140 години от рождението на Георги Димитров Михайлов
"Ние мислехме, че демокрацията е власт на
народа, но другарят Труман ни обясни, че
демокрацията е власт на АМЕРИКАНСКИЯ народ"
Й.В.Сталин, Ялта, 1945 г.
Въведение
След „сюблимната“ дата 10 ноември 1989 г., когато у нас започна откритото въвеждане на „демокрация и пазарна икономика“/т.е. политическа и социално-икономическа системи на периферен неолиберален капитализъм/, в нашата Родина бе установен идеен и политически плурализъм. Същият, който, както е при всяка схема на буржоазна демокрация, е изключително „чувствителен“ към паричните потоци. Т.е., който има пари той има най-големи възможности да установи своята гледна точка - идейно-пропагандна и политическа, в публичното пространство чрез различни канали - печатна продукция, средства за масова информация, включително съвременните информационни технологии, както и чрез механизмите на формален /институционален/ и неформален натиск и въздействие.
А едва ли има спор по това кой в едно буржоазно-капиталистическо общество, особено от периферен неоколониален тип, има финансовите средства. А съответно и чия гледна точка, и политическа позиция играе доминираща роля.
През призмата на това разбиране ще се опитаме да разгледаме как образа на водещата политическа фигура в съвременната история на България – тази на Георги Димитров, е отразена във вижданията на онези сили и кръгове, които доминират днес в общественото пространство на Отечеството ни историческия дискурс.
Кой е Георги Димитров?
За поколенията израснали и възпитани преди 10 ноември 1989 г. Георги Димитров не е неизвестна личност. Макар че след повече от 30 години съществуване в условията на „демокрация и пазарна икономика“ при днешния ни плурализъм, формиран на антикомунистическа платформа, противоречивото, да не кажем негативно възприемане на Георги Димитров, все повече и повече разширява своето пространство в съзнанието на немалко хора.
Ето защо даже за тези поколения, но преди всичко за младите хора, е необходимо да се кажат няколко думи за този човек-епоха, не само за България, но и за Европа и за света.
Несъмнено в това кратко представяне на Георги Димитров Михайлов, както е пълното му име, ще изтъкнем преди всичко върховете, достиженията в жизнения му път. Що се отнася до „грешките“ и „престъпленията“, както нерядко се твърди от редица т.нар. изследователи, коментатори и участници в текущите исторически дебати, за тях ще разсъждаваме в следващите части на дадения материал.
Г. Димитров е роден на 18 юни стар стил 1882 г. в с. Ковачевци, Пернишко като първо дете от общо осем братя и сестри в семейство на протестанти-бежанци след Кресненско-Разложкото/Македонското/ въстание на македонските българи през 1878 – 1879 година. 12 годишен през 1894 г. става чирак-словослагател в печатницата на Никола Пиперов.
Още в тези най-млади години става член на първото в Отечеството ни работническо сдружение – създадения от Българската работническа социал-демократическа партия (БРСДП) Централен работнически печатарски синдикат (ЦРПС). При организираната от ЦРПС стачка на печатарските работници – чираците-словослагатели през 1895 г. в 13 печатници, именно младият Георги застава начело на Стачния комитет.
През 1901 става секретар на ЦРПС, а от 1902 г. Димитров е член на БРСДП. След разделянето на „тесни“ и „широки социалисти“ през 1903 г. влиза в групата на „тесните социалисти“. Димитров участва в учредителния конгрес на създаденото от БРСДП (т.с.) обединение на няколко браншови профсъюза - Общ работнически синдикален съюз (ОРСС). През 1905 година работи в ОРСС като деловодител на неговия Синдикален комитет.
През 1913-1923 г. е народен представител в българския парламент. Г. Димитров е сред тези ръководители на БРСДП(т.с.), които възторжено приемат Великата Октомврийска социалистическа революция през 1917 г. През следващите месеци връзките между тесните социалисти и руските болшевики се активизират и въпреки някои тактически разногласия през март 1919 година тесните социалисти са сред основателите на Комунистическия интернационал (Коминтерн). Тази стъпка е потвърдена на конгреса на 28 май 1919 година, когато партията се преименува на Българска комунистическа партия (тесни социалисти) - БКП (т.с.). На конгреса Димитров изнася отчетния доклад за дейността на парламентарната група. През 1921 г. участва в работата на III конгрес на Коминтерна и през същата година е избран за член на Централния съвет на Профинтерна/Профсъюзния Интернационал/. През септември 1923 г. е един от водачите на Септемврийското антифашистко въоръжено въстание срещу Цанковото правителство в България. След разгрома на въстанието заедно с Васил Коларов се изтегля в Югославия, след което заминава за СССР. За участие в Септемврийското въоръжено въстание е осъден задочно на смърт.
