Както е известно на всеки, който се интересува от геополитика, Европа е просто най-западният полуостров на Евразийския свръхконтинент, който придобива политико-икономическа и културна доминация над света от 18-и до 20-и век. За българската интелигенция през Възрожденската епоха никога не е стоял въпросът ние европейци ли сме и с Европа ли искаме да бъдем. И това е нормално, защото не-Европа е била Османската империя - нашият душманин и основна заплаха за физическото ни и културно съществуване. Европа е била образование, прогрес, наука и човешки права (макар и да не можем да кажем, че те са се разпростирали над европейските колониални владения или под формата на някакво съчувствие на европейците към поробени народи като българи, сърби и тнт). Не-Европа за българското съзнание са били кърджалиите, османските събирачи на данъци, вилнеещите в края на 18 и началото на 19 век еничари, чуждоземната османска власт и прочее. Но истината е, че Евразия е много повече от Османската империя и връзките на българския народ с нея са много по-дълбоки, отколкото са със Западната европейска цивилизация. Актуалната геополитическа ситуация, която поставя въпроса за оцеляването на българите, изисква щото да се замислим отново за вечната българска дилема: Евразия или Европа.

История: Древната Хунска империя и раждането на българската народност

Да започнем с факта, че колкото и да не им се харесва на някои хора днес, които отчаяно се опитват да променят историята, нашата държава е основана от древен народ, който е дошъл от необятните евразийски простори, и който е имал къде военно, къде търговско, културно и религиозно съприкосновение с великите цивилизации на Иран, Китай и може би дори и Индия (модерна теза, развиваща се не без подкрепата на нашите американски "партньори" е, че българите не сме наследници на този велик евразийски народ плюс славяните, а на тракийската аморфна маса, известна в историята основно с това, че през повечето време е била владяна и асимилирана от елини, македони, келти, скити, римляни, византийци и тнт.). Надали някой може да посочи генезиса на древнобългарската държавност, но той със сигурност трябва да бъде търсен в необятните простори на Азия (и за да успокоим крипто-расистите еврофили у нас, това не означава задължително, че са били хора с дръпнати очи).

Самите древни българи извеждат родословието на владетелите от рода Дуло от не кой да е, а великия вожд на хуните Атила, Бич Божий. Няма как да кажем дали българите са били хуни, или пък са едно от племената, повлечени от хунския устрем към Европа, след като империята на сюнну/хунну в Азия е разбита от империята Хан (Китай). Но във всеки случай такава връзка има.

Отново бързам да успокоя еврофилите и крипто-расистите, че хуните не са били просто диво чергарско племе от примитиви със стрели от животински кости. Или по-скоро подивяват, но едва след като са били разбити и прогонени от родните си земи, находящи се в Ордос, днешните китайски провинции Шаанси, Гансу, а също Монголия (Вътрешна и Външна), западна Манджурия и тнт. Сюнну/хуну владеят обширна и могъща империя, която дълго време е суперсила, конкурираща се за власт с Китай в Източна Азия. По-късно Хан ги разбиват и оцелелите се изтеглят през Централна Азия и Сибир в посока на Европа.

Именно в Европа те успешно поглъщат племената на сарматите и аланите, които са ирански/индоевропейски номадски и полуномадски народности. Както е известно, хуните създават империя и в Европа, като в периода от 400-е до 454 година под техния ярем се намират повечето алано-сарматски, германски, славянски и редица други племена, по-известните от които са гепидите (германи), остготите (германи), лангобардите (германи), аланите (ираноезични) и др.

И така, древната българска държавност е свързана с още по-древната хунска държавност, чийто генезис, разбира се, е в далечните земи на Монголия, Гансу, Шаанси, Манджурия, Синдзян и тнт. Това не означава, че прабългарите или дори самите хуни са били чистокръвни азиатци, уважаеми западнофили расисти.

Впрочем, интересно е, че последните генетични изследвания върху българи от епохата на Първото българско царство откриха човек от аристократично погребение близо до българската столица, носител на хаплогрупа, характерна за народи като сибирските кети (отново, това не означава, че е бил чист азиатец и сибиряк, защото хаплогрупите носят само маркировката за произхода по бащина линия, но автосомалното ДНК може да е много по-различно). Но да не се отклоняваме с любопитни факти и изключения.

