През 1976 г. нашата електроника предизвиква фурор в западните страни
Някои политически корумпирани всезнайковци не спират да ръсят лъжи, където станат и където седнат. Най-често изпадат в дълбоко мълчание, което е равностойно на грозна клевета. Дали не са сменили България с някоя друга родина – по-голяма и най-вече по-богата? Сега все говорят за иновации и изкуствен интелект, по които сме на опашката в Европа. Хайде днес да отместим, колкото и да им е неприятно това, поне за малко капаците пред очите им и да припомним в каква просперираща и цветуща държава е било възможно да се превърне България, ако т.н. западна демокрация не беше заграбила и унищожила постиженията й така безмилостно.
Името Огнян Дойнов (1935 – 2000) днес говори нещо само на хората от по-старото поколение. Нещо, което е равно на нищо, защото почти никой не надниква по-навътре, за да види какво се крие зад факта, че той е бил член на Политбюро и е любимец на Тодор Живков до един момент, че е изпълнявал куп длъжности в партията и държавата, една от друга по-отговорни и секретни. Че на него в голяма степен се дължат просперитетът и развитието на българската икономика, и най вече компютризацията, електронизацията и роботизацията й, които в някои случаи се мерят с тези на водещи страни в света. И България е далеч пред повечето европейски държави. Всъщност, той ръководи и направлява, както ще прочетете по-долу, и нашето Научно-техническо разузнаване (НТР), което се заема с грандиозната задача да пробие желязната стена на КОКОМ, с която САЩ налагат тотално икономическо ембарго на социалистическите страни. Нищо ново, нали! Нашето НТР успява не само да измъква по един или друг начин не малко от най-големите тайни на Запада, например свръх секретни софтуери. Но и да ги внедрява за отрицателно време в нашите нови заводи за електроника. България ги продава и печели разбира се милиарди от това. Но привлича и симпатиите на много страни, най-вече на Япония, която дори изпраща свои водещи специалисти за по 6 месеца в завода в Правец, за да помагат на българските си колеги да преодолеят американското ембарго. Първият български персонален компютър ИМКО е разработен през 1979-та, само година, след като на пазара в САЩ излиза първият персонален компютър в света – Apple. Елитното предприятие за дискови и запаметяващи устройства (ДЗУ) в Стара Загора бе водещо в Югоизточна Европа и се нареждаше на трето място в света след тези в САЩ и Япония.
Ако се размисли човек, ще стигне и до извода, че през 1989 г., и особено след нея, безмилостно унищожителната разправа с всичко българско – от икономика до култура - е не само защото народът ни е русофилски, но и защото тези сектори са били конкурентни. Същият този низвергнат отвсякъде престрадал наш български народ днес си плаща стократно с лихвите за стореното от него.Защото е дръзнал да се мери с най-големите в света и да им обърква сметките. Затова и хората от НТР, които работиха така успешно за страната си, при „демокрацията“ бяха заклеймени! Заводът в Правец беше фалиран, ДЗУ бе разгромено и продадено на чужденци, сега e в рубриката „BGспомен“, произвежда… сешоари и пластмасови кофички! Не е ли такава тъжната съдба на всеки, който си въобразява, както казва една българска мъдрост, че може с мечка мед да яде?
В две страници, днес и в следващия четвъртък, ще публикуваме частички от мемоарите на Огнян Дойнов и негови съратници. Те са крайно интересни, а някои случаи са истински трилър. Много интересен похват е използван. С помощта на известната журналистка Зоя Димитрова са включени в разказа му някои спомени на негови другари, непосредствени участници в компютризацията и електронизацията на родината ни.
Огнян Дойнов, „Спомени”, Книгоиздателска къща Труд, 2002 г.
Из глава „Електроника, микроелектроника и роботика”
Тази задача се решаваше паралелно с развитието на В[оенно] П[ромишления] К[омплекс]. Тя намери израз в ускореното развитие на електротехниката, роботиката и изобщо в автоматизацията на технологичните процеси.
Реални предпоставки за такова развитие съществуваха.