Важно събитие, което извежда Димитров на ключови позиции в международното комунистическо движение, става участието му в Лайпцигския процес. Става дума за нацистката провокация, свързана с подпалването на Райхстага/сградата на Парламента на Германия/, за което са обвинени комунистите. Георги Димитров се намира по това време със задачи от Коминтерна в Германия. На 27 февруари 1933 г. той е арестуван от нацистите по обвинения в участие в подпалване на пожара в Райхстага. Героичното му поведение на процеса, факта, че той успява да изгради защитата си така, че от обвиняем се превръща в обвинител на нацистите, води до това, че той и неговите другари – Попов и Танев са оправдани. Димитров и съратниците му Попов и Танев получават съветско гражданство и СССР изисква екстрадирането им в Москва.
След Лайпцигския процес Димитров, заедно с Ернст Телман и Долорес Ибарури, става един от лидерите на международното комунистическо движение. В края на май 1934 г. във връзка с предстоящия VII конгрес на Коминтерна Димитров е определен за докладчик по най-важната точка от дневния ред: настъплението на фашизма и задачите на Коминтерна в борбата за единство на работническата класа. През 1935 г. е избран за Генерален секретар на ИККИ/Изпълнителния комитет на Комунистическия Интернационал/. Именно на VII конгрес Коминтернът провъзгласява курс към създаване на Единни антифашистки фронтове, предполагащи създаване на широки коалиции от антифашистки сили с различни идейни и политически възгледи, но обединени от необходимостта за борба с настъпващия фашизъм. Също така предвид опасността от световна война формиране на мощно антивоенно движение – световен антивоенен фронт.
Следващо значимо идейно и политическо достижение, за което Георги Димитров има пряк принос е идеята за народна демокрация. Тази концепция, предполага създаване на коалиция от разнородни сили, обединяваща представители на различни социални класи и групи, включително т.нар. „патриотични индустриалци“, т.е. националната промишлена буржоазия. С помощта на такава коалиция да се вземе чрез избори политическата власт. Важен момент е виждането за възможността чрез тази широка коалиция да започне осъществяването на социалистическо строителство. Последното да се реализира не толкова чрез социално-политически акции като национализация в промишлеността и налагана административно отгоре колективизация в селското стопанство. Концепцията предполага постепенно, основано на създаване на икономически интерес развитие по пътя на социализацията на собствеността като начин на изграждане на общество на социалната справедливост, социалното равенство и социалната солидарност.
Несъмнено идеите за Световния антивоенен фронт, за Единния антифашистки фронт, за Народната демокрация, в които идеи присъства не само мисълта на Георги Димитров, но и неговите усилия за тяхното въплъщаване в живота, са актуални и днес. Всичко това демонстрира монументалната личност на великия син на България – Георги Димитров
Димитров в кривите огледала на днешните доминиращи българския исторически дискурс сили
Когато говорим за днешния исторически дискурс засягащ борбата на силите за социално равенство, социална справедливост и социална солидарност в нашата страна през ХХ век, включително 45-те години на социалистическо строителство в България следва да кажем, че след „сюблимната“ дата 10 ноември 1989 г. връх вземат кръгове с, в една или друга степен, ясно изразена антикомунистическа позиция. Тези кръгове атакуват миналото от различни позиции: крайно десни, даже бихме казали фашизоидни такива; либерални и особено неолиберални, които безспорно са доминиращи днес; и даже от позиции, които претендират да са „леви“. Несъмнено съществуват множество нюанси в рамките на тези основни позиции, но така или иначе тези нюанси се групират около гореспоменатите три основни течения.
Безспорно в България присъстват кръгове и личности, които защитават в една или друга степен идеите за равенство, справедливост и солидарност, както и борбата в миналото за тяхното практическо осъществяване. Сред тях също присъстват различия. Тези кръгове може да характеризираме с определена идейно-политическа терминология, въпреки относителността на тези терминологични определения в днешния свят. Така или иначе тук като че ли се открояват две тенденции – комунистическа и социалистическа. И при двете има също така много нюанси и преплитащи се тези. Но трябва да признаем, че „защитниците“ на такива тези са във висока степен маргинализирани. Те са лишени от значими трибуни, притежават минимални средства и възможности, чрез които да участват активно в историческия дискурс.