Западнотюркският хаганат и държавата на хан Кубрат

Безспорен факт е, колкото и да не им се иска на някои хора с проамерикански уклон, които вярват в тракедонистки параисторични тези, че военно-административният апарат на древните българи носи конкретни тюркски наименования и белези (тюркски НЕ Е = НА ТУРСКИ, уважаеми комплексирани расисти и дори не индикира тюркски произход задължително) - кавхан, ичиргу-боил, таркан, зери-таркан, бори-таркан, багатур, багаин (багатур впрочем се използва по-късно и от монголите, а не само от тюрките). Дори и ядрото на първобългарите да е скито-сарматско/индоевропейско, нормално е титулатурата и част от лексиката да са тюркски, тъй като дълго време нашите предци са под властта на Тюркския хаганат, който е свръхсилата на Евразия в 6-и век.

Хаганатът е могъща и силно устроена степна империя, която владее стотици народи и налага волята и порядките си над тях, простирайки се от Северен Китай и Манджурия до украинските степи. Със сигурност българите усвояват много неща от него, а между аристокрацията на българи и тюрки при всяко положение има интеракция, бракове и тнт (Кубрат е от рода Дуло, но чичо му хаган Органа е свързан със западнотюркската аристокрация, а според някои историци може би е и самият хаган Кюлюг Сибир).

В крайна сметка Кубрат извоюва българската свобода от коктюрките, но това е поредната ни връзка с необятна Евразия, която остава запечатана в българската история. Още веднъж - показателно е, че използваме сходни титли, а също, че в Първата българска държава в езическия период се използват руни, подобни на тюркските, както и откриваме тюркоезични думи в някои инвентарни надписи (отново, това не значи, че сме тюрки, нито пък, че прабългарите са били).

По-нататък историята е известна: държавата на Аспарух се превръща в империя, която налага властта си над славянските племена в Мизия, Тракия, Македония, Албания, Поморавието, както и дн. Румъния, а също, разбира се, и над местното ромеиско антично и християнско население.

Цивилизационният избор на княз Борис I и православното византийско ойкумене

Княз Борис I извършва българския цивилизационен избор (а не Соломон Паси през 2004, както се опитват да ни натъртят днес), като приема източното православие от Цариград, с което допълнително засилваме евразийския код в българската култура и духовност, защото Византия е нищо друго освен ориентализираният, евразийски средновековен вариант на Римската империя - "богохронимо" царство, стъпило както в Европа, така и в Азия, чиято идеология е взела от Рим, но още повече и от елинистичните монархии на древността, персийците и, разбира се, преди всичко от Библията и християнството, чиито генезис е, както знаем, азиатско-средиземноморски, а не европейски.

А какъв е генезисът на християнството? То се заражда през 1-ви век в Палестина, която по това време е под римски контрол, а голяма част от местното еврейско население изпада под влияние на различни месиански и апокалиптични секти. Малко по-късно, след смъртта (и както някои от нас вярват, възкресението) на Иисус от Назарет, фарисеят Павел започва процеса, с който новата религия ще се отдели от юдаизма, като тръгва на прозелитска мисия из голяма част от Източното Средиземноморие. Павел и другите християнски апостоли са особено активни в Източното Средиземноморие. До 4-ти век, когато илиро-тракиецът Константин ще направи християнството легална религия, то се разпространява основно в Мала Азия (днешна Турция), Сирия, Египет и Северна Африка.

По-късно, когато Западната римска империя пада през 476 (или според алтернативен прочит през 480), след като варварският наемник от германското племе на скирите Одоакър сваля последния император, Ромул Августул, той обявява се за крал на Италия и изпраща имперските инсигнии обратно в Константинопол. С това източният император става единственият легитимен римски владетел. И тук започват още по-рязко разликите между Изтока и Запада.

Докато на Изток имперската власт се запазва, поради което в отношенията Църква - Държава доминира формулата на цезаропапизма (монархът е над църквата, поради което и до ден днешен, страни като България и Русия имат уклон към централизация и по-силна централна власт), то на Запад важи принципа на папоцезаризма (папата се утвърждава като върховен авторитет, над държавите).

