Българското общество е свикнало да се занимава основно с дребнотемия, битовизми и маловажни въпроси. Визионерството, стратегическата мисъл и националното самочувствие отдавна не са, за съжаление, сред репертуара на българските политици, пък и на цялата ни нация като цяло (имайки например предвид как българският народ посрещна мълчаливо и дезинтересирано най-голямото предателство в историята ни, а именно падането на ветото за Северна Македония). И все пак, независимо дали българите имаме чувство за историчност или нямаме, историята хлопа на нашите врати, защото светът се променя. Видя се, че няма да има "край на историята", както бълнуваха либералите от 90-те години насам. Точно обратното, свидетели сме на цикъл от "интересни" години, при който в рамките на следващите десетилетия ще се изгради нов свят, с нови правила, нови държавни граници, нови държави (други държавни образувания пък ще изчезнат), нови сили, нови идеологии (или възкръснали стари такива). И в този свят България може да намери две неща: своят край като държава или обратното, своето възродено величие и значимост.
Забравената и изпразнена от съдържание "независимост"
В един многополюсен свят България ще може да си върне независимостта, такава каквато не сме имали поне от 1940-1941 г. насам. Многополюсният световен ред (или безредие?) дава възможност на средни и дори някои малки държави да лавират между различните полюси, използвайки противоречията между тях, за да постигат своите национални цели и аспирации. Така както е било през 19 и първата половина на 20 век.
Именно това дава възможност на нашата страна да върне своята международна субектност, което от своя страна ще ни даде възможност да извличаме полза за себе си от различните международни ситуации. Българите погрешно са възприели робското мислене, че жертвайки суверенитета си като част от някаква транснационална квази-федерална организация, управлявана от неизбираема чуждоземска бюрокрация, ще ги доведе до заветната мечта на всеки мислещ на дребно еснаф, а именно: висок стандарт и безметежно вегетиране. Уви, когато предадеш суверенитета си, ти предаваш и възможността си да извличаш ползи от различни международни и не само ситуации, защото съгласете се, трябва да си изключително наивен, за да вярваш, че други държави и то такива, които винаги са ти били врагове или са те смятали за "подчовек", ще се грижат за твоите интереси.
Печели само този, който има право да постави на масата за преговори своите искания, а не този, който само изпълнява поръчките на чужди посолства. И предстои нашият народ да разбере това много мъчително, когато заради избранниците му (ПП, ДБ, БСП и тнт) тази зима се получи "страхотен" коктейл от висока инфлация + двойно/тройно/четворно покачване на цените на всичко от парното до хранителните продукти.
Смъртта на либерализма като възраждане на суверенитета от вестфалски тип
Многополюсният свят ще върне субектността на България не само, защото по презумпция в него ще има баланс на силите (който ще може да се използва от София, така както в началото на 20-ти век успешно лавираме ту между руско-френския блок, ту между германо-австрийския). Друга важна точка е, че с еднополюсният свят САЩ ще изгубят силовият си капацитет и "прерогатив" да се намесват в работата на държави, които са далеч от тяхната зона на влияние. Нещо повече, смъртта на либерализма, който е експанзивна идеология, нуждаеща се от непрекъснат силов "износ", ще доведе до възраждане на старата концепция за национален суверенитет, установена с Вестфалския мирен договор от 30-годишната война през 17-ти век.
С други думи, самата идея, че някой има право да се намесва на територията на суверенна държава, само защото защитава някакъв имагинерен "базиран на правилата световен ред", ще изчезне. Не, че великите сили няма да си измислят отново и отново различни "благочестиви" предлози за намеса в делата на малките държави. Но няма нищо подобно на месианската вяра в непогрешимостта и изключителността на САЩ, който имат право да сменят политически режими и дори културния код на цели народи.
Да, ще има войни и конфликти. И да, великите сили ще се борят за влияние в малките държави. Но това ще върви по традиционните линии на националния и имперски интерес, а не на болната амбиция да управляваш целия свят и да наложиш своята култура, политическа система и начин на живот всекиму. Освен това, при многополюсният ред самата характеристика, която той има, позволява на страни като България да противодействат на по-могъщи държави, които имат аспирации към тях, чрез дипломация, тактически и ситуационни (временни) съюзи, гаранции за сигурност, баланс на силите и разбира се, асиметричен военен отговор, ако такъв е нужен.