Що се отнася до образа, с който е представян Георги Димитров в текущия исторически дискурс, едва ли ще учудим някого с утвърждението, че едва ли има по превратно представяна значима историческа фигура на ХХ век от тази на Димитров.
Образът на Димитров в „строшеното огледало“ на крайно десните фашизоиди
Крайно десните фашизоидни сили не пестят вулгарности и обиди, когато става дума за Георги Димитров. Което естествено поставя под съмнение не просто академичната, но въобще историческата стойност на подобни пасквили. Наричат го национален предател, „Гошо Тарабата“ и т.н. Кого – Човекът, смело, решително и гордо защитил българското име в речта си на Лайпцигския процес. Личността, съдействала да се спрат англо-американските бомбардировки над София и други градове на България в първата половина на 40-те години на ХХ век. Държавникът, който със своя авторитет и усилия има изключителен принос за това Втората световна война да не завърши с Трета национална катастрофа за Родината ни. В изключително сложните условия след 1944 г. до подписването в началото на 1947 г. на Парижките мирните договори на държавите от антихитлеристката коалиция с България, Италия, Румъния, Унгария и Финландия, той заедно с В. Коларов успяват с цената на изключително болезнени компромиси, като тези да бъдат преброени като „македонци“ българите от Пиринския край, да избегнат между Югославия и Гърция да се формира единодействие по отношение на искания за териториални вземания за сметка на България.
Несъмнено клеветите и клетвите срещу Димитров са свързани и със Септемврийското антифашистко въстание през 1923 г., представяно като инсинуация на Коминтерна, изправила, видите ли, част от «заблудени българи“ срещу Българската държава. По повод на горното обвинение ще отговорим със следния аргумент, който вече е използван и в други наши публикации. Обвинението за ролята на Коминтерна цели да постави под съмнение „легитимността” на Септемврийското въстание, поради това, че то е плод на външна намеса. Нещо повече, на него му се вменява престъпен характер, а най-вече такъв се приписва на ръководната сила на това въстание – БКП(т.с.) и в частност на В. Коларов и Г. Димитров.
Тази връзка с Коминтерна е безспорна. Ала тук няма да коментираме политиката на Коминтерна по това време. Но не поради това, че тя не е важна, а поради факта, че нас в случая ни интересуват два по-основни въпроса: А именно дали „командата” от Коминтерна е първопричината и повода за това българските селяни, а също така работници, да се вдигнат с оръжие на въстание? И вторият въпрос е дали „делегитимира” тази връзка борбата и саможертвата на септемврийци?
Да започнем с първия въпрос. За връзката с Коминтерна са знаели само тясна група ръководители на въстанието. Никаква заповед „отгоре”, от Коминтерн ли било, та ако ще и от Господ да бъде, не може да вдигне хората на въстание, ако за това няма конкретни причини. Ако липсва конкретната ситуация, създадена от политическите събития и цялостната обществена атмосфера. А тук конкретната причина е повече от „очевадна”. Тя е в наглото с преврат вземане на властта на 9 юни 1923 година, при което е убит най-цинично легитимно избраният министър-председател на България - Александър Стамболийски.
Както и днес да се трактуват делата на ръководеното от него правителство, както и самата фигура на А. Стамболийски, фактът си остава факт. За него гласува мнозинството от българите по онова време, той се ползва с подкрепата, солидарността, даже с любовта на значителни маси от селското население на страната ни...
Тогава Юнското въстание, като една пряка и непосредствена реакция на земеделци и комунисти срещу фашисткия преврат на 9 юни, е смачкано от добре подготвените превратаджии. Но „смачкването” на Юнското въстание не снема общественото напрежение. Нещо повече. В дните и месеците протекли непосредствено след 9 юни 1923 година настъпва още по-ясно осъзнаването на станалото насилие. Насилие, което потъпква надеждата на стотици хиляди българи за подобряване ако не на собственото битие, поне на това на децата им в някакво обозримо бъдеще. Смазано е и елементарното чувство за някаква човешка и божия справедливост. Случайно ли е, например, участието на поп Андрей във въстанието...
А не бива да се забравя, че тези, които се вдигат на въстание не са какви и да е хора. В своето мнозинство те са минали през огън и вода в една, две, а даже и три войни – Първа Балканска, Втора Балканска или както още я наричаме Междусъюзническа, а най-вече Първа световна война. Те са гнили по окопите, те са стреляли и са били обстрелвани. Те знаят цената на живота, тъй като знаят какво е това смърт. Това са мъже-камък. Веднъж те са видели какво представляват превратаджиите, защото именно такива като деветоюнските превратаджии, а даже и действително някои от тях, са насочвали оръжията на германците по Войнишкия бунт из Владайското дефиле през 1918 година. Тогава Владайската река потича червена от пролялата се войнишка кръв. И идва един момент, когато народът казва „Стига!!!” Този момент настъпва през септември 1923 година...
