Колко хубаво щеше да е, ако 6 септември беше българският национален празник! Но скоро няма да стане. Събитията от 1885/1886 казват защо: Русия не дава.
Колко хубаво щеше да е, ако 6 септември беше българският национален празник! Изборът на подобна тържествена дата не е просто историографски въпрос. С националния празник един народ казва нещо на себе си и на света. А какво послание съдържа 3 март - датата на предварителния мирен договор между две империи, уреждащ окупацията на нашите земи от руснаците, на който не присъства нито един българин? Казва, че сме една изкуствено създадена от чуждия император държава, която е обречена вечно да тъне в срам и благодарност. Че нашите дела са винаги в ръцете на по-силните.
Силата на Съединението
Съвсем друга би била символиката на един национален празник, посветен на Съединението. Ще ви го каже всеки третокласник. България за първи път проявява собствена воля, противопоставяйки се на великите тогава сили. Най-хубавото в този героичен акт е, че не става дума за завладяване на територии, а за мирно обединение, подкрепено от огромната част на населението. Следва славната отбранителна (!) Сръбско-българска война, която е май последната, към която можем да имаме изцяло положителни чувства.
Символиката на Съединението, разбира се, отива отвъд териториалните измерения. Онези събития са важна стъпка към превръщането на едно шарено население, с боричкащи се нови елити в модерна нация. Девизът от Народното събрание "Съединението прави силата" продължава да е актуален и днес, в разпадащия се политически пейзаж, както впрочем е и в Белгия, откъдето сме го взели. Да добавим и това: че днес държавните граници имат все по-малко значение и обединението на българската общност, пръсната по петте континента, започва да има все повече културен смисъл. А защо пък само тя, не е ли съединението прекрасен девиз за едно съвременно човечество?
Защото Русия не дава...
Ако всичко това е така, защо се боя, че скоро няма да направим 6 септември национален празник? Събитията от 1885/1886 ни дават отговор: Русия не дава. Санкт Петербург се противопоставя срещу дързостта на новата европейска нация, подтиква преврат, принуждава княза да абдикира на върха на своята популярност. Опасността, която съзират от там, е следната: че България ще вземе да повярва в силите си, да се отърве от ярема на благодарността.
И така до днес. Правим стъпка към откъсване от Кремъл дори за такава глупост като газа - и веднага следва нещо като русофилски преврат. Даже не мисля, че е въпрос на копейки: става дума за тежък национален комплекс на малоценност. Онзи, от който ни лекува всяка година споменът за Съединението.
Ивайло Дичев DW