Развиващият се феодализъм на Запад фрагментира западноевропейските държави и не позволява създаването на централизирана и единна държавна власт, за разлика от Източната римска империя и свързаните с нея държави като България, където владетелската власт е почти абсолютна и упражнявана чрез голяма държавна администрация.

В културно отношение Византия и православието запазват една амалгама от традициите на Римската империя, елинистичните монархии и различни близкоизточни култури - персийски, израилски, арменски и други.

По-важното, България се намира в системата на имперско-центричното византийско ойкумене, което, за да го обясним най-просто в съвременни термини, се явява нещо като неформална общност на православните народи, на чийто връх седи василевсът в Цариград. Негов "брат" е българският цар, а под тях са владетелите на сърби, кавказите алани и грузинци, русите и по-късно власите. Това е една общност не само с обща религия и теология, но и със сходно политико-административно устройство, а дори и икономика.

Нещо повече, както и в съвремието виждаме, Православният свят е много по-консервативен, ориентиран към себе си и вътрешното си състояние, докато католико-протестантска Европа е била и все още е, експанзивна, фаустовска цивилизация (по Шпенглер), която е в непрекъснато търсене на "земния рай" и опит да наложи идеалите си на цялото човечество - от кръстоносните походи, та чак до американските войни за смяна на режими в Ирак, Афганистан и не само.

И така, православието става четвъртият евразийски компонент в българската култура, след наследството на 1) древните скито-сармати иранци 2) хуните 3) коктюрките. Именно православният код става и най-важният и дълготраен компонент на българската култура и духовност, който определя нашият светоглед и битие и до ден-днешен.

Още евразийски влияния: Печенези, узи, кумани и татари

Ще се върнем малко по-късно отново на значението на православието, но сега да продължим към по-маловажните, но все пак съществуващи евразийски културни, генетични и исторически вливания във великата средновековна народност на българите.

Първото такова са печенегите, които представляват тюркско племе, с което още цар Симеон Велики сключва съюз, насочен срещу маджарите. По-късно, когато България пада под византийска власт, печенегите често опустошават Мизия и Тракия, като най-сетне в битката при Левунион през 1091 година император Алексий I Комнин ги побеждава. Оцелелите печенези са заселени на териториите на Македония и днешния Шополук, като някои учени вярват, че печенежкото племе чомпа има много общо с нас, шопите (спекулативно твърдение, което не може да се докаже).

Независимо дали шопите (като автора на това писание) имаме връзка с печенезите или не, заселването им по нашите земи е поредната брънка от дълбоката евразийска връзка на древния ни народ.

По-нататък следват узите и куманите. От двете народности особено значими за нас българите са куманите. От края на 11 век та до края на 12-и век те ограбват и опустошават Мизия. През 12-и век куманите започват и постепенно да заселват териториите на частично депопулираните зони в Мизия. Именно този могъщ степен евразийски народ дава на нашата родина едно от двете или трите най-велики семейства в историята ни: династията на Асеневци.

В историческата наука има почти пълен консенсус, че братята Асен, Петър и Калоян имат поне частичен кумански произход (малцинство са тези, които смятат, че те са чистокръвни българи или пък имат влашка кръв). Куманските конни стрелци често присъстват в българските армии по време на летните походи на нашите владетели.

Така например, в прословутата битка при Одрин, когато цар Калоян дава урок на предците на нашите "западни партньори", които както днес, така и тогава се водят от импулс да налагат идеологията и мирогледа си по цял свят, в армията на нашия владетел има 14,000 кумани.

Освен това, в България има и други кумански родове, които са на власт. Става въпрос за Тертеровци и Шишмановци, които управляват страната. С други думи, куманите формират едно значително ядро от българската средновековна аристокрация, военния потенциал на България и не само.

Тук следва да добавим и поне частично татарите от Златната орда, чийто васал е България след Иван Асен II. Но това не е цялата история, защото през втората половина на 13-и век и особено 14-и век, в българските армии често присъстват татарски наемници и помощни части, като често българското оръжие побеждава благодарение на тях.