Така че въпреки „командата” от Коминтерна въстанието си е наше, въстанието е българско, породено е от противоречията на българското общество. Първопричината не е Коминтерновската „заповед” за въстание, а фашисткият преврат на 9 юни 1923 година, дал решителното действие в посока на разгарянето на Гражданската война, на която въстанието е една от битките. Всякакви други тълкувания са просто изкривяване на логиката на историята, бягство от истината, опити за манипулация и идеологическо, а не историческо обяснение на събитията.
Естествено може да си зададем въпроса ами ако го нямаше решението на Коминтерна щеше ли да има въстание? Но дайте да не „гадаем на боб”. Историята не познава условно наклонение. Тя е такава, каквато е...
Не бива да забравяме, обаче и друго. Когато говорим, че въстанието си е наше и българско, не бива да пренебрегваме факта, че едновременно с това то, като първи, макар и не успял опит да се спре фашизма, има не само общоевропейско, но и световно значение. Защото става част от една гигантска борба, борба нелишена от своите противоречиви моменти,. Борба величава, която определя цялостния исторически процес през 30-те и първата половина на 40-те години в Европа, пък и в целия свят – борбата между силите на фашизма и противостоящите им антифашистки сили. Борба, за която няма спор в цял свят, кой е бил на страната на хуманизма и прогреса, а кой от другата страна. И в тази борба българските септемврийци паднаха първата жертва...
Е, питаме ние, може ли да се говори за „нелегитимност” на Септемврийското въстание през 1923 година?! И кой, погледнато от общочовешка гледна точка движи историята в този страшен момент на българската съдба?
Определено не генералите с лампази, кореместите чорбаджии, озверелите и окървавени шпицкоманджии, а точно обратното... Мъжете с изгорелите от слънце лица, жените с уморените очи, онези, които първо ожънаха нивите, за да не се съсипе житото, а след това се вдигнаха на борба... Именно те бяха оръдието на историята...
Жалко, много жалко за тяхната смърт. И ние можем да кажем това и сега, век след въстанието. Не, те не загинаха мърцина, както сълзливо и подло се опитват някои днес да утвърждават. Защото те го казват за да отрекат тяхната саможертва.
Тук ще припомним думите на Назъм Хикмет „Ако аз не изгоря, ако ти не изгориш, как ще изгрее светлината в света”. За да припомним, че тази саможертва не бе безсмислена. Тя, както показаха сетнешните събития, имаше гигантски исторически смисъл и значение. Определено още през 1923 година започна формирането на нов социален солидаризъм. Старият, изграден в резултат на национално-освободителните борби вече бе напълно „изтрит” от настъпващия фашизъм. Тази нова вълна на солидаризъм особено укрепна през първата половина на 40-те години. Този солидаризъм прехвърляше границите на отделните класи, макар че имаше своето класово ядро.
Той сформира една неизразима с формалния език на официалните обществени науки атмосфера на вяра в правотата на своето дело, на съпричастие и жертвоготовност. Атмосфера, която може да бъде предадена най-вярно с езика на художественото слово, а най-вече на поезията. И ние я откриваме – в стиховете на Гео Милев, на Никола Вапцаров, на редица други поети и дейци на художественото слово... Тази атмосфера на солидаризъм раждаше примерите на героични дела. Раждаше случаите, когато шестнадесетгодишни ученички демонстрираха такава твърдост, от която трепваха полицейските и жандармерийски мъжаги...
В този смисъл саможертвата на падналите в борбата срещу фашизма съвсем не бе безсмислена. Смисълът бе във факта, че на базата на създалия се солидаризъм, чрез антифашистката борба се формираха вътрешните условия за осъществяването на прогресивен исторически процес – в дадения случай преодоляването на фашизма. Исторически процес, при който Г. Димитров бе начело не само в общобългарски, но и в общоевропейски и световен план.
