Новото Народно събрание не може да избере своя председател!
Това невиждано чудо е на път да извади държавата ни от нормалното си съществуване и да я парализира политически за дълго време. Обществото е стъписано как така народните представители не са способни да се разберат кой да ръководи работата им. И защо е тази тяхна опърничавост, от която нито за миг не се отказват. А уж са хора възрастни, отговорни, грамотни и дори някои от тях са интелигентни.
Какви ли не приказки се изприказваха; какви ли не обвинения се отправяха. Депутатите се окайваха, обществото ги ругаеше; медиите роптаеха и гадаеха какво ще се случи по-нататък. Очерта се главната причина за неразбирателството: личната неприязън, омраза и нежелание за сдобряване. До нея достигнаха бързо и дори лесно и сякаш няма спор, че тя е най-главната.
Защото тя е пределът на политическото мислене!
Причините може и наистина да са много и, както се казва, да са комплексни. Но аз съм длъжен да посоча онази, която е в основата на всичките, за които можем да се досетим: либералнатадемокрация.
Либералната демокрация е съвременната политическа рамка (форма) на днешния капитализъм и формираното от него буржоазно общество. Ние, бедните и злощастни българи, също сме в тази политическа рамка и всичко, което вършим и преживяваме е подчинено на законите този тип общество и икономически отношения.
Капитализмът не само произведе огромна разлика между богати и бедни, но бедните се разслоиха и сред тях се обособиха множество съсловия. Тези съсловия се конкурират помежду си, оспорват си права и облаги, но и са изгубила доверие помежду си. Вместо да са солидарни и единни срещу общия им враг, те не се понасят взаимно. Това разслоение се толерира от капитала, защото му осигурява спокойствие и свободата да богатее още повече.
Обществото обаче силно се фрагментира, напряга се вътрешно и губи естествените си съзидателни сили. Произвежда се политически хаос и несигурност, които пагубно влияят най-вече върху ниските социални слоеве. На всичко отгоре тези слоеве нямат автентичен политически субект (какъвто трябва да е левицата), който да изразява политическите им интереси и права. Те не могат да се осъзнаят класово и да заявят идеологически ясно своите претенции към властта и системата. Но пък произвеждат допълнителен хаос с недоволствата си от бедното съществуване.
Партиите се множат, но никоя не е реален политически субект, защото са лишени от идеологии и автентични политически програми. Техни членове и поддръжници са неосъзнати класово хора, политически лумпени, елементи от тълпата. Всичките ни партии са такива – никоя не прави изключение. Но те не са еднакви, защото все пак разслоението на обществото е реално, макар да няма идеен и идеологически смисъл и изражение. По тази причина партиите уж казват едно и също, ала го изговарят различно и първосигнално, че е невъзможно да откриеш в тях общото. И когато дори някой умен човек се опита да каже нещо важно и истинско, той неизбежно влиза в стилистиката и начина на мислене на партията и произнася по-скоро нечленоразделни звуци отколкото някаква идея и политическо мнение.
Затова и Народното ни събрание изглежда като говорилня, чието говорене няма смисъл и не е в състояние да породи действия на разумни хора.
Такъв е приносът на нашето време към политическата история на България. Този принос се нарича „либерална демокрация“. Българския си вариант на нейния съвършен и идеален образ показва новоизбраното Народно събрание. Този образ ще се съхрани още и още години.
Докато не спрем да се умиляваме от въпросната демокрация.
