Събитието на седмицата безспорно е неуспешният опит за съставяне на второ правителство на ПППП – клонинг на първото, – а пък нас, като медийни воайори, ни интересува как Четворната коалиция се опита да замаскира провала си с уханни рози. Като в онази песен: тра-ла-ла с рози накичи, та тра-ла-ла да не личи. Сами се сещате, че „тра-ла-ла“ обозначават нецензурните места.

Медиите съществуват, за да ни кажат две неща: какво се е случило и (което е много по-важно за тях) как да го интерпретираме, как да си го обясним и как да го оценим – какви изводи да си направим, за да ги превърнем в гражданско, морално или политическо действие. Да съобщиш какво се е случило е лесно. Трябват ти камера и репортер, кореспондент или събеседник. Как обаче да го оценим и какви изводи да си направим – виж, тук е нужно и още нещо. Често, много често в ролята на това „още нещо“ се явяват корпоративният и политическият пиар. Често, много често медиите (било срещу заплащане, от некомпетентност или просто по инерция) остават само големи ококорени високоговорители, през които пиарът пръска слюнки и крещи опорките си на смълчаната публика.

Последните събития разтуриха рахата на Даниел Лорер, който със сигурност предпочита да го оставят на мира тихо да шумоли в сенките на своето министерство (на иновациите и растежа – егати министерството!) и да се наслаждава на бюджета му, поради което той дисциплинирано направи в „Панорама“ следното изявление:

„Това, което стана ясно днес, е че в българския парламент не се намериха достатъчно смели депутати, с които да тръгнем със смели стъпки към бъдещето“.

Със смели стъпки… Бъдещето… Скивàхте ли сега? Ето това е кардиналната опорка на проваленото правителство на Четворната коалиция: ние сме кристално честни, ние сме пламенни и решителни, обаче, видите ли, се сблъскваме о дебела стена на престъпност и подлост. „Ние станахме мъченици на МАФИЯТА (особено ми е жал за горката БСП как е станала мъченица на МАФИЯТА), болшинството от българските политици, от народните избраници, от народните представители, онези, които олицетворяват народа-суверен, са страхливи и подкупни отрепки и затова прекършиха крилете на нашия порив“. Това е генералната опорка и медиите послушно я репродуцират и мултиплицират.

Тази дръзка опорка не е нова. Тя пряко произлиза от старото безочие да си присвояват правото да говорят от името на НАРОДА субекти, които даже не могат да влязат и в парламента. Но тази опорка има няколко слабости.

Първата слабост е тази, че е изградена върху крайна презумпция – „ние не сме корумпирани, но всички останали са корумпирани. Нещо повече: когато са с нас, не са корумпирани; когато се обърнат против нас, стават корумпирани“. И като им кажеш на „промяната“, че и те, когато са във властта, правят същото, в което обвиняват другите, се сърдят. Викат: ама за нас не е доказано! Че то и за другите не е доказано. Както наскоро ми се наложи да обяснявам на Найо Тицин Атанасов Нейков, политическата корупция е национална, а не партийна черта. При предишното управление имаше такъв лаф: „Далаверата е сделка, в която не участваме, а корупцията е сделка, в която не участва Бойко Борисов“. Изкушаващо е да избереш корупцията за аргумент, но не и при реалната опасност сам ти да се окажеш разобличен, както става винаги и поради което пламенният български избирател непрекъснато се лашка между „Осанна!“ и „Разпни го!“ и все по-нетърпеливо чака пореден избавител. В това отношение българският избирател е уникален – никога няма да се умори да чака и да посреща с хляб и сол всеки следващ.

Друга слабост е увлечението в безразборно хвърляне на обвинения. Не може всички народни представители, които са гласували недоверие на този уникален кабинет, както и всички народни представители, които са отказали да гласуват доверие на следващ уникален кабинет, да са мафиоти, страхливци, лъжци и крадци. Първо, това са квалификации, за които може да бъде търсена съдебна отговорност (и аз наистина се чудя защо не се търси), и второ, когато обектът на нападката е народен представител, обиждайки него, обиждаш индиректно всички, които са го избрали. Това не е като да плюеш Гешев. Идва момент, в който излиза, че всички, гласували за Слави Трифонов, до едно време са рицари на „промяната“, но на следващия ден ­– страхливци и мафиоти.

Ако си демократ, то ще посрещнеш с уважение всеки акт на демократично избрания парламент, а няма да го ругаеш, няма да го наричаш страхлив и подкупен, нито ще пращаш баща си с мегафон отпред. Защото ако не уважиш решенията на парламента, казваш едно от следните две неща: 1) българският избирател е идиот и не знае кого праща в народното събрание (но същият идиот прати и теб, нали?), или 2) българският избирател не е идиот, но аз пет пари не давам за мнението му; интересувам се от него само докато го излъжа да ме вкара във властта, а после да го д… Асен Василев го каза.

Разбира се, опорка, която бързо води до такива изводи не е добра опорка. Да казваш, че всички са мафиоти, само ти си целият в бяло, може евентуално да свърши някаква работа на площада, но не повече. Такава опорка обижда интелигентността на онези, до които е адресирана. Всеки, който повтаря такава опорка – било медия, било политик, било редови фейсбук академик, – или съзнателно участва в манипулацията, или е позволил на манипулацията да го убеди. Ако е налице второто, то пък „експертите“ по пиар на властта може и да са били прави, може и добре да са си свършили работата. Очевидно познават мат’риала по-добре от мен, очевидно аз се отнасям с някакво незаслужено уважение към мат’риала, което ме кара да го надценявам. Ех, как времето лети! Кога Бойко Борисов щеше да вкарва Тройната коалиция в затвора, кога дойде и неговият ред да го пращат при бай Ставри! Понякога съжалявам, че не станах лекар или свещеник. Снегът на спомена вали…

Иван Стамболов