжаление често и противостоящи си нации.

Това е така, защото етнолози и социолози отдавана са установили, че решително за обединението на хората в една нация НЕ Е МИНАЛОТО, А БЪДЕЩЕТО. И по-точно- общата представа, идея, стремежи за общо бъдеще.

Разбира се, веднага идва на ум американската нация – събрана преди два века от групи с най-разнообразни езици, произход, истории – но с обща идея, обща представа за бъдещето и за принципите, основите, върху трябва да е стъпило тяхното (желано, бъдещо) общество. Няма етнолог, който, пишейки за нацията, да не е цитирал всеизвестната сентенция на Огюст Ренан – „Съществуването на една нация е ежедневен плебисцит.”. Плебисцит, който утвърждава една обща програма за утрешния ден… (И това го е казал учен от Франция – страната, която винаги ни е изглеждала единна, хомогенна, именно на основата на общото минало, история… Но не е така.)

И така, преодолели старомодната консервативна представа за нацията като хора, обединени от обща история и език (не че доста наши историци не се държат все още за нея), нека погледнем към българите – да видим какво казват те на „ежедневния плебисцит“ , казват ли „ДА“ на една обща представа, идея, стремежи за своето бъдеще; споделят ли обща представа за принципите, върху които да бъде стъпило обществото им?

Ясно е от пръв поглед – НЕ!

Българите не споделят общи идеи

за бъдещето на обществото им. Няма социологическо изследване, което да не е показало, че нашият етнос е разделен по всички основни проблеми на две противопоставящи се, почти равни части. Най-ярко като че ли напоследък това се вижда по пристрастието на едната половина към Русия (не само за войната в Украйна, но и за за нейния „алтернативен“ модел), а на другата – към Европа. Виждаме го и в отношението към ЕС –половината българи са против приемане на еврото, например, и против редица други мерки за сближаване на страните от общността.

Населението бе напълно, и то много яростно, разделено и по отношение на пандемията Ковид 19 и ваксинациите, по отношение на Истанбулската конвенция и т. н. Разделено е и по отношение на основни вътрешно-политически проблеми – така например, за истински мерки срещу корупцията или за изборни правила, поставящи машинното гласуване като основа са пак едва около половината (някъде малко повече или малко по-малко) граждани.

Опасно набъбва разделението и противопоставянето по енергийните и зелени политики. С две думи – разделени сме – и то почти по-равно – по всички важни въпроси ! Някои от тях – например военната помощ за Украйна, бежанците и много други – са от такъв характер, че ако живеехме преди столетие, в друга международна обстановка, без сдържашата цивилизоваща роля на ЕС, биха довели до открити граждански противопоставяния и дори гражданска война.

(При другите европейски нации нямаме разделение на две почти равни части – там общественото мнение е 80-90% единно – Виж напр. Евробарометър, отношението към Русия и др.теми:У нас само 35% са за финансова и оръжейна помощ при 80-90% подкрепа в повечето страни, 45%са за икономически санкции – срещу над 85% в повечето страни и пр.)

Впрочем, едно

деление на хора, тип „Бай Ганьо“ и тип „Алеко“,

очевидно съществува много отдавна. Едните, хора не много развили се духовно, за които келепира, личния интерес, повратливостта спрямо силния, безпринципната готовност за всичко на всяка цена са водещи, и други, които са способни поне в някаква степен да следват по-високи принципи. Без да твърдя, че това разделение се проявява точно по същия начин и в другите разделения, до известна степен това все пак е така. Трудно е да прогнозираме точно по коя пукнатина би се разцепило окончателно българското общество. Но това не е невъзможен сценарий…

Солидарността у нас е на много ниско ниво, като че ли (наред с етническите и конфесионални различия с малцинствата ни – турци, роми, нови мигранти и др.) масовият българин чувства, че не е особено близък с другите край него, че има съществени различия, дълбоки пукнатини в общността. И в политическата сфера проличава тази липса на истинска общност, няма разбирателство по основни въпроси, което блокира реален напредък.

С една дума – българска нация (вече) не съществува. Има само принудително съжителство на несъвместими по принципни въпроси хора от няколко етнически групи на една територия, в рамките на една все още удържана, но крехка държавна конструкция. Но опитът е показал, че това съжителство може да бъде и лесно взривено.

Доколкото най-горещата разделителна линия днес е между привържениците на Русия и тези на Европейския модел на фона на Украинската война, от нейния изход ще зависят много неща. Можем да прогнозираме като много по-вероятно поражението на агресора със съответно спадане на авторитета и влиянието му у нас и по света.

Но ако се сбъдне по-малко вероятният вариант – на частичен руски успех и частично изпълнение на плана им за нови/стари Зони на влияние – не е изключено България да се окаже на границите (от коя страна?) на тези зони. И имайки предвид, както „русифицирането“ на цели анклави във Варненско и Бургаско и наличието на небезопасни „патреотарско/националистически“ и дори паравоенни формирования именно в тези райони, дали изглеждащото днес фантастично разделяне на страната на Източна България и Западна България не би могло да се окаже един хубав ден стряскаща действителност? А границата между тях да бъде напрегната „гореща линия“ на съприкосновение?

Разбира се, все още може нещо да се направи, за да остане този антиутопичен сценарий само във фантастиката…

– –
* Авторът е социолог, И. А. Неохрон – Пловдив