Още през 1968 г. беше подписано споразумение с японската фирма „Фуджицу-Фанук” за усвояване и производство на първите електронно-изчислителни машини „Факом”. То просъществува само няколко години, тъй като на Запад бяха разбрали изключителната важност на развитието на изчислителната техника и този вид машини влязоха много скоро в листа на ембарговите стоки.
Първите роботи видях през 1968-1969 г. в Япония. Производството им беше започнало няколко години преди това първоначално в САЩ. Разговарях тогава с японските производители за евентуално сътрудничество. Те направо се изсмяха и казаха, че Европа още не е узряла за използването и поддържането на роботехника.
Нас ни помолиха да оборудваме с роботи един германски завод – каза главният конструктор. – Поради неподготвеност на хората имахме толкова неприятности!
После се обърна към заместника си:
Как се казваше тази германска фирма?
„Мерцедес-Бенц”, беше лаконичният отговор.
Това беше в зората на роботиката и съвременната автоматизация.
А през 1980-1981 г. България с помощта на японската фирма „Фуджицу-Фанук” произвеждаше серийно роботи с най-различно предназначение, за да се утвърди като най-голям производител на съвременни и висококачествени роботи в Източна Европа, а за определен период – и в целия социалистически лагер.
Какво постигнахме в електронно-изчислителната техника? България хвърли значителни средства и задели голям научен потенциал за развитието на електронно-изчислителната техника, особено на дисковите запаметяващи устройства. Построиха се големи заводи – в Стара Загора, Пазарджик, Пловдив и се създадоха крупни научно-производствени и експериментални звена. Нашата страна се утвърди като монополен производител на всички дискови запаметяващи устройства, необходими на социалистическите страни. Статистиката през периода 1980-1988 г. сочи, че над половината от търговията в страните от СИВ със средства на изчислителната техника и устройства за тях се пада на България.
Нямахме амбицията и никога пред нас не е стояла задачата да настигнем или да изпреварим в някои направления САЩ, Япония или други развити страни. Но ние плътно следяхме тяхното равнище и се стремяхме максимално да доближим нивото на нашите разработки до това на развитите страни. По изделията, в които се бяхме специализирали, ние поддържахме максимално изоставане от три до седем години.
Развитието на изчислителната техника започва в България, както и във всички социалистически страни, късно. Български философи, включително академик Тодор Павлов, но най-вече съветски учени, определят кибернетиката като наука, измислена от капиталистите, за да заробят социализма, поради което от идеологически съображения я обявяват за ултрареакционна наука.
Въпреки официалното табу в България, през 1964 г. в Математическия институт под ръководството на академик Иван Илиев и бъдещия академик и депутат Благовест Сендов започва конструирането на машина с огромни лампи. Този първи компютър заема няколко стаи, а има много по-малки възможности от сегашните персонални компютри. Наричат машината „Витоша”. Тя е сериозна репетиция за по-нататъшното развитие на изчислителната техника. По-късно се появяват и новите технологии с интегрални схеми, с чипове.
„Американците напреднаха много. Разбра се, че без изчислителна техника не може да се прави нищо – нито да се лекува, нито да се управлява, нито да се воюва – и тогава като махало отидохме на другия край: Давай! Да догонваме американците!” – разказва академик Ангел Ангелов.
В Москва се събира междуправителствена комисия, която поставя основите на кооперация между всички социалистически страни. Създава се съвет на главните конструктори, академик Ангел Ангелов е определен от България за главен конструктор. Съветът има основната задача да определя техническите правила и стандартите, да унифицира интерфейса на изделията. През 1965 г. се изяви голямото разпределение коя страна за какъв продукт да специализира производството си. Конкуренцията между отделните социалистически страни е жестока.
„Имахме малък опит, защото бяхме взели един лиценз на японските машини „Фуджицу-Фанук”, но от старото поколение, с транзистори, разказва академик Ангелов. – Когато отидох за първи път на преговорите по специализацията, професор Иван Попов ме посъветва:„Ще изтъкваш, че имаме от японците ноу-хау, че много хора са специализирали„ Всичко ще умножаваш по десет, само и само да вземеш тази специализация. Ако другите страни обещават три години, ти обещаваш година и половина, ако те кажат – за две години, ти казваш за една година”. „Ама то не може да стане!” „Нищо, че не може да стане, ние да започнем, а след две години, дори да не сме го завършили, ще бъдем толкова напред, че вече ще сме заели позиции”. Постъпих както ме посъветва и взехме устройствата. Но след като се върнах, получих същите срокове в плана. Казаха ми – Ти си ги обещал, ти ще ги изпълняваш. Беше епопея.”
