Вчера съвсем случайно станах невинен свидетел на един сблъсък. Сблъсък между две личности, сблъсък между две идеологии, между два свята.
Сблъсък между Костадин Костадинов (Костя™ Копейкин® – изписвам го така, защото нали самият той регистрира това словосъчетание като своя запазена марка?), доктор по етнография и лидер на нашумялата партия „Възраждане“, от една страна и от друга Александър Кьосев, професор по европейска културна история XIX-XX век, член на „Да, България!“ и редовен дописник във в. „Дневник“.
Миналия месец Кьосев дал интервю за „Медияпул“ под заглавие „Патриотизмът“ на „Възраждане“ е фалшив и трябва да бъде изобличен“ и всъщност поводът за тази публикация е един „манифест“, озаглавен „Ние сме патриотите! Манифест на гражданския патриотизъм“ предлаган под формата на „петиция“ от либерално настроени интелектуалци като Александър Кьосев, Мануела Малеева, Калин Янакиев, Капка Тодорова и още неколцина, за които в момента не се сещам. В интервюто се казва, че от „Възраждане“ са ксенофобски имитатори, които обслужват интересите на чужди държави, кресливи патриоти, които се бият в гърдите: „Булгар, булгар!“ и си татуират Левски Раковски по бедрата и коремите.
Прочел това, Костадинов не се сдържал и написал: „Според нещото Александър Кьосев, което било „известен професор културолог“, трябвало да се създаде нов, граждански патриотизъм в България. Сега ще ви споделя няколко факта за това нещо, а вие си правете сами изводите какъв „патриотизъм“ ни готвят чуждите агенти в държавата ни“, след което следва аргументацията, която можете да намерите в приложения линк, бързо се чете.
За да не би някой да пропусне и да не прочете точките на Костадинов, загрижен фен на Кьосев – някой си г-н Мустафа Емин от „Да, България!“ – ги споделил на Кьосевата стена във фейсбук (където и ги видях, иначе щях да пропусна сблъсъка), уточнявайки, че „гражданският патриотизъм е онова, което ще разкрие пред обществото ни нови хоризонти на политическа консолидация за изпълнение на националните ни приоритети“. Ето че вече си имаме термин – „граждански патриотизъм“. Вероятно той иде да се разграничи от „селския патриотизъм“ – оня с носиите и хорàта в ледени реки и по площадите на европейските столици.
Това е. Това е в общи линии сблъсъкът между Кьосев и Копейкин®. Смешно е, защото от определена гледна точка единият олицетворява руските „подлоги“, а другият – американските „подлоги“ (така се наричат двете страни взаимно). И темата, на която се сблъскват тези двамата, е не друга, а патриотизмът. Не ви ли е смешно? На мен леко ми играе ъгълчето на устата.
Очевидно патриотизмът е ценен, ценна пропагандна суровина и всеки иска да го има за себе си. Глобалистите (ако си позволим да ги наречем така) дълго време се опитваха да го изкоренят чрез грозни подигравки и като видяха, че не става, хванаха се да го предефинират. ПатрЕотите пък (позволете и тях да ги наричам така за нуждите на нашия разговор) го избиват на славянофилство и криво разбрано православие.
Какво е всъщност патриотизмът, какво значи да си патриот, привърженик на баща си ли? Знам, знам! Идва от „родина“ (patria), а не от „баща“ (pater), шегувам се. Възмутените професори да си седнат обратно на местата! Всъщност патриотизъм е да правиш разлика между свое и чуждо, да изпитваш сигурност към своето и недоверие към чуждото. Базисната форма на патриотизма е привързаността към семейството, а любовта към родината е разширен и абстрахиран неин вариант. Сигурността и привързаността лесно се проявяват като любов и затова патриотизмът може да се нарече „любов към своето“, а неговото обратно, естествено: „омраза към чуждото“. Лошо е когато едното и обратното му станат неразделно цяло. Затова Христос казва (перифразирам), че не е голяма заслуга да обичаш своите – тези, които те обичат и бездруго. Заслуга е ако успееш да обичаш чуждите, които вероятно те мразят. Заслуга е да обичаш врага си и да му прощаваш. Като се замислиш, това е една гениална формула на патриотизма, която го предпазва от евентуалните му негативни проявления.
Въпросът „що е патриотизъм?“ не е продуктивен, защото при отговор „любов към родината“ веднага се поражда следващият въпрос: „що е родина?“. Тя невинаги е територия, но дори и когато е такава, невинаги съвпада с територията на съответната държава. Пример е обхватът на Българската екзархия къмто обхвата на българската държава от 1870 до 1945, когато окончателно изоставяме този свой пореден национален идеал, притиснати от обстоятелства, много по-силни от нас. Сега няма да търсим дефиниция на патриотизма, няма да казваме какво той е и какво не е. Няма да го търсим през приликите и разликите между народ и нация, както и между етническо землище и държавна територия. Сега поуката е друга.
Сега поуката е, че ако някой нормален човек пожелае да изкаже мнение по даден въпрос с политическа конотация, то рискува да бъде заклеймен и записан в обратната страна, on the dark side, каквото и да разбира този или онзи под това. Ето например, ако изразя неодобрение по отношение на помагалото „В като вагина“, финансирано от Българския Хелзинкски комитет и Българския фонд за жените, в което малките момиченца биват приканвани да обичат вулвите си и биват уверявани, че „не всяка жена менструира и не всеки човек, който менструира, е жена“, ако изразя неодобрение към нещо такова, веднага ще ме изкарат русофил и путинист, а аз, ради Бога, изобщо не съм такъв, напротив. И обратно – ако реша да изразя неодобрение към безобразията на режима в Русия (включително и към безобразната злоупотреба с православието за политически цели), то рискувам да ме обвинят във всички грехове на гнилия Запад – безбожие, разврат, икуменизъм, даже сатанизъм и пр. Така че ние, този рядък вид прости граждани, които трудно стават запалянковци на едно или друго, сме в пат – нямаме ход. Трябва да си мълчим, да гледаме отстрани и от време на врече да се кръстим. Това е поуката. Но може би все пак така е по-добре, знае ли човек? Някой беше казал, че мълчанието е езикът на Бог, а всичко останало е лош превод. Защото каквото и да кажем ние, словоблудниците, все няма да е както трябва, все ще разпали омраза и ще настрои някого срещу някого другиго.
От друга страна пък Христос е казал: „ако тия млъкнат, камъните ще завикат!“ (Лук. 19:40) и още: „Това, което чуете на ухо, разгласявайте от покривите!“ (Мат. 10:27). Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен сред стоновете на патриотите си, било те граждански или селянски.