Вселена от икономически възможности
Днес България, лишена от субектност в рамките на умиращия еднополюсен свят, няма правата на една истинска държава в същинския смисъл на тази дума. И поради този факт, кураторите на нашата страна, които са в чужди посолства, изхождайки от своите собствени интереси, често пречат на изгодни за страната ни перспективи. Тук е нужно само да припомня как дълги години ГЕРБ (а също БСП и днешните ДБ, които тогава се подвизаваха като РБ и не само) възпрепятстват редица икономически изгодни проекти като АЕЦ "Белене", "Южен поток" (който стана "Турски поток" вместо това, с решителния лобизъм на "български" партии).
Връщането на българската субектност в рамките на един многополюсен свят ще ни даде възможност сами да избираме партньорите си, да поставяме собствени търговско-икономически условия, да се пазарим и да повишаваме стойността си на масата за преговори. Защото нека не се лъжем - територията на България е стратегически важна за почти всички велики сили. Тя е нашият най-ценен актив, от който можем да се възползуваме изключително добре, ако сме международен субект, гонещ собствените си интереси, а не следващ инструкциите на едно посолство в рамките на глобалната му война за запазване на еднополюсния ред.
Най-малко, при един многополюсен ред, когато и ако станем субект, ще можем да участваме в китайския "Един път, Един пояс", който се явява най-големият икономическо-инфраструктурен и търговски проект в човешката история. Ще имаме възможност да участваме и в икономическото възстановяване на страни като Сирия, Ирак, а може би и Либия. Ще можем да отворим за себе си пазарите на изток и юг, който сега са затворени за нас, заради политическото ни късогледство и робуването ни на регулациите и повелите на един съюз, от който извличаме само разходи за себе си.
И тук не става въпрос само за Русия и Китай. Нито пък това означава, че трябва да прекъснем отношенията си със западноевропейските държави. Има поне една дузина арабски държави, с които България може да има взаимоизгодни отношения. Съществуват и важни регионални фактори като Иран, Пакистан, Индонезия, Бразилия, Аржентина, Южна Корея, Япония. На всяка от тези страни България има какво да предложи, за да извлече печалба в замяна. Но за целта страната ни не трябва да бъде спъвана от оковите на американската геополитическа воля, както и налудничавите и вредни ограничения на общоевропейската търговска, митническа и икономическа политика.
България като център на Балканите
Географската позиция на България, нашата древна държавотворна традиция и фактът, че имаме големи български общности в почти всички съседни страни, ни дават възможност да влияем на общобалканските процеси. Първо, в един многополюсен свят сили като Русия (но не само), за да осъществяват своите визии и цели, ще се нуждаят от една благосклонна и приятелска България. Второ, страната ни може да се превърне в онази междинна точка между Изтока и Запада, Европа, Азия и Евразия, която да е съсредоточие на всички интереси на Балканите, с произтичащите от това ползи (разбира се, ще има и опасности).
Нещо повече, субектна и засилваща се България, използвайки своето положение, както и големите български общности, живеещи в съседните страни още от Средновековието до ден днешен, ще може да прокарва собствена визия и линия.
Македония
Имаме една Северна Македония, която е нежизнеспособна като държава, построена на крехък и фалшив фундамент и заплашена от албанския етнически фактор. Ако и когато тази квази-държава загуби покровителството и интереса на Брюксел и Вашингтон, субектна и независима България ще може да изиска и наложи едно наистина добросъседско и дори про-българско поведение на Скопие.
Съвсем естествен ход на геополитическата логика е щото в многополюсния свят Скопие да се присламчи или към София или към Белград, за да оцелее. И ако тогавашна София изиграе правилно картите си, РСМ може наистина един ден да се превърне неусетно във втора българска държава на Балканите (чрез активна работа на българските тайни служби, културни и държавни институции, бизнес и дипломация).
