Политическият хаос е пълен, навлизаме от криза в криза. Сякаш със задна дата – в кръга на шегата – се сбъдна пророчеството на една депутатка от ГЕРБ, която преди време от парламентарната трибуна предупреди: „Не пипайте организираната престъпност! Ще настъпи хаос!“. Истината е, че тя направи лапсус, бранейки специализираното правосъдие на Иван Гешев, но грешката ѝ всъщност се оказа „вярна“.
Дали хаосът в страната е обясним единствено с пресичането на престъпни зависимости като тези на „частната граница“ на „Капитан Андреево“? Причините за сегашната политическа криза донякъде са свързани с поразбъркването в „мафията“, но струва ми се, че нещата са далеч по-дълбоки.
От доста време насам нещата в България не са такива, каквито изглеждат. Мина вот на недоверие (заради икономическата политика), който свали правителството, но дебатът по същество беше за нещо друго – заради Северна Македония. Обяснението е ясно: Македония е чувствителна рана за българското общество, проблем, който лесно се инструментализира и от него се вадят големи политически дивиденти. В резултат на което видяхме две невероятно разнородни по характера си „ситуативни коалиции“ (в самото начало – с обвиненията в „национално предателство“ – и в края, когато се вдигна българското вето).
Това по „казуса Македония“ („българската болка“, както я нарича Вазов), предизвикал падането на поредното българско правителство (в случая – това на Кирил Петков), опитало се да намери някакво разумно решение на вековния исторически възел.
Представяте ли си тогава какво би могло да се очаква (или какво ще последва) по „казуса Русия“ („българското проклятие“, както го определя Захарий Стоянов) след решението на премиера Петков да се изгонят от страната 70 руски дипломати заради шпионаж?
От вчера България се тресе из основи. Кой е взел решението? Има ли доказателства? Какво ли пише в трите доклада на ДАНС от началото на годината? Живеем в малка страна, където дори секретната информация се разпространява със скоростта на светлината. Така че скоро ще имаме отговор на тези въпроси.
Ала защо всички се правят на изненадани? Руското посолство в София и представителствата на Москва в Русе и Варна били гнезда на шпионажа? Че кога не са били такива? По съветско време, когато е построена гигантската сграда в София, силно напомняща на щаб на военно подразделение за „специална операция“? Или преди това? Публична тайна е, че още след установяването на дипломатическите отношения със СССР през 1934 г. съответните представителства на Москва разгръщат огромна разузнавателна дейност в България (след 1944 г. мнозина българи се хвалеха открито с участието си в тези агентурни мрежи, където броят на вербуваните лица се измерва със стотици).
Същото е валидно още за следосвобожденска България, когато се ражда и прозвището „рубладжии“. Днес говорим предимно за „копеечници“, сиреч девалвацията е голяма.
Изобщо, замислим ли се в тази посока, действащите лица в най-новата ни история сякаш се построяват в две редици, като част от политиците ни носят руски мундири.
В първата редица, разбира се, са русофилите. И колко много са те: от Петко Славейков през Драган Цанков, от Търновския митрополит Климент (Васил Друмев) и д-р Стоян Данев, та до генералните секретари на Коминтерна Васил Коларов и Георги Димитров. Без да забравяме родените в СССР премиери на съвременна България – Гриша Филипов, Андрей Луканов и Сергей Станишев.
Втората редица е доста по-рехава. Там са набедените русофоби (политици, опълчили се срещу плановете на Москва) – като Стефан Стамболов или Захарий Стоянов, в най-ново време – Филип Димитров и Иван Костов.
Бойко Борисов е особен „граничен случай“, опитващ се да играе (или мимикрира) и в двата лагера. Затова в дадения момент си мълчи в Банкя, изчаквайки развоя на събитията.
А ето че сега сред „русофобите“ трайно се вписа и Кирил Петков, който би трябвало вече да е наясно какво ще му коства всичко това. Виждаме го на практика: тройната му коалиция се стопи до двойна, а г-жа Нинова (с която, по думите му, „много се уважаваха“) изведнъж го възненавидя тъй ярко, че вече е готова даже да се прегърне с президента Радев, към когото довчера изпитваше люта ярост.
И какво излиза тогава? Че реши ли някой да се опълчи срещу шпионажа на Москва, България излиза от релсите и става неуправляема. Защото Русия за нас е „въпрос на въпросите“. Нас руснаците не ни „шпионират“, те братски ни „попечителстват“. Е, вярно, преди няколко години имаше поредица от взривове в български военни заводи. Тогава го отдадохме на родна мърлящина, на аварии заради неспазване на предпазните мерки или трудовата дисциплина. Впоследствие (и то чрез външно разследване) се оказа, че руски офицери от ФСБ са поставяли взривни устройства в същите тези български предприятия. Слава Богу, разминахме се без жертви.
Ала за това никой не се сеща и по случая не е прието да се говори. При аналогичен казус в Чехия (с взривени заводи от военната индустрия) бяха прогонени 63-ма руски дипломати. А Чехия също е славянска страна и там голяма част от хората усещат близост с руската култура. Но не и с престъпленията на Кремъл.
В България е друго. Тук и политическите формули са различни, прашасали от времената на най-старото русофилство: „България не може без Русия“ (Драган Цанков). И още по-показателното: „С Русия политика не правя“ (д-р Стоян Данев), предоверяване, вкарало ни в първата национална катастрофа. Да не говорим за „вечната дружба, важна като слънцето и въздуха“ (Георги Димитров), която Тодор Живков разтегна „от векове и за векове“. Знаем докъде се докарахме с тази ни „вековечност“.
България вече пое по друг път и си мислехме, че страната е друга. А се оказа, че има сили, които искат да я набутат пак в стария коловоз.
Заговори се и за „коалиция Кремъл“ в следващия парламент (БСП, новите попълнения на Стефан Янев и ордата на гражданина Копейкин), зад кадър подкрепяна от президента Радев. Национално-патриотична „по дух“ и отявлено проруска по съдържание. Ясно е къде най-доволно ще потриват ръце при такъв развой на събитията.
Ако е тъй, както би казал Захарий Стоянов, хората не се крият вече, казват си го като две и две четири, че България трябва да бъде тяхна, че те не тая България са „освобождавали“, но са си правили път за по-далечни места. Ние трябва да им благодарим за тая им откровеност. Най-после какво ще каже: „кръв проливахме“, „ние ви освободихме“, „не сте ли благодарни“ и пр., и пр. Кажете си го без заобикалки, искаме да ви владеем.. („Виновати ли сме?“, 1886 г.).
Ще го допуснем ли? Пак да ни „освободят“? Дори да не станем като Крим или Донбас, а да останем символично част от ЕС? След като предците ни са опазили България като очите си, въпреки всички „чужди интриги, шпионства и лукавства“?