Димитров в „кривите огледала“ на неолиберализма
Когато говорим за позициите и коментарите на носителите на неолибералните виждания във връзка с историческата роля и място на Г. Димитров в съдбата на България следва да кажем, че преди всичко тези коментари са подчинени на ключова теза на неолиберализма у нас и по света. Да бъде „оплюто“, зачеркнато и разрушено до основи всяко позитивно описание и отношение към социализма като обществено-икономическа конструкция, съществувала в СССР и източноевропейските социалистически страни. В качеството на ключов инструмент се използва концепцията за тоталитаризма. През призмата на тази концепция се разглежда и личността на Димитров като, видите ли, водещ „тоталитарист“.
В случая се използва и манипулира с реалността в ранните години на социалистическо строителство, характеризираща се с необходимостта от създаване на централизиран мобилизационен модел. В Съветска Русия благодарение на тази нечувана по своя централизъм мобилизация не просто бе спасена революцията. Бе съхранен Руския свят като цивилизация, чийто разгром, разпокъсване, разграбване и поглъщане бяха вече планомерно разработени.
В сферата на икономическо строителство централизацията стана един необходим и неизбежен етап за стартиране на индустриализация в такива страни като Русия, Китай, България и други, „застинали“ в доиндустриалния етап на своето развитие страни.
В частност известно е, че българският капитализъм до 9.09.1944 год. бе доиндустриално аграрно-занаятчийско общество. Съществувалата тогава българска промишленост, зародила се още през ХІХ век, може да бъде характеризирана като традиционна и занаятчийска такава. Това са винарни, мелници, маслобойни, мандри, а също така железарски и коларски работилници, тютюневи фабрики, шивашки производства, мини, рудници и други подобни. Във всяко едно от тези предприятия на практика не присъства системата „човек – машина” като ключов елемент на производствения процес. Доминира ръчният труд, характеризиращ се с използване на относително прости инструменти. Внедряването на по-сложни съоръжения, апарати и оборудване е ограничено, частично и в крайна сметка играе несъществена роля в цялостната възпроизводствена динамика.
Напълно естествено за наука и технология, даже от позициите на тогавашното разбиране на тези понятия, трудно може да се говори. Казано с една дума българският додеветосептемврийски капитализъм не само не бе индустриално общество, но дори не си постави целта да се превърне в такова. Между впрочем не си ли прилича в това, в липсата на стремеж към осъществяване на цивилизационни пробиви, със следдесетоноемврийския български перифериен капитализъм?!
На практика индустриализацията на страната, разбирана като въвеждане на машинна индустрия започва именно през периода на социализма. И в зората на този първи тласък към модерен индустриален тип динамика е фигурата на Г. Димитров.
В тази връзка ще кажем, че България успя доста по-хармонично да осъществи „измъкването“ от аграрното и навлизането в индустриалното общество, прехода от една икономика на селското стопанство и общество на селския тип живот към промишлено развитие от съвременен тип и урбанизиран начин на съществуване. Това стана по един значително по-балансиран начин, ако сравняваме с примерите по света. У нас нямаше нито „огражданията“, нито бесилките на нещастните селяни, характерни за началната индустриализация на Англия, нито робството на Североамериканските Съединени щати, нито проблемите на всички останали тръгнали по пътя на индустриализацията страни.
Тази модернизация в нашето Отечество бе осъществена без социални и етнически сблъсъци, без създаване на социално дъно и всичко онова, което характеризира парадигмата, която наричаме капиталистическа. И това безспорно е велико достижение на социалистическата индустриализация в нашата страна. И трябва да признаем откровено, че това достижение стана възможно и благодарение на огромната помощ и поддръжка от страна на СССР.
За така наречените „леви позиции“ в рамките на доминиращите днес историческия дискурс виждания във връзка с дейността на Георги Димитров
Не могат да бъдат отминати с мълчание и т.нар. „леви позиции“ във връзка с дейността на Георги Димитров. Тъй като тези позиции доминират или поне им се създават условия да доминират най-малко лявото пространство на днешния исторически дискурс. Тук ще се спрем на два ключови, даже бихме казали стратегически проблема, на които тези т.нар. „леви позиции“ акцентират при оценката не просто на Георги Димитров, но и на цялостната историческа обстановка и обществена реалност по това време. Първият въпрос е свързан с въпроса за това имало ли е в България фашизъм?
Несъмнено това е стратегически проблем, тъй като ако приемем, че във времето между 1923 -1944 г. не е имало фашизъм, то тогава по логически начин се стига до заключението, че не е имало антифашистка борба. А следователно антифашистите с тяхната борба срещу Царска България са просто „терористи и бандити“. И Девети септември 1944 г. не е нищо друго освен, видите ли, един „нелегитимен преврат“ дал началото на също така „престъпна нелегитимна власт и обществена динамика, прекъснала „демократичното развитие“ на Царска България.