Засилващият се просперитет на България в един многополюсен свят ще увеличи и българският международен престиж, а ако към това се добавят и партньорства с международни гиганти и полюси като Русия и Китай, а защо не и една бъдеща независима Германия и не само, София ще има наистина богат дипломатически и геополитически инструментариум за действие. Нашите северномакедонски братя ще бъдат естествено привлечени от една икономически стабилна, военно-политически силна (за Балканите) и външнополитически уважавана България.
А защо това е важно? Първо, защото всеки четвърти български гражданин има баба или дядо от Македония. Защото всяко българско семейство е дало загинал или ранен във войните, бунтовете и четите за Македония. Но отвъд емоциите, и защото това само по себе си ще увеличи още повече геополитическата тежест и съответно просперитета на България.
Установявайки своебразен, да кажем неформален протекторат над Скопие, София ще удължи реалната си граница, превръщайки се в незаобиколим фактор на Балканите за всички големи енергийни, инфраструктурни и икономически проекти. Освен това, към възраждаща се България ще се добавят и 1,8 милиона македонски граждани (не говорим за анексиране на територии или залитане към шовинизъм от 19-ти век).
Албания, Косово и Молдова - зони на интерес за България
Във всяка от тези страни има значителни български етнически общности. Така например, в Албания има от 30 до 100 хиляди българи според различни оценки. Една грижеща се за интересите си официална София, освободена от зловредното опекунство на Брюксел и Вашингтон, може да използва притегателната си тежест, особено заедно с потенциала на иначе малката Северна Македония, за да издейства още повече права на славяноезичното, т.е. българско население в Албания.
Защо един ден в албанския парламент да няма и българска етническа партия или поне няколко депутати българи? Освен това, съвсем естествено, малка Албания, особено в контекст когато не е закриляна от САЩ, ще се нуждае от добри отношения с България, за да избегне гръцкото и сръбско влияние, които потенциално ще са по-тежки за нея.
Някога сърби и гърци сключват тайно споразумение за обща граница помежду си, която разсича българското етническо землище и обединението на Балканите по източно-западна ос. Днес или по-точно утре, в един многополюсен свят България ще може да възстанови стария амбициозен проект на цар Фердинанд, който е включвал превръщането на Албания в българска сфера на влияние. Лишени от САЩ, заплашени от потенциално враждебна Сърбия, албанците биха могли да приемат протекцията, съюза и партньорството на София. В резултат на това, една нова и възродена България ще получи фактически търговско-икономически и не само, излаз на Адриатическо море. Свързвайки Черно и Адриатическо море с един транспортен коридор, например, ще събуди интереса на китайския икономически гигант, а и не само.
По същия начин, в едно Косово има сериозно българско малцинство (поне 15,000 души при 1,8 милиона население, т.е. почти 1 %). Най-малкото българската държава на бъдещето ще има задължение да защитава и закриля тези хора от всякакви форми на тормоз и дискриминация на косоварите. А в по-добрия случай те могат да служат и като мост между София и Прищина.
Има и друг вариант, при който в един многополюсен свят, особено, ако Русия върне позициите си в Източна Европа, Сърбия се опита да си върне Косово или поне Митровица. При такъв сценарий София може да изтъргува неутралитета си, или пък дори подкрепата си за Белград на доста добра цена, включваща отстъпки по други въпроси, гарантиране на специални права за българите в Косово и Западните покрайнини и не само.
Що се отнася до Молдова, това е страна, в която има минимум 80,000 българи от население, което вече е под три милиона души. С други думи 3-4 % от молдавските граждани са българи. Ако добавим и гагаузите, за които България съвсем е капитулирала сега, но който една бъдеща истинска българска държава ще оспори на Турция (чрез културна политика), София може да придобие съвсем реално влияние в Молдова, което да се транслитерира, както в български училища, културна автономия, икономически изгоди, така и във влияние във вътрешната политика на страната, в т.ч. и на парламентарно ниво.
В най-лошия случай, тези хора - бесарабските българи, могат да служат като демографски резервоар от пасионарни, родолюбиви и квалифицирани хора за България. А с наша помощ може и да се превърнат в привилегировано малцинство в страната, без чието одобрение не може да се реализира никаква политическа конфигурация (каквито примери имаме дори и днес в самата България).
