В петък нашият изстрадал от многообразие парламент „даде зелена светлина“ (този израз се наложи, какво да направя!) на РСМ да започне преговори за членство в Европейския съюз. След четири часа логорея народните избраници са постигнали съгласие. Използвам преизказно наклонение, защото не станах пряк свидетел на логореята, не си я причиних, както, предполагам, и мнозина от вас.
„Бе прието предложението на Демократична България – се казва в съобщението, – което включва исканията на ГЕРБ и ДПС“. Защо пък точно на „Демократична България“, като и трите предложения (а не „искания“) са на практика еднакви и това на ДБ далеч не е най-първото? Веднага отговарям. По две причини: 1) за да не се смачка съвсем самочувствието на старото мнозинство и 2) за да може един ден, когато евентуално РСМ влезе в ЕС (стига ЕС дотогава да съществува) от ДБ да кажат: „Ето! Ние вкарахме РСМ в Европа!“. Но това няма никакво, ама никакво значение. Защо тогава го казвам ли? Ами много просто: за да се закачам със своите иначе широко скроени приятели от „демократичната общност“.
Вижте сега, дами и господа, щом настояваме да сме членове на Европейския съюз (а ние, доколкото разбирам, настояваме), рано или късно ще трябва да пуснем РСМ, колкото и да е унизително. Правилно или неправилно, справедливо или несправедливо – това е положението. Направили сме своя избор и ще трябва да преглътнем всичко, което следва от него – и меда, и катрана.
Защо толкова настояваме да сме в ЕС? По три фундаментални причини: за да ни дават пари, за да ни пазят от руснаците и за да играят ролята на своеобразен арбитраж, когато някой наш деребей се олее. Добре. Това е ясно. Защо обаче толкова много ни боли за Македония?
Толкова много ни боли за Македония, защото е част от Екзархията, от духовното тяло на това, което наричаме български народ и което, като всеки друг народ, има своя душа. Душата е сложен орган, болезнен. Може така да боли, че да ти причернее пред очите. Честно казано, лично аз за македонците болка не изпитвам, не ме интересува какво правят, стига да не ми пречат, но дължа уважение на всички българи, които не са такива емоционални инвалиди като мен. Не изпитвам болка по идеала за Македония, но пък и не желая, докато се водя българин по паспорт, някакви откачалки да говорят глупости по мой адрес.
Нека бъдат отделен народ, щом така са решили, нека са потомци на Александър Велики, нека са потомци и на Мики Маус, ако това им помага да живеят с някакво уважение към себе си. Било е време, когато и нашите деди (които са и техни) също са решили, че не са римски граждани, а българи, и светът се е съгласил с тъжно клатене на глава. Това в по-малък мащаб става и сега, нарича се „самоопределение“ и дори – „право на самоопределение“ – всеки си избира роля, всеки си избира име. Всеки се опитва да си избере и история, но това вече не става толкова лесно. Така или иначе, най-сетне трябва да се простим с втория си национален идеал – събиране на отечеството в етническите му граници. Най-вече и след като нашата църква призна тяхната, което нямаше как да не стане след обявената позиция на Фенер. Времената са такива. Засега.
Друг е въпросът, че македонците страдат от някаква масова болест на „идентитетот“. Който им е причинил това, Бог ще го съди. Това се вижда и от последните им реакции. Когато видяха, че работата отива към това България най-сетне след хиляди клизми да приеме „френското предложение“, те веднага се обявиха против. Сакън нещо да не се минат! В петък следобед техниот министер-председател Димитър Ковачевски излезе и рече:
„Предложението [т.нар. „френско“] в сегашния му вид е неприемливо за мен, президента, правителството и коалиционните партньори и гражданите на РСМ“.
По-рано Християн Мицковски от опозиционната ВМРО-ДПМНЕ даде тон, като каза, че неговата партия никога няма да приеме френското предложение и че евентуално правителство на тази партия за нищо на света няма да го спазва – тоест официално заяви, че няма намерение да прекрати озадачаващото поведение на РСМ спрямо България, независимо от подписания през 2017 договор между страните. Ама, ако щете, бе! Понякога си мисля, че има властови кръгове в РСМ, чийто интерес е РСМ да е вечно скарана с България.
Всъщност сещате ли се коя е тази партия – ВМРО-ДПМНЕ? Това е тяхното СДС, което по едно време май беше голям приятел с нашето. Тази партия е най-известна със своята политика на „антиквизация“ (аз бих изковал думата „оантичностяване“). Антиквизацията е онази лудост, която набиват на невинния македонски народ, карайки го да вярва, че е потомък на Филип и на Александър, че е измислил кирилицата и е писал на нея преди 17 000 години, само че отдясно наляво, и всички останали идиотщини, включително и не толкова безобидните посегателства към историята, които засягат и нас.
Смисълът на нашето вето не беше някакъв друг, а да се използва като инструмент за прекратяване на простотиите им. Така трябваше да ги принудим да изпълнят подписан преди пет години договор и аз не зная как не ги е срам тези горди потомци на Александър да не държат на думата си. Не че не искаме тази измислена държава, която първи признахме (кой знае от какъв зор!) да стане член на ЕС. Напротив. Ако РСМ влезе в полезрението на хладния и бюрократичен брюкселски ум, ще види дявол на магаре. „Искате да затворите тази и тази преговорна глава? Я да видим… Изпълнихте ли си вие параграф еди-кой-си от договора с България? Не сте. Хайде тогава пак заповядайте догодина“. А ние само си стоим тук и си навиваме и развиваме синджирчето на пръста. Което не е чак толкова лошо.
Но ако питат мен (макар че мен никой не ме пита и на това до голяма степен се крепят спокойствието и хармонията в душата ми), няма да пусна Македония толкова лесно и безболезнено, доста ще я поизмъча. Гърците я въртяха на шиш 11 години! Ще я измъча колкото мога, най-малкото заради стотиците хиляди българи, за които Македония не е обикновена карта в тестето. Знам, че за мнозина единственият нормален изход за РСМ е да влезе в границите на България. Сега това е невъзможно. Но рулетката се върти и – кой знае? – може да дойде ден, когато…
Иван Стамболов
