Изглежда, за свое добро, човекът трябва да живее в страх. И когато това не е здравословният и спасителен страх от Бог, трябва да е някакъв друг страх, все едно какъв.
Днес това е страхът Путин да не натисне червеното копче.
Когато наближи Нова Година, хората се отдават на равносметки и статиите им започват с думите: „помните ли миналата година по това време?“. Помните ли наистина миналата година? Тогава страшен беше ковидът и се надпреварвахме да се ваксинираме и да се снимаме как сме го направили. Медиите с щедри кофи наливаха масло в огъня, поддържаха огъня на страха, разпален още в първите месеци на пандемията, когато алармираха, че в Италия не достигат ковчези и чували да се прибират труповете. Тогава всеки, който дръзнеше да изрази мнение, че може би малко се прекалява с истерията, че нещата са достатъчно сериозни и едва ли ще станат по-малко сериозни, ако се отнасяме към тях разумно и спокойно, а не с патетични крясъци в социалните мрежи, беше обявяван за „антиваксър“ и троглодит, който влече след себе си цялото прогресивно и цивилизовано човечество в бездната. Вие по колко пъти се ваксинирахте? Помните ли как лидерите на обществено мнение се снимаха със заголени кълки и как кичеха снимките си с всевъзможни агитационни надписи? Този сезон дали си боднаха същото количество „бустери“?
После дойде 24 февруари и войната изяде ковида. Колкото и да е sapiens, човек не може да се страхува пълноценно от две неща едновременно. Ако надникнем в официалната статистика, ще установим, че данните за ковида днес не са принципно различни от онези миналата година по същото време. Само че днес приемаме ковида разумно, както трябваше да го приемаме от самото начало. И го приемаме разумно, единствено защото никой не ни набива безумие. Безумието е като отровен газ: щеш – не щеш, дишаш го. Едни се натравят повече, други – по-малко. Спецификата тук е, че колкото повече си отровен с безумие, за толкова по-умен се мислиш. Толкова по-умен и толкова по-праведен. Днес е същото, както миналата година по това време да бъдеш „антиваксър“, ако не получаваш ерекция всеки път, когато зърнеш украинското знаме. Или ако коментираш войната с нормални думи, а не на новоизкования специално за случая жаргон. А иначе войната си е война, агресията си е агресия и жертвите са си жертви. Справедливостта си е справедливост и истината си е истина. Очеизваждащо е, че грехът е за онзи, който е нарушил мира и който е причинил страдание на невинни. Само че в условията на безумие и специализиран жаргон покрай истината удобно се настаняват и много неистини в интерес на тоя или оня – често незабележими персонажи, които нямат нищо общо с централния сюжет.
Ами преди ковида? От какво се страхувахме преди ковида? Не беше ли от тероризма? Сега тероризмът или онова, което наричаме тероризъм, не е по-малко страшно, нито мерките срещу него са по-неадекватни, но истерията я няма. По време на желязната завеса много се страхувахме от войната и бяхме готови да понесем целия развит социализъм, само и само да няма война. Сега сме готови да понесем всякакви извращения на летищата и в самолетите, готови сме да ни следят, да ни слушат, само и само да няма тероризъм.
А в изолираните периоди, когато няма пряка заплаха от война, тероризъм или пандемия, се страхуваме, че астероид ще удари земята. Или пък всичко ще свърши просто ей така – една сутрин вече няма да го има, – защото ще свърши календарът на маите, а след него трудно можем да си представим, че би могло да съществува нещо.
Всичко това е ясно. Въпросът е дали състоянието на непрекъснат масов страх от едно или друго, бил той рационален или ирационален, е полезен за човека. Ето това се питам. От една страна страхът ражда злоба, агресия и омраза. Човечеството е най-ярко разделено на мразещи се лагери именно в условията на масов страх. Вижте животните – те са агресивни само тогава, когато ги е страх, когато се чувстват заплашени. Според официалното учение човекът също е животно, само че толкова могъщо, че няма от какво да го е страх, освен от себе си и от загадъчната вселена. И каква е тази необходимост от страх, та като няма от какво друго да се страхуваме, сами да си създаваме плашила!
Но, ще кажете, най-страшно от всичко е смъртта, а по въпроса за нейната неизбежност сме единодушни. Всъщност смъртта не е толкова страшна колкото умирането, защото умирането може да се окаже твърде неприятен и даже болезнен процес, който не искаме да ни се случва, независимо от това какво вярваме, че ще бъде после. Защото за атеистите и за религиите (а те не са малко), за които след смъртта няма нищо, тя не би трябвало да е проблем – просто ти дръпват шалтера и вече няма наблюдаващ по смисъла на Шрьодингер, който да отрази какво се е случило, да го оцени и или да страда от него, или да не страда. От смъртта (а не от умирането) може да се страхува единствено онзи, който знае, че душата му е вечна и че онова, което ще ѝ се случи във вечността, може би няма да се окаже твърде приятно. За всички останали смъртта няма никакъв смисъл да бъде страшна. Но и умирането се изживява по един начин, ако се знае, че ще доведе до смърт, и по съвсем друг начин, ако се знае, че няма да доведе, а е просто едно тежко страдание, което ще отмине и после животът ще продължи все някак. Следователно, какво излиза? Излиза, че и страхът от умирането не е просто страх от страданието, а е страх от смъртта.
Само че страхът от смъртта няма нищо общо с масовите страхове, за които започнахме да говорим. Той е естествен страх, какъвто е и страхът от Бога. Когато обаче естествените страхове изчезнат, идват кошмарите.
И все пак може да се окаже, че страхът е полезен за човека. Смирява го, съкрушава сърцето му, той започва да се чувства малък и нищожен (какъвто в действителност е), а това го прави по-добър. Изпълва го с разкаяние и любов. А какво е любовта, ако не онова състояние, при което си склонен да поставиш някого другиго преди себе си?
Човекът (освен образ и подобие, каквото ни учат, че не е) е жесток интелигентен хищник. Поради своята интелигентност този хищник е особено агресивен и безмилостен. Когато осем милиарда такива хищници се хранят от една копаня, наречена „планетата Земя“, то тогава може би масовият перманентен страх е единственото средство те да бъдат държани относително кротки и да не се изядат един другиго, докато мигнеш с око. Нищо не става случайно. Случайността е просто явление, чиято причина не можем да проумеем. Затова може би е нормално, колкото по-многобройно става човечеството, толкова и неговите контролирани масови страхове да става все по-извратени, все по-абсурдни. Знае ли човек…
С това годината на „Ах, тези медии!“ свършва и отива в историята. Какво ще бъде следващата година? Не знаем, но все ще бъде нещо. В краен случай ще ни удари астероид или пък ще свърши още някой древен и загадъчен календар. Ако сме живи и здрави, ще видим от какво ще се паникьосваме догодина по това време. Аз не се наемам да гадая какво ще е, защото може да е всичко. Но съм сигурен, че ще го има. ЧНГ, сурва весела година и всичко останало, включително и онова за Картаген!