Руският полюс, Балканите и Добруджанският коридор
Проектирането на геополитическото (дай Боже) бъдеще на една възродена и мощна българска държава, не може да стане, разбира се, без да се държи сметка за интересите на най-важния фактор в Източна Европа - Русия. След завършването на специалната военна операция в Украйна с евентуална победа, има голяма вероятност руският фактор да се завърне като първостепенен в делата на Източна Европа и Балканите.
Разбира се, при новите условия Русия няма да може, а и няма да иска да контролира пряко Балканите или като сателитни държави. Днес е видимо, че за разлика от САЩ, който водени от геополитически и идеологически мотиви, държат на ръчно управление "съюзниците си", Русия използва за влиянието си една по-сложна система от баланси, взаимоизгодност, респект, гаранции за сигурност и други фактори. Надали някой би могъл да каже, че русофобът Никол Пашинян, който води Армения, е руска пионка, нали? Или че Александър Лукашенко, който дълги години играеше двойна игра, включително често в руски ущърб, е слуга на Кремъл? Да не говорим за страни като Казахстан.
В руската сфера на влияние очевидно се очертава нов modus operandi, който предполага нов тип отношения, при които свързаните с Москва държави гледат на тези връзки като на жизнени за националните им интереси, а не като на натрапени и наложени. Доброволността или по-скоро взаимоизгодността на тези отношения прави цялата ситуация и по-изгодна за самата Русия, на която не й се налага например, да възражда доктрината на Брежнев, за да не бъде предадена от Беларус или Армения (което не се отнася до инспирирани отвън цветни революции).
В този контекст особено значими ще са отношенията на Русия с евентуалните й бъдещи, ако не съюзници то поне благосклонни партньори на Балканите, а именно "братски" страни като България, Сърбия и Черна гора. Каквото и да си говорим, Русия е единствената велика сила, която има интерес от някакво добруване на тези три конкретни държави, бидейки не само свързана с тях от вяра, история, кръв, език и култура, но и точно защото може да ги използва в своя угода на базата на гореспоменатите фактори. И обратното също е валидно, защото изхождайки от тази цивилизационна връзка, страни като нашата могат да използват Русия в своята международна игра (каквато, да се надяваме, че ще имаме, ако и когато станем субект на новия световен ред).
Но тук има един проблем и пречка пред руското влияние на Балканите. Геополитиката е преди всичко въпрос на география и културни зависимости и връзки. Румъния е държавата, която от една страна препречва пътя на Русия към Балканите, а от друга страна по исторически причини се явява един от най-големите врагове на Русия. Или по-скоро самите румънци се възприемат като такива. Излишно е да казваме, че в нашия живот ще видим как двете държави се сблъскват по задкулисен (или съвсем открит и военен път) за влияние и контрол над Молдова и не само.
В същото време, Кремъл е със сигурност наясно с факта, че в 21-ви век ще му е трудно, дори като един от основните световни полюси, да контролира голяма за европейския мащаб страна с 20 милиона жители, които масово мразят Русия. Румъния е била и най-вероятно винаги ще бъде прокси или на англо-американските или на френските интереси в региона.
Не само, че във Втората световна война румънците изпращат стотици хиляди войници да се сражават срещу СССР, но дори в епохата на социализма, Букурещ е най-нелоялният съюзник на Москва. Румъния не изпраща войски в Чехословакия 1968, за разлика от например, България. Последният път, когато съветски войници са разположени на румънска територия е чак в далечната 1963-та година на учение. Нещо повече, на следващата 1964 Червената армия получава забрана да стъпва в Румъния, а самата страна отказва да участва в учения на Варшавския договор. Фактически Букурещ е член на съюза само формално.
Съзнавайки, че щом дори СССР не е могъл да контролира Румъния, Кремъл най-вероятно и разбира, че е излишно да се занимава с тази страна, отвъд отблъскването на румънските интереси за анексиране на Молдова и Северна Буковина (тепърва още тази година можем да видим сражения между руски и румънски войски в рамките на украинския конфликт). По този начин Румъния винаги ще разделя географски Русия от важните за нея страни на Балканите - България и Сърбия.
