Някаква нова организация, за която чух за първи път тази сутрин от войнстващо либерален източник, е излязла с нещо като манифест, който ни дава указание какво трябва да разбираме под „патриотизъм“. Манифестът започва така:
„Имаме нелеката, отговорна задача да поведем гражданското общество първо към осмисляне на понятието „патриотизъм“, да просветим, в неговото изконно значение. След това да идентифицираме, пак там в гражданското общество, кризата в националната ни идентичност. А след това да инициираме ангажирано гражданско общество и нагласи“.
Прочетете тази заявка внимателно, няколко пъти. Вселенските събори са били по-скромни. Всъщност организацията, разпространяваща манифеста, се оказва небезизвестна и това, че не съм се заинтересувал досега от нея, говори единствено за моята интелектуална ленивост. Това е организация, в която членуват 90 души и те били на практика дисидентското крило в „Да, България!“. Хвала на такваз партия, която може да отдели цели 90 души за дисидентско крило! Сред дисидентите имало и „знакови“ имена като Мануела Малеева и Александър Кьосев, който напоследък нашумя с теорията си, че колкото изкуствен и конюнктурен бил македонският книжовен език, толкова изкуствен и конюнктурен бил и българският. Беше ми асистент в университета.
Дали от невежество или от наглост, въпросният манифест обявява, че проблемът на нашия народ е подмяната на ценностите – това, което досега хората са мислили, всъщност е подценено и изопачено от хибридна пропаганда. Затова манифестът се нагърбва с нелеката, но безкрайно благородна задача да ни въоръжи с нови дефиниции, с ново разбиране за добро и зло, без това обаче да е „подмяна на ценностите“. Или иначе казано – старите ценности, приемани безусловно в продължение на 5-6 века, са „подменени“, но новите са истински. Не знам, вие кажете: невежество ли е това или наглост?
Освен мисия, манифестът предлага и дефиниция. Според него патриотизъм е: „Да уважаваш културното си наследство, да уважаваш предците си; да се гордееш с принадлежността и националното си наследство и когато се гордееш, достойно да заявиш мястото си пред Света (с главна буква), да следваш ценностите и заветите на значими, уникални българи, дали своя принос за културното развитие ; технологичния напредък; науката и изкуството“.
Освен дефиниция, манифестът предлага и примерен списък на някои от нещата, с които е правилно един българин да се гордее, за да усети от чужденците „доза респект и страхопочитание (Sic!)“: Черно море, Стоичков, Дънов, Дамасцена (?), Кристо… За мен беше свежа новост да узная, че Черно море и Стоичков са универсален източник на страхопочитание. И стига, моля ви се, с тоя Дънов, тоя протестантски епигон, преписвач на Рудолф Щайнер и самозабравил се гуру, който смята Христос за свой предтеча, гуру, дето само ние сме решили, че е нещо уникално българско! Добре, че не сте турили в списъка на нещата за гордост и обладаната „пророчица“ баба Ванга!
Вижте: списъкът с поводите за национална гордост няма нищо общо със списъка на ценностите. Няма нищо общо и с патриотизма, който сте хванали да ни обяснявате какво представлява. Гордостта не е ценност. Смирението е ценност. Дънов не е ценност, ценност е любовта. Ценност е и духовната нищета според проповедта на планината (Мат. 5,6,7). Духовната нищета няма нищо общо с глупостта и простотията. Духовната нищета е скромност и смирение, такова смирение, че да не забележиш, когато станеш свят. Защото забележиш ли, зарадваш ли се, изпиташ ли самодоволство, тогава на мига губиш светостта и се връщаш в първо отделение. Ето това е Духовната нищета. И за това именно тя е ценност, а не тщеславието и самомнението. Не и гордостта, която ни подтикват да изпитваме по списък. Не спирам да се удивлявам как хора, които за себе си нямат твърда представа що е добро и зло, за които доброто и злото са относителни понятия, въпрос на обществен договор, но винаги свързани с материален просперитет и благоденствие, как такива хора имат самочувствието да ни поучават по въпросите за ценностната ни система и за нейната евентуална подмяна.
Що е патриотизъм, освен предложената в манифеста наивна дефиниция? Както сочи името (от pater), това е сложна връзка не с родината, не с държавата, не с територията, нито даже с населението, а с бащата. С Отеца. С Отечеството, с бащинията. Семейството е миниатюрен модел на ойкумената, в семейството съпругът е Христос, а съпругата е Църквата. Ако живият pater familias е Словото, то съвкупността от мъртвите предци е символ, алегория на Отеца. Този символ дава посоката на любовта (патриотизъм=любов към Отечеството, бащинията), а любовта не е възможна без посока. Всяко конкретно проявление на любов е проекция на абстрактната синовна любов към Отца. Тази любов се проявява по най-естествен начин в любовта към хората, защото всеки човек е образ Божий и обичайки другия човек, ти ни повече, ни по-малко проявяваш любовта на творението към своя Творец. Но тъй като човекът е преди всичко личност, то и любовта му е личността, не абстрактна. Не може да се обича целокупното човечество. Можеш да страдаш за просяка Съби, но е трудно да страдаш за всички просяци, събрани в абстрактен образ. Затова любовта на човека към членовете на семейството му е по-силна от тази към съгражданите; тази към съгражданите е по-силна от онази към сънародниците, а любовта към сънародниците е по-силна от любовта към гладуващите в Мадагаскар, колкото и коравосърдечно да прозвучи това на Мануела Малеева и Александър Кьосев. Накратко и в светлинната на казаното дотук: патриотизъм – това е любовта към Отечеството, очистена от карбонарските сантименти към националната държава.
Всеки, който тръгне да кове дефиниции за „патриотизъм“, дори и когато го прави единствено по пропагандни причини, за да натрие муцуната на Костя Копейкин®, трябва винаги да изхожда от природата и посоката на любовта. Защото патриотизмът е вид любов, преди да е „нагласа на гражданското общество“. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
Иван Стамболов