Според тези т.нар. „леви позиции“ най-острата дефиниция, която се използва по отношение на режима и правителствата през дадения период е те да бъдат наричани „авторитарна власт”.
Историята, несъмнено, е такава, каквато е. И днес със задна дата тя не може да се промени, нито за добро, нито за лошо. Но историята, колкото и трагична да ни изглежда, трябва да бъде разбрана и осъзната. Иначе може да бъде повторена не само като фарс, но и като още по-голяма трагедия. А горните тълкувания на някои „леви изследователи“ въобще не ни помагат да я разберем. И в името на разбирането на Историята на тези уж „леви тълкувания“ трябва да бъде даден честен, не повлиян от днешната конюнктура, отговор.
Според нас не може да отмине с мълчание спора за това имало ли е фашизъм в България. Нека да се опитаме да изкажем скромното си мнение по въпроса. Първо да почнем с разбирането за това що е фашизъм и имал ли е той почва у нас? В тази област съществуват различни определения. Широко известна е формулировката, дадена в речта на Георги Димитров на VІІ конгрес на Коминтерна за фашизма на власт, като „открита терористическа диктатура на най-реакционните кръгове на монополистическия капитал, осъществявана в името на съхраняването на капиталистическия строй”.
Но за да не се смята, че в разглеждането и оценката на явлението „фашизъм” изхождаме от определени убеждения и по този начин да ни обвинят в съответни предубеждения, ще използваме друга дефиниция. Последната е дадена в една известна, да не кажем най-масовата и популярна американска енциклопедия - “The Concise Columbia Encyclopedia”, издадена от Columbia University Press, New York, 1983.
Според тази енциклопедия фашизмът се определя като „опозиция на демократическите и социалистически движения, расистка идеология като тази за антисемитизма, агресивна военна политика и вяра в авторитарен лидер, изразяващ националните идеали. Фашизмът основно печели подкрепа чрез обещания за социална справедливост пред недоволните елементи на работническата и средната класи, както и за обществен ред пред могъщите финансови интереси. Съхранявайки класовото разделение и като правило защитавайки интересите на капиталистите и земевладелците фашистката държава упражнява контрол на всички равнища на индивидуална и икономическа дейност, използвайки специални полицейски сили за да насади страх.
Първа използва термина фашизъм партията, чийто основател е Мусолини и която управлява Италия от 1922 год. до разгрома на страната във Втората световна война. По-късно терминът е използван и от други десни движения такива като НАЦИОНАЛ-СОЦИАЛИЗМА в Германия и режима на ФРАНКО в Испания” ( заглавните букви са използвани в оригинала – б.м. Н.С.) – /вж. в The Concise Columbia Encyclopedia”, Columbia University Press, New York, 1983, р.283./
Като изхождаме от подобни определения да се опитаме заедно с теб, Читателю, да помислим имало ли е фашизъм у нас и кога е началото на установяване на фашисткия режим в България? Ще тръгнем от това, че даденото определение фиксира едно зряло обществено състояние. Но постигането на това състояние е процес, който при това е общоевропейски, да не кажем световен. Безспорно през 1923 година процесът е едва в началото в европейски и световен план. Затова е излишно да търсим в него пълния набор от чертите, характеризиращи зрелите му форми.
От друга страна не бива да се забравя, че тогавашният българският капитализъм е неразвит, доиндустриален тип общество. Тези му особености не могат да не оказват въздействие върху политическите форми на фашизация в нашата страна. Така например у нас никога не се създава масово фашистко движение, както това става в Италия и Германия. Наред с това ще припомним, че както това се отбелязва от различни изследователи, „фашизмът играе ролята на превантивна сила, на превантивна контрареволюция”. Казано по друг начин това е режим „извикан” от мощни икономически интереси на определени най-едри буржоазни слоеве за да предотвратява евентуален бъдещ революционен момент далеч преди да е настъпила революционна ситуация.
Доколко това е истина за България при неразвитостта на социално-икономическите и съответно класовите процеси? Тук ще припомним още веднъж факта на т.нар. „цивилизационно противоречие”. На практика обществото в една своя значителна част е разбрало, т.е. в някакви форми и по конкретни начини се е проникнало със съзнанието, че създаденият във времето „елит” и поддържаната от него система на политическа власт, изразяваща определени икономически интереси на дадени социални класи, пречи, спира, връща назад развитието на страната. Именно това съзнание, въпреки относителната незрялост на социално-икономическа база, създава възможността за възникване на революционни промени. Т.е. осъществяване на дълбоки и качествени изменения в системата на политическата и социално-икономическа власт. Именно такава е обстановката у нас в началото на 20-те години и по-късно 40-те години на ХХ век.