Имайки предвид, че морските връзки често не са сигурни и по-лесно могат да бъдат застрашени (справка Калининградският ексклав, който бива тероризиран с блокада от една нищо и никаква Литва), единственият начин за свързване на руския геополитически и цивилизационен полюс с балканските му братски народи и партньори - България и Сърбия, е чрез установяването на сухопътен коридор през Северна Добруджа. И тук възниква уникална възможност за България.
Тръгне ли Русия да възстановява влиянието си на Балканите, а това е твърде вероятно след Украйна, ако София има патриотична, визионерска и отговорна власт, тя може да спечели не какво да е, а първата си териториална придобивка след Втората световна война, поправяйки неправдата от Берлинския конгрес, според която цяла Северна Добруджа е подарена на румънците. На днешната българска аудитория, която е в плен на разсъждаването в ограничената либерална когнитивна матрица това изглежда нелепо, далечно и невъзможно, но нека да припомня, че само в 28-те години живот на автора на този текст, се разпаднаха няколко държави като Югославия, родиха се нови като Косово, Южен Судан, Донецката и Луганската народни републики, а Русия си върна Крим, като днес е на път да си върне цялото Приазовие и най-вероятно цялото Северно Черноморие.
За да има влияние над Балканите Русия ще се нуждае от надеждна сухопътна връзка между Одеския регион от една страна, и южнославянските земи от друга. Тя може сама да вземе Северна Добруджа за себе си, но защо да го прави? Руската федерация е достатъчно голяма, а още тази година ще стане още по-голяма по територия. Защо да добавя една земя, която никога не е била руска, към която няма исторически и етнически обосновки за контрол, след като може да я предаде на една партньорска или съюзническа България. В руски очи това не само ще повиши интереса на България от съюз с Русия, но и ще пресече всякакви обвинения срещу Москва, че анексира чужди земи. Най-важното е, че така ще се осъществи една реална сухопътна икономическа, транспортна, а при нужда и военна връзка между Русия, България и Сърбия, без каквато Москва не може да претендира за реална защита на балканските си интереси.
Една магистрала и жп линия Одеса - Русе - София - Белград, която да не бъде разцепвана и прекъсвана от враждебната румънска, потенциално про-англосаксонска територия, ще изменни коренно геостратегията в целия регион не за десетилетия, а може би и за векове напред.
Какво печели България? На първо място поправяне на историческата несправедливост, земята на хан Аспарух да бъде под контрола на Румъния. На второ място пресичаме румънските амбиции и аспирации към Южна Добруджа и морската ни акватория, а те съществуват. Преди няколко години имаше спор и скандал между Румъния и България за морската ни граница, а също така случаи на циганско население, на което румънски емисари са се опитвали да платят, за да се запише то като "влашко" по етнически произход.
На трето място, България се разширява с една територия от 15,500 кв. км, получавайки най-плодородните земи на Балканите, сигурен геостратегически тил на Делтата на Дунав, разширявайки морската си акватория със стотици морски мили, придобивайки включително и находища на нефт и газ, които сега са в румънската зона. При това, в тази територия все още има българско малцинство, а българският етнически елемент може да бъде укрепен с българи от Молдова и Украйна. Самите румънци в крайна сметка са все още относително млада нация, а по манталитет, култура и вяра са близки до българите. Единственото, което ги отличава е езикът им, но с достатъчно добра държавна политика, румъноезичното население на Северна Добруджа ще се интегрира лесно в България, така както успешно направиха всички наши съседи с големи сегменти от българските общности в страните си.
Турция и югоизточното направление
Вторият най-важен въпрос за България в многополюсния свят е какви ще са отношенията ни с югоизточната ни съседка Турция, която още от сега се очертава като минимум регионален фактор, а потенциално и кандидатка за велика сила. Дори в най-добрия случай, демографският, военен и икономически потенциал на Турция ще надвишава българския 10 пъти. Известно е, че поне една част от турските елити разглежда България като територия, която е част от турската зона на влияние, а в националистическите среди и като страна, от която трябва да се отцепят някои региони с мюсюлманско население. Факт е, че исторически, която и сила да контролира дн. Истанбул, винаги е имала нужда от контрол и над хинтерланда му, който често се изобразява до река Дунав.
Опасността от Турция за България е сериозна. От друга страна, и за двете страни добросъседските отношения са изгодни, както за търговията, така и за туризма и транзита на стоки от Азия към Европа и обратно.
