Автоцензура, стрес, намеса в редакционното съдържание, заплахи за дела, онлайн тормоз, медиите обслужват икономически и политически интереси – това са посочили за работата си 204 български журналисти в редовната анонимна анкета на Асоциацията на европейските журналисти (АЕЖ).

Жена по време на протест в САЩ носи плакат с цитат от Джордж Оруел: „Журналистика е да печаташ неща, които някой друг не иска да бъдат отпечатани. Всичко останало е пиар. Снимка: Разпространява се във Фейсбук

Въпреки изредените професионални деформации и натиск, ето как оценяват журналистите свободата на словото у нас:

Добра – 16%
Лоша – 20%
Много лоша – 10%

А почти половината оценяват като средна свободата на словото в България.

Най-любопитно е мнението на това малцинство от 16% от анкетираните, че свободата е „добра“. Може да се предположи, че това очевидно са журналисти от обслужващи властта медии или политически партизани. И най-бегъл обективен поглед не би допуснал, че у нас свободата на словото е „добра“. Очевидно има журналисти, които или се страхуват да отговорят искрено, или са откровени лицемери.

От 2017 г. насам са направени шест анкети на АЕЖ-България сред журналисти.

Новост е онлайн тормозът,

клевети, обиди, заплахи в социалните мрежи и форуми на медии. Една трета от отговорилите смятат, че това е сред най-честите форми на външен натиск. Напоследък се проявява най-много във връзка с войната в Украйна.
Конкретно нещата изглеждат така – ако публикуваш изобличаващи войната на Путин материали, непрекъснато те обявяват за платен, продажник, обслужващ „американците“, чужди интереси и т. н. От една страна това са тролове, от друга семпли симпатизанти на Путин, които не могат да си обяснят по друг начин несъгласието с войната, освен че който журналист не я одобрява, е купен „с грантове“, „от Козяк“ и т. н.

От друга страна журналисти или медии, които се опитват да оправдават с някакви причини действията на Путин, или понякога дори само да говорят за мирни преговори, са обявени за агенти на влияние на Русия, за 4-хилядници (по твърдението, че от руското посолство плащали по 4 хил. лева на такива).

Каквито и да са публикации за войната, те са обявени или се възприемат като пропаганда, съответно гневът се насочва към журналистите.

Всеки десети анкетиран журналист споделя, че е бил е заплашван със съдебно дело, което е с около 4% повече от предишното изследване. Заплахата от дела влияе на всеки четвърти участник в анкетата. „Близо 25% си налагат автоцензура и избягват проблемни теми, защото знаят, че може да бъдат съдени“, коментира АЕЖ.

Посочването на автоцензурата расте средно с 5 на сто във всяка следваща анкета.

Автоцензурата у журналистите

се дължи на страха, че даден материал няма да бъде възприет добре от дадена политическа фигура, партия, или пък от обществото. „Автоцензурата е нещо, което се е насъбирало с години и в един момент просто става част от човека, практикуващ професията. Да се самоцензурираш е далеч по-лошо от това някой друг да упражнява цензура върху теб. Журналистите изпитват страх да не загубят работата си. Автоцензурата е съвкупност от много неща, компромиси със себе си и пр.“, се посочва в един от отговорите в анкетата

В работата на журналистите водеща практиката продължава да бъде да се сваля или променя съдържанието от страна на по-високопоставен редактор. На второ място е посочена „принудата“ от собственик на медията, следвана от „инструктажите“ на рекламния отдел.

Почти всеки втори журналист посочва, че лично е бил обект на неправомерен натиск заради работата си (47.5%). Малко по-голям е делът на хората, които са били свидетели на такъв. Висок остава процентът на онези, които са на мнение, че намесата в журналистическото съдържание е неизменна част от българската медийна среда. За малко над 80% от анкетираните намесата е „по-скоро практика“ и „широко разпространена практика“.

Външният натиск се увеличава

от страна на държавни, областни и общински институции, като използват различни инструменти, рекламодатели, икономическите субекти.

На първо място за влияние върху редакционното съдържание 72% от анкетираните посочват политиците.

Критичните медии получават от държавни и общински институции откази за информация, забавяне, изваждане от списъци с прессъобщения или официална информация, не ги информират за пресконференции и събития. Прилага се и „модерната цензура“ – отказ да се дават интервюта в критични медии. Всеки трети журналист отговаря, че често е обект на различно отношение в сравнение с представители на медии, подкрепящи властите.

Така изглежда ситуацията с медиите в България към момента.

Анкетата не дава отговори какво е в основата на проблемите с медиите.

Проблемът е икономически

Медии, които не могат да бъдат финансово независими, са зависими от всякакви фактори.

Вестниците в малък пазар като българския имат ниски тиражи и не могат да се самоиздържат от продажби, с малки изключения за седмичници или за голяма медийна група с много издания. А рекламните постъпления във вестниците са намалели силно за последните 15-ина години и са се пренесли към интернет. За хартиените издания остават най-вече не реклами, а съобщения от институции и общини, което се превръща във форма на зависимост. Това ги прави в зависими от външен натиск, политически, икономически, всякакъв. А някои издания са откровени бухалки на издръжка от издателя си.
Онлайн изданията у нас, пак поради малкия пазар, пък имат скромни доходи, с които не могат да се самоиздържат. Пряка реклама имат малко сайтове и тя не е достатъчна са самоиздръжка. Повечето рекламни постъпления към по-малките онлайн издания отиват в Гугъл и агенции посредници.

Единствено големите телевизии имат по-големи приходи, но у нас те са очевидно контролирани. Трудно могат да се нарекат независими, нито като медия, нито като отделни журналисти и водещи.