В междудържавните отношения езиците, на които разговарят техните представители, са доста сложни и не се разбират и тълкуват буквално. Едно „не“ не винаги означава не, а „да“ трябва да се възприема с множество нюанси, недомлъвки и дори противоречия. Това разговарящите страни го знаят, но рядко го разкриват на тези, които ги наблюдават, коментират и обясняват на другите. А и много от онова, което се говори и казва, остава скрито, неизвестно и нечуто. Да не говорим, че е и непонятно.
В геополитическия театър малко са действащите лица, на които е дадено да говорят, разговарят и преговарят. Повечето са зрители, слушатели, пасивни участници, наблюдатели, които очакват да чуят нещо за себе си, да получат указания или просто да приемат от устите на най-главните действащи лица своята присъда или поощрение.
Но колцина от тези, които не са на реалната сцена на този фамозен театър, правят усилия, за да разбират какво се говори и да могат да схващат смисъла на думите и изреченията, които там се произнасят, за да ги изтълкуват правилно за себе си и своите държави. Ще отговоря: твърде малко са на брой. И от там идват големите им беди, драми, трагедии. В световните дела произтичат много повече недоразумения отколкото разбирателства; повече са разговорите между глухи отколкото диалозите – а съвсем малко смислени разговори.
Затова не е и трудно да си отговорим къде се намира България и в каква степен чува, разбира, осмисля и се учи от разговорите и решенията, които се водят и се взимат на голямата сцена. И доколко осъзнава какво се случва и, най-важното, разбира къде й е мястото и какво й говорят. Особено в отношенията й с Русия и към Русия. От цялата история на българското модерно време тези отношения са най-сложните и трудно разбираеми за българските държавници и политици.
Русия е велика държава. Българските управници обаче често забравят това и се държат с нея като със себеподобна – особено когато световните събития й позволяват да си въобрази, че е излязла изпод нейното влияние. И то завинаги! Затова си позволява (защото вече е свободна и е в „свободния свят“) да й възразява, да я подиграва и обижда, да пренебрегва онова, което Русия говори и настоява да стане.
Българските управници, а аз бих казал смело – България, не познават Русия. Изобщо не я познават. Иначе биха се съобразявали повече с нейното мнение и воля, а и биха разчитали посланията й – дори и тогава, когато мълчи, търпи, понася унижения.
Когато казвам, че България не познава Русия, имам предвид не нейната история, култура, духовност, а характера й на велика сила и движенията на нейната политическа и геополитическа мисъл, начина да взима решения за своето поведение. И момента, в който го прави. Това ни е донесло множество беди. Като малък народ ние сме нетърпеливи, не обичаме да чакаме, да гледаме в далечна перспектива. За нас е важно да получим необходимото на момента, защото после не се знае дали ще го получим. Ние не сме отговорни за други народи и държави и затова се съобразяваме единствено със собствените си интереси и претенции. А какво е необходимо на света и кое е целесъобразното за него в един или друг момент, за нас не е толкова важно. Затова не можем да разберем защо Русия не бърза, защо търпи, бави се, сякаш се чуди какво да прави. Обещава, а нищо не предприема. А другите велики сили дават винаги бързо онова, което ни е необходимо и което са ни обещали. Те постоянно ни ухажват, проявяват внимание, а Русия е като безразлична и си има други грижи – ние сме й последната. И понеже не се задълбочаваме, решаваме, че Русия е слаба, немощна, изтощена, безпомощна; че ръководителите й са неспособни да я управляват, а икономиката и войската й са на предела на възможностите и повече тя няма да може да се възстанови.
Една от най-големите беди на българския национален ум е липсата на перспектива, ниският хоризонт на мислене, отсъствието на съзнание за отговорност за света. За България тази отговорност е просто провинциална мания за величие, която компенсира комплекса за малоценност.
Националният интерес е важен, разбира се, ала той е преди всичко егоизъм и е повърхностен съветник в геополитиката.
Националният ни интерес трябва да е най-вече отговорността за съдбата на света, а не замяна на един съюзник с друг. Което пък на нормален политически език означава угодничество и липса на критерии за оценка на геополитическите ситуации.
Но какъв национален интерес кара българският управник да гони наведнъж 70 души руски служители в посолството, да нарича Русия „бензиностанция с ракети“, да снабдява (макар и по заобиколни начини) с оръжие воюващата с нея държава, да й предоставя облекло на войската й. А сега и да дискриминира нейния официален дипломатически представител и да не го допуска на церемониалното откриване работата на новото Народно събрание. Кани всички останали държави, а забранява на Русия. И това да го представя като национален интерес, неутралитет, отчитане на реалности и отказ от война.
Вярно е, че Русия винаги се е отнасяла към България покровителствено и е смятала, че сме длъжни винаги да й се покоряваме, да я слушаме и изпълняваме нейната воля. Парвенюшкият дух и комплекс за малоценност на българските държавници обаче ги кара да отхвърлят подобни претенции и да смятат, че равноправието и равнопоставеността на народите и държавите в геополитика е форма на глобална демокрация и е задължителна за всички случаи. И че означава малките държави да разпореждат на великите сили какво да правят, как и кога да го правят. Те просто не знаят, че световният ред е основан на йерархия на държавните субекти, определяна според тяхното значение и възможностите им да ръководят света. Този ред и йерархията вътре в него са изконни. Те поддържат глобалната демокрация в установените норми и рамки. Но нямат нищо общо с тези, които не ги познават и не искат да се съобразяват с тях.
Познаваш ли Русия, няма как да се изненадаш, когато след осем години тя най-сетне решава да обстреля с ракети военни и свързани с националната сигурност обекти; че ги поразява и парализира функционирането на противниковата държава. Това просто означава, че тя е изчерпала търпението си и тръгнала решително, за да покаже коя е и доколко е допустимо да бъде дразнена, предизвиквана и поругавана. Самото осмеляване да се кълчиш пред нея, да обиждаш нейни жители, да я залъгваш, че ще преговаряш, а след това да й се подиграваш, че ти вярва, показва какви слепци и глупаци те управляват. И че напълно си заслужаваш най-накрая да ти покажат кой си, какъв си и къде ти е мястото.
Такъв урок ще получат и нашите държавници, които се правят на „ни лук ял, ни лук мирисал“. Уж са неутрални, а са все първи в провокации, санкции, осъждания, заклеймявания. Но най-добре е да не си въобразяват, че ще им се размине.
България вече е минавала по този път и е получавала възмездие за несъобразяването й с геополитическата йерархия. Затова няма как да се оправдава, че не е знаела и е нямало кой да й каже.
Трябва да стана най-сетне ясно, че в България, който не познава Русия, няма право да управлява!