Една бъдеща субектна България със сигурност би трябвало недвусмислено да покаже, че не търпи намеса във вътрешните си работи или употреба на българомохамеданите за чужди интереси. И за целта има както дипломатически инструменти, така и разузнаване, което субектна България трябва да доразвие, засили и върне на старите му позиции. Ключово тук ще е и развитието на Въоръжените сили на България, които при една по-независима и стабилна икономика, при демографска стабилизация и с военно-техническа подкрепа от партньорски страни (например Русия), могат да се развият достатъчно добре, че да са способни да оказват сериозен асиметричен отговор на всяка агресия. Съвременната война ясно показва, че една страна като България е напълно способна да отрази агресията на една по-могъща държава, ако разбира се, войната се води кратко, а не се изроди в конфликт на изтощение и ресурси.
Но тук влиза преди всичко дипломацията. Първо, България трябва да има добри отношения с Руската федерация, която да се яви гарант (както по братска славяно-православна линия, така и от собствени геополитически интереси) на териториалната ни цялост и сигурността ни, така както не един път Русия е била в историята ни.
Второ, България трябва да има специални отношения и с други страни като Гърция и Република Кипър, които биха имали интерес от военна взаимопомощ, съвместни учения и поддържане на баланса на силите между двата полуострова - Балканския и Анадолския.
И третото и най-важно, разбира се, България трябва да поддържа добри и партньорски отношения със самата Турция. Анкара трябва да види не днешната България, която е с наведена снага, никога няма интереси, никога не казва нищо и само се съобразява. Не, нашите съседи трябва да видят една стабилна и добре въоръжена държава, която защитава интересите си, но в същото време, която има огромен интерес да развива търговията, туризма и транспорта с Турция. При привличането на китайски инвестиции, в рамките на "Един път, Един пояс" , двете страни например, биха могли да имат съвместни интереси, включително за общи инфраструктурни проекти. Туризмът също със сигурност е област от взаимен интерес, която може и ще трябва да се развива.
С други думи, една могъща регионална сила като Турция трябва да вижда у нас страна, с която имат достатъчно взаимоизгодност, че да се поддържат приятелски отношения, а в същото време цената на потенциална конфронтация от какъвто и да е тип, да е твърде голяма (респективно и печалбата от такава конфронтация да бъде твърде малка, за да си струва).
Разбира се, ако има турски стратегически опасения, че българската територия, която се явява хинтерланд на Истанбулския мегаполис, може да бъде заплаха за същия, те трябва да се успокоят и да се покаже, че София няма такива намерения, нито ще позволи някой друг да използва територията ни за антитурска политика. Но това трябва да е реципрочно и ние да имаме съответната надеждност и от турска страна. С други думи, ако трябва да обобщим турската ни политика тя трябва да е: "Алъш-вериш и комшолук, но никакви компромиси".
Заключение
Всичко това са само възможни сценарии на развитие на една освободила се от чуждо опекунство и господство България. Няма никаква гаранция, че те могат да се развият по този начин, още повече, ако българският политически елит продължава да действа и мисли компрадорски и дребнаво, а народът да нехае за колективаната си съдба, изпадайки в дебрите на националния нихилизъм.
И все пак това са съвсем реалистични сценарии. Но не са единствените реалистични, защото при бездействие и инертност от българска страна, сиреч ако следваме сегашното течение, по което се носим, рискуваме в 21-ви век да се лишим не само от независимостта си, както сега, но и въобще от държавността си.
Сега се изисква от нас като народ и общество да спрем да мислим дребнаво, страхливо и еснафски, а да започнем да действаме смело, с размах, визия и стратегия, защото такива прозорци на възможността, каквито днес ни се отварят, надали ще видим в следващия поне един век. България има не повече от 2 до 10 години, според зависи, за да се възползва от прехода към многополюсен ред, извоювайки си достойно място под слънцето като една средна за Европа просперираща държава и регионален фактор, с когото се съобразяват всички, имащи интереси в този регион.
В крайна сметка обаче, България ще получи такава политика и такава визия (или липса на каквато и да било), каквито сама си заслужи и сама поиска....