България прави исторически пробив с решението да специализира в компютърното производство в рамките на Съвета за икономическа взаимопомощ. Избира и най-добрите устройства за производство – малко на брой, но най-важните, най-масовите и най-скъпите. Това са вид централен процесор; огромен завод в Стара Загора; магнитни лентови устройства, построен е завод в Пловдив; носители на информация – магнитни дискови пакети, в Благоевград са построени голям завод за дискови пакети и завод за метални конструкции, който произвежда носещите звена за всички устройства. В Русе е построен завод за печатни платки, основен елемент на компютърните технологии, във Велико Търново – за феритни памети.
Всичко се прави паралелно. Създава се Научно-изследователски институт по изчислителна техника. Благодарение на международния си авторитет и личните си контакти професор Иван Попов изпраща в едни от най-реномираните университети в Европа и Япония стотина български студенти и специализанти. От тях израства научният и стопанският елит, на който се крепи българската електроника. Правят се разработки. Купуват се образци чрез прекупвачи – често няколко пъти по-скъпо, тъй като голяма част от тях са ембаргови.
През 1965 г. софийският завод „Електроника” произвежда първия български електронен калкулатор „ЕЛКА 6521”. В началото на 70-те години в страната на доматите започва производството на електронни изчислителни машини.
„Идваше образец – гледахме го, правехме му изпитания, виждахме какво прави, но не можехме да го възпроизведем у нас, защото нямахме елементната база, която имаха американците – нямахме още тези интегрални схеми с такава надеждност и бързина като техните. И нашите разработчици, освен че виждаха какво е чудото, трябваше да го изпълнят с наша елементна база – спомня с академик Ангелов. – Имаше голям хъс. Много пъти съм се опитвал да си го обясня. Нямаше кой знае какво материално стимулиране, а само огромно предизвикателство да докажем, че не отстъпваме на „батковците” оттатък. Работехме денонощно. Даже много хора са спали в института. Чудя се как наистина успяхме.
„Академик Ангелов поддържаше контакти с такива като нас, които обичат да измислят неща и да ги правят по-добре от американците”,спомня си Николай Илиев, създал първата българска ТВ игра.
…Академик Ангел Ангелов потвърждава: „Премахнати бяха всички политически ограничения. Казаха ми: „Независимо от произхода им, избираш най-умните и най-интелигентните, да знаят езици и да ходят да гледат. И нямаше конгрес, нямаше симпозиум, където наши хора да не щъкаха, да не гледаха какво е, що е. Беше краят на 60-те години.”
През 1982 г. Николай Илиев със свои колеги става лауреат на Димитровска награда за система от микропроцесорни изделия…
През 1973 г. Начо Папазов донася от изложение в САЩ първата в света телевизионна игра. Конкурсът кой ще направи играта за най-кратко време печелят Николай Илиев и Никола Досев. Първият проблем за конструкторите остава елементната база – играта е направена с чипове, които в България не съществуват. По време на пътуване в САЩ Огнян Дойнов им донася подобни чипове. Оригиналната кутийка на играта е с четири касети. За месец и половина българските конструктори правят аналог с две касети повече и с повече игри. След това го пресъздават с български чипове. Конструират 4096 различни игри, които показват на изложението в Хановер. „Беше фурор, спомня с Николай Илиев, получихме поръчки за 300 000 бройки от английски и западногермански фирми… Една бройка струваше 120 долара”.
