Капитулацията е краят на политическото, тя е отказът от достойнство. Най-опасното за всяка страна, включително и България, е, ако в ключови исторически моменти „поддаде“ и прояви малодушие. В политиката слабостта винаги се наказва, плаща се скъпо и прескъпо.
Припомням тези азбучни истини, защото пред очите ни започват да се случват странни неща. Извършва се някакъв „служебен завой“, отвеждащ страната ни в „източна посока“. Засега леко, уж чисто „технически“. Ала има неща, които определено будят силна тревога. Особено с „вече неизбежното“ ни връщане в обятията на „Газпром“, ако цитирам „обяснението“ на служебния министър на енергетиката, чието име все ми убягва. „Вече неизбежното“ е знак за капитулация, за позорно свеждане на глава пред газовия руски монополист, който привежда в действие директивите на Кремъл.
Стряскащо е да се наблюдава как с днешна дата служебното правителство на Гълъб Донев (направлявано от Румен Радев) се държи така, сякаш Червената армия е едва ли не на Дунава и „вече неизбежно“ ще окупира България. Справка – дневникът на Първан Драганов, външен министър в правителството на Иван Багрянов, който в едни от последните си лични бележки през август 1944 г., пише буквално следното: „Неизбежно е вече… Скоро ще се случи…“.
Чакайте малко, ситуацията изобщо не е такава! И ако привържениците на „евразийската коалиция“ се готвят триумфално да посрещат армията Z, чието „освобождение на България“ е подготвено от тръбите на „Газпром“, много са избързали. Объркали са се във времето. Защото това просто няма да се случи. Българите отдавна се предпочели Европа пред Евразия. Показа го и вчерашният протест в София пред прозорците на президентството.
***
Агресията на Русия срещу Украйна вкара военния конфликт в сърцето на Стария континент. Искаме или не искаме, такива са нещата след 14 февруари. Част сме от една „замръзнала военна граница с Русия“ (Иван Кръстев), която ще се влачи с години.
Видно е как „диктаторът на страха“, както наричат Путин, освен всичко друго, се опитва и да накаже европейците. Като едно от оръжията в „неговата война“, водеща се на различни равнища, безспорно е „Газпром“.
Тези дни известният руски икономист Сергей Гуриев (проректор на Sciences Po в Париж) описа ситуацията по следния начин: Инфлацията започна още преди февруари. Даже ръстът на цените на газа в Европа тръгна преди началото на февруари. Подозренията са, че „Газпром“ без всякакви военни действия допринесе значително за ръста на цените на енергията в Европа.
На 15 април България падна в „клопката на „Газпром“, подготвена не само за нас, но и за поляци, и балтийци. Останахме без доставки на газ, въпреки договора си с руския монополист и изрядните плащания по него. В момента пък доставките на Германия, а и на други европейски държави са намалени на 20% с мъглявите обяснения за „форсмажор“. Ясно е, че се цели „удар през зимата“. Затова всички търсят алтернативни източници и никой вече не „вярва“ на „Газпром“.
А какво в това време прави България?
„Служебниците“ отказаха офертите за танкерите с втечнения газ (осигурени от правителството на Кирил Петков), купиха само един танкер (за октомври) и сега… отново се обръщаме към „Газпром“.
И то защо? Защото било „вече неизбежно“. Кое му е обаче „неизбежното“?
Затова днес всеки е газов експерт. От екрана – от сутрин до вечер – ни заливат мненията на хора, които размятат нагоре-надолу едни числа и накрая дълбокомислено заявяват, че не можем без „евтината руска газ“ (незнайно защо в женски род?). Има ли „евтин руски газ“ е друг въпрос. Ала това е важен и ключов въпрос.
Снощи на протеста пред президентството – срещу новото обвързване с „Газпром“ и преориентацията към Русия – видях икономиста Георги Ганев. Попитах го – преизчислено с днешна дата – как би изглеждала „евтината оферта“ на вече договорираното с „Газпром“. Отговори ми, че в парламента са правили такива изчисления – сега това били 204 евро за мегаватчас. Около 400 лв. днес за мегаватчас, но цената непрекъснато върви нагоре с оглед на котировките на борсите.