Уплашени от възможността за една, макар и осъществявана по демократичен начин от правителството на А. Стамболийски евентуална смяна на своята доминация над обществото, определени политически кръгове, изразяващи известни ни социално-икономически интереси, т.е. интересите най-вече на едрата търговско-лихварска буржоазия/Между впрочем тази търговско-лихварска буржоазия създава своите големи богатства по време на Първата световна война. Дотогава все още българското общество, въпреки вече динамично започналите имуществени различия и социални промени все още е относително еднороден патриархален социум. Но по време на тази война, когато едни мрат на фронта от куршуми и болести, търговци, лихвари и спекуланти чрез военни поръчки, заеми под високи лихви, отпускани на семействата на тези, които се бият на бойното поле, спекулации и други, правят тлъсти печалби. Така буквално за броено време българското общество започва да се раздира от жестоки антагонистични противоречия. Същите по своята логика раздухват чрез Деветоюнския преврат 1923 г. Гражданската война в Родината ни. Но не следва да се забравя и за първия пламът на същата тази Гражданска война - Войнишкото въстание през 1918 г., както и с неговия жесток и безпощаден разгром/, нанасят своя превантивен удар на 9 юни 1923 година. Казано по друг начин постъпват по фашистки. Да, те нямат пълния „фашистки набор характеристики”. Но даже Мусолини, пък и Хитлер не ги е имал в един първоначален период. Световната наука за обществото отдавна е отбелязала факта на различие между „фашизма-движение” и „фашизма на власт”, т.е. „фашизмът-държава”.
За една политическа сила, структура и режим се съди преди всичко по политическото поведение. И ако тя се „държи” фашистки, т.е. изразява интересите на една макар и недоразвита, но все пак буржоазна олигархия, като при това е готова в защитата на тези интереси, да използва цял набор терористични действия, какво е тя освен една или друга форма на фашизъм?
„Терор“ – това е налагането на страх и ужас с насилствени действия. И така, кой налага страх и ужас? Нима това не е правителството на Александър Цанков, дошло чрез преврата на 9-ти юни 1923 година на власт. Убило демократично избрания министър-председател Александър Стамболийски, отрязало главата му и натъпкало половите му органи в устата за да сплаши „всичко живо“. Ако това действие на дошлите чрез преврат властници не е терор, тогава какво е терор?
А какво са действията на тази наречена от гореспоменатите „леви изследователи“ „авторитарна власт“ в периода 1941-1944 г., когато са давани по 50 000 лева за отрязана партизанска глава, когато са избити десетки деца, вината на които е само това, че родителите им са противници на властта. Правителствата на тази власт, както и висшия ръководител на същата, т.нар. „цар Борис III“/в случая казваме т.нар. „цар“, защото според Търновската конституция за да бъде легитимно призната за цар дадена личност, тя трябва да бъде утвърдена от Велико Народно събрание, каквото не е било свикано през целия този период/ са сред най-верните слуги на „приятеля“ Адолф Хитлер в целия свят, като последователно осъществяват терористична политика.
Важно е да се подчертае, че тази терористична политика не само е по отношение на българския народ, но и по отношение на населението в тези територии, които са предадени на България от Хитлеристка Германия за „администриране ДКВ“, т.е. „до края на войната“. Последното пък ясно делегитимира приписваната на Борис Сакскобургготски роля на „Цар-Обединител“, тъй като се предвижда след края на войната, предполаган като победа на нацистка Германия, въпросът за тези територии да бъде разгледан отново. Което в никакъв случай не гарантира, че тези части на българското историческо землище ще бъдат предадени на Родината ни.
И така на въпроса имало ли е фашизъм в България и откога започва той, мисля, че може да се отговори утвърдително. Да, имало е. Още на 9 юни 1923 година се започва първата вълна на фашизация, която по-нататък се развива по една „колебателна крива”. Докато се стигне до зрялата, пиковата фаза в историята на българския фашизъм в първата половина на 40-те години на ХХ век.