Връщат се, еуфорията отминава… Става ясно, че себестойността на продукта ще бъде по-висока от цената му… Отказват се обаче от внос… Идеята за производство замира…
През 1976 г. Тодор Живков посещава ФРГ. Посещението е придружено с откриването на демонстрационен български изчислителен център във Франкфурт на Майн, оборудван с българските аналози на „IВМ 360”. Огнян Дойнов открива центъра. Българските конструктори са поканили всички големи германски фирми. Интересът е изключителен. На другия ден вестниците излизат със заглавия: „Червените компютри настъпват”…
Компютърът „Правец – 16Е/ES“, Снимка: pravetz.info
„Оценката беше, че ние никога няма да продадем на западния пазар нито една машина” - спомня си Стоян Евтимов. Като офицер от научно-техническото разузнаване Стоян Евтимов тогава е в екипа, който подготвя центъра във Франкфурт…
През лятото на 1977 г.Стоян Евтимов е назначен за политически помощник на Огнян Дойнов. Той става първият офицер за свръзка между научно-техническото разузнаване и Политбюро.
„Събирахме се при него два пъти на ден по 40 минути, докладвахме открито, без тайни един от друг, - разказва Стоян Евтимов. – Много рядко, когато нещо беше от въпрос на службата, той освобождаваше другите двама съветници. Пушеше по три кутии на ден, а понякога и по четири, когато ние припалвахме.
Един единствен път ми повиши тон.
Идваше сутрин в 8,15 часа, вечер си отиваше около 20,15 часа. Дванадесет часа - цигара след цигара и хора, редица от хора, чужденци, групи, които идваха с някакви идеи. Той никога не се палеше. Никога. Сумти, слуша, сумти, слуша…”
През 1985 г. България е номер едно сред страните от бившия социалистически лагер по износ на електронно-изчислителна техника. Страната, която доскоро няма никакво производство, реализира експортна продукция повече от всички тогавашни соц. страни, взети заедно… Успехът е огромен. България прави бартер с СССР срещу петрол. И печели двойно. В рамките на СИВ се договарят постоянни цени за пет години. Цените на изделията на изчислителната техника остават същите, докато в САЩ на всеки две години цените на тези изделия спадат два пъти. Българските фирми продават на цени, много по-високи от международните, по-високи от тези на водещите американски продукти. И обратно. Цената на петрола расте. Пет години обаче, съгласно договореностите, страната го купува на една и съща цена, много по-ниска от международната.
Всеки от заводите в Стара Загора и в Пловдив е построен за 25-30 милиона долара. След пускането им в експлоатация се изплащат за осем месеца. Което е нещо невиждано. Всичко нататък е само печалба, и то – безбожно висока печалба.
ДЗУ в Стара Загора вече е в рубриката „BGспомен“, Снимка: bg.wikipedia.org
Българските експерти правят диаграми – от една рубла, вложена в това производство, България печели пет рубли. Но никога не публикуват тези диаграми, „за да не ги видят руснаците”.
Каква е ползата за българската икономика от българската електроника?
Колкото и странно да звучи, ограниченията на КОКОМ осигуряват благоприятен климат за експанзия на българската електронна индустрия. Благодарение на добре организираната научно-изследователска и инвестиционна дейност и с помощта на организации като Научно-техническото разузнаване, България е с „едни гърди” пред другите производители и предлага продукция, която е жизнено важна за развитието на икономиката на Съветския съюз и другите социалистически страни. Поради ембаргото те не могат да купят тези стоки от Запад и България става монополист на социалистическия пазар.
По официални данни на Българската народна банка, само за периода 1983 - 1989 г. е изнесена продукция за 18,8 млрд. преводни рубли, от които за 15,6 млрд. преводни рубли - в СССР. Печалбата е 12 млрд„ лева. В бюджета са внесени 8,5 млрд. лева.
През периода 1982-1989 г. електрониката плаща вноса на над 6 милиона тона нефт, един милион тона стомана на блокове, 500 хил. т. коксуващи се въглища, около 1 милиард киловатчаса електроенергия, 28 000 т памук, 17 000 т алуминий и много други стоки. Повече от 20 % от нефта се реекспортира на западните пазари. Приходите са от 140 до 150 млн. долара годишно, в зависимост от текущата цена на нефта. Общо за периода това са над 1,1 млрд долара. Сумата от всички инвестиции, вложени от 1979 до 1989 г. в електронната промишленост, е 651 млн. долара.