Е, може ли да ми обясни тогава някой на мен, на хилядите хора вчера на площада, както и на милионите българи, които обяснимо са загрижени за сметките си през зимата, откъде тогава извират бълнуванията и мечтанията за „евтиното гориво“ от „Газпром“, което щяло да се доставя на потребителите, а и на бизнеса на цени по 200-250 лв. на мегаватчас?
Кой ще им продава на тези цени газ? И за какво? За черните им очи?
Тъжно е, когато в едни решаващи дни фактологията се удавя в бръщолевения.
Да не говорим, че говорител на Европейската комисия „вече“ ни припомни условията на съществуващото ембарго срещу Русия, които „неизбежно“ отхвърлят всякакви фокуси с превалутирания в рубли. Което също на практика превръща заиграванията на служебния кабинет с „Газпром“ в незаконни.
А го има и моралният аспект, нека не го забравяме. И той е: как да постъпим така, че в тази нелека ситуация да не налеем пари във „войната на Путин“?
Знам много добре какво тутакси ще ми възразят някои: ама ние и сега купуваме през руски посредници?! Дори да е така в тази сложна ситуация, нали смисълът на прословутата „диверсификация“ е в следното: да се разкачим най-сетне от Москва, намалявайки постепенно зависимостта си, така че най-късно от другата пролет да си върнем „енергийната свобода“. Стига начело на България да има читаво и здравомислещо правителство. За това трябва да се гласува!
А за да разберем накъде ни тласкат „мурзилки“, „копейки“ и разни „служебници“, искам да цитирам едни думи на руската журналистка Ксения Ларина, доскоро известна водеща в „Ехото на Москва“. В днешна Путинова Русия това радио вече не съществува, но Ларина продължава да се занимава с журналистика, макар и вън от Русия. Тези дни тя просто взриви руското обществено мнение с констатацията си „Нас вече ни няма“: Струва ми се, че най-голямата грешка на нас, руснаците, на руските граждани е, че ние не осъзнаваме, че нас вече ни няма. Водим предавания в ефир, явяваме се пред камерите, остроумничим, засягаме събеседниците си, разсъждаваме за полезността и вредността на Русия, изразяваме недоволство, истерия около шенгенските визи, отмяната на руската култура и друга „русофобия“, искаме зачитане на гражданските ни права… А не осъзнаваме най-главното: нас вече ни няма. Ние сме извън правното поле, извън полето на човечеството. И трябва да приемем това. Всеки руснак сам ще трябва и то лично да защити правото си да бъде човек.
Страх ме е, честно казано, покрай опитите за отместването ни „на изток към Кремъл“, да не би един ден и някой от нас да бъде принуден да напише горчивите думи: вижте, нас просто ни няма…
Нима „служебниците“ наистина смятат, че отказаното на 15 април, ще стане възможно през септември или през октомври? На какво основание?
Защото щели да напишат учтиво (или унизително) писмо на руски език до „Газпром“? С цената на национално унижение.
И от какъв зор? България вече е в списъка на неприятелските държави след толкова доставено оръжие „към“ Украйна. Откъде накъде ще получи „захарче“?
Динамиката в световната политика, а и цените на горивата на борсите са такива, че е „вече невъзможно“.
Възможно е единствено сключването на някакъв „друг“, съвсем нов дългосрочен договор с „Газпром“ (което е лелеяната мечта на Кремъл), но такъв договор би донесъл промяна във външната политика на България. Което би означавало сегашното служебно правителство да извърши престъпление, погазвайки документи, скрепени с решения на българското Народно събрание.Живеем в „свят на войната“, в който всичко, включително суровините, горивата и икономическите отношения се превръщат в оръжие – тръбите на „Газпром“ отдавна са „военизирани“, те не са част и никога не са били част от свободния икономически обмен.***