Макар че даже и тогава при българския фашистки режим липсват някои от ключовите черти на класическите примери в лицето на италианския фашизъм и германския национал-социализъм. Но въпреки тази си „непълнота” даже в пиковата си фаза през периода 1941-1944 г. режимът на монархо-фашистката власт напълно се вписва като един от отрядите на световния фашизъм в най-важни свои черти. Той определено е терористическа диктатура, ярък пример на държавен тероризъм спрямо своя народ, но и спрямо съседни народи. Така например само в т.нар. „септемврийски погром” през 1923 г. загиват, както от въоръжените части подкрепили превратаджийското деветоюнско правителство, така и от различни шпицкоманди, над 20 000 човека. По повод на неописуемите жестокости на погромаджиите писателят Антон Страшимиров изрича тежките, но верни думи „Клаха народа така, както турчин не го е клал”.
Вторият проблем, по който според нас т.нар. „леви позиции“ изкривяват историята, е свързан с несъмнено великите практико-теоретични достижения на комунистическото движение през 30-те и 40-те години на ХХ век. Достижения, в които Димитров определено играе водеща роля. Такива са концепциите за Единния народен /антифашистки или респективно антивоенен/ фронт и за „Народната демокрация“. Гореспоменатото изкривяване е свързано с мнението на някои т.нар. „леви изследователи“, че по отношение разработката и внедряването в революционната практика на тези концепции има борба между Г. Димитров и ръководителя на Съветския съюз Й.В.Сталин. При която борба Димитров е „преборил“ Сталин?!!!
По наше мнение по този въпрос се проявява повлияна от днешната антисталинска вълна позиция. Същата замъглява, опростява, даже бихме казали „оглупява“ и на практика фалшифицира сложния и нелек процес на кристализация на стратегически, фундаментални нови и актуални до ден днешен идеи и концепции в трудния и безспорно пълен с противоречиви задачи път на комунистическото движение в периода от 20-те до началото на 50-те години на ХХ век.
Нима може да се смята, че тези концепции биха се появили на бял свят и би се започнало тяхното осъществяване без поддръжката на СССР и неговия ръководител Й.В.Сталин?! Да трябвало е да се преодоляват определени възгледи, идващи от недавното минало. Нима може да се забравя за ключовата роля на десните социалдемократи като Густав Носке в разгрома на Ноемврийската революция и комунистическото движение в Германия през 1919 г. и 1920 г.?
В ИККИ са вървели дискусии, осъществявало се е осмисляне, кристализирали са идеи за това, което е основното противоречие при новосъздадените условия. И на основата на това основно противоречие се подреждат приоритетите на задачите, които трябва да бъдат осъществени.
Но това е бил съвместен процес на отразяване, на осъзнаване на изменилите се реалности. Определено ролята на Димитров е била значителна в този процес. И не случайно той се ползва с доверието, както на ключови фигури на международното комунистическо движение, така и на съветското ръководство. Това доверие получава своето признание с факта на това, че на Г. Димитров е възложена тежката отговорност да бъде Генерален секретар на Коминтерна. И той по блестящ начин защитава това доверие. Доколкото висша точка в работата на Коминтерна, когато той започва да играе важна международна роля в подготовката на народните маси по целия свят за борба с фашизма, е именно времето, когато начело е българинът Георги Димитров Михайлов.
Вместо заключение
Днес, когато отбелязваме 140-тата годишнина от рождението на великия син на България Георги Димитров следва да акцентираме върху следното. Вярваме, че рано или късно вятърът на историята ще отвее целия този боклук, който е натрупан върху личността на Георги Димитров. Безспорно той е вътрешнопротиворечива фигура, която има своите най-значими върхове. Но има и моменти на вътрешни съмнения, незавършени задачи, колебания и, нека да признаем откровено - обективни ограничения, поставени от реалиите, в които е живял и действал Г. Димитров. В този аспект той е син на своето силно противоречиво в твърди антагонистични термини време.
Но, когато достигнатите върхове са исторически постижения с огромно национално, европейско и световно значение, именно това става критерия, въз основа на който се дава оценка на личността на Георги Димитров. И в „сух остатък“ от неговата мисъл и дейност остават идеите за и резултатите от Единните народни фронтове, както и за Народната демокрация.
Идеи, които творчески преработени, са повече от актуални и в днешния ден. Ден, когато всички разумни и обичащи България хора следва да се стремят към социализма на ХХI век. Социализъм, който да преодолее гигантските социо-демографски, социо-културни, икономически и прочее катастрофи и разрушения, осъществени от контрареволюцията, започнала през 90-те години на ХХ век във формата на геноциден, неоколониален и неолиберален режим. В този смисъл може да се каже, че Георги Димитров е онази историческа фигура днес, която се оказва от „живите по-жив“.