Османо-турското робство и наследство

Това е най-болезнената част от нашето евразийско наследство. България в продължение на пет века е под турско робство и за съжаление, това спира самобитния ход на развитие на православните Балкани, които дотогава са ако не по-силен, то поне равностоен политически, икономически и културен център спрямо Западна Европа и руските земи например.

Петстотин години власт на това, което почва като малък анадолски бейлик на гаази (гранични бойци-фанатици) и става многонационална империя и свръхсила, със сигурност формират значителна част от съзнанието на съвременните балкански народи. Както от някои елементи на народната ни психология, много от които не са особено лицеприятни (подсказка: "бакшиш", алъш-вериш и тнт), така и някои по-битови и неутрални страни (кулинария например).

Именно тежкият чуждоплеменен и чуждоверски гнет, поражда комплекса на българите да гледат винаги към Запада и да отвръщат очи от Изтока. От дистанция на времето това е разбираемо, но не можем повече да оправдаваме сляпото следване на чуждата западна цивилизация и модели, с горчивия опит на турското робство. Защото Евразия не е само мегаполисът на брега на Босфора, в който винаги са били вплетени мечтите, но и страховете на българите. Евразия това са и други региони - Русия, Кавказ, Централна Азия.

България обръща гръб на древното си наследство и гледа на Запад: 1878-1944

Както вече беше споменато в текста ми, поради факта, че през 19-и век Европа е основният политико-икономически център на света, а и заради горчивите пет века на османско робство и тирания, българите през 1878 обръщат погледа си напълно към Европа. Впрочем, погледът на нашата освободителка Русия също е обърнат към Европа, тъй като от Петър Велики и особено от Екатерина Велика нататък, тя се стреми да се европеизира, опитвайки се да потисне дълбоките пластове на православната евразийска цивилизация.

Същото, разбира се, прави и младата и неопитна българска държава. От една страна съществува реалната нужда от техническа и икономическа модернизация, което естествено няма как да стане по друг начин, освен чрез някаква форма на европеизация на иначе православния български народ. Но за съжаление, това се изражда и в много силно западничество, което често унищожава самобитни характеристики на българската култура, бит и психология. Така например, традиционната славянска задруга, характерна като социална единица за Западна България, Сърбия, Хърватия и не само, е унищожена от западнофилския импулс и модернизацията. Традиционното българско семейство също умира именно в периода 1878-1944, за да бъде постепенно заменено от нуклеарното семейство по западен образец (точно, както днес нуклеарното семейство умира отново, убито от про-западния импулс, носещ новият човек свръхиндивидуалист, който в най-добрия случай живее само с котките си).

Преследвайки мечтата за европеизация, българските политико-икономически елити налагат либерално-демократичния модел на устройство на Княжество/Царство България, което в крайна сметка не води до по-голяма свобода на масата селско население у нас, но за сметка на това генерира непрекъснато хаос, политически и социални сблъсъци, както и предпоставките за държавни преврати, каквито имаме много в нашата история. С малки изключения елитът на царска България е откъснат от битието на масата население, което е селско, изостанало спрямо Европа в някои сфери, православно, консервативно и русофилско по дух и бит (за разлика от елита, който е или франкофилски или германофилски).

Това щеше да е поредната история за отвърнал се от народа си елит, който е забравил кои са дядовците му, ако нямаше и геополитически последствия. Западнофилията на българския елит го кара в две световни войни да съюзи страната ни с Германия, която претендира да обедини Европа. Резултатът: загуба на територии, население, национални катастрофи и международна изолация на България. И това, докато същият този елит строи красивите си къщи в днешния център на София, преди всичко на базата на спекула с доставките на армията по време на Първата световна война.

Държавният социализъм 1944-1989

Сам по себе си марксизмът, разбира се, е една дълбоко материалистична идеология, което е типично за западноевропейския логос. Още повече, че и генезисът на марксизма е, разбира се, в Германия и реалиите на германци и англичани от 19-и век. Но на източна почва, първо в Русия, а после и в България, той се изменя (като всеки друг "изъм", както казва А.Г.Дугин).

Първо в Съветска Русия, а после и в България, социализмът сваля от себе си западните одежди на интернационализъм (прикриващи класическият западноевропейски импулс за "цивилизаторстване" и износ на идеология), което намира израз в борбата между Сталин с неговата идея за социализъм в една държава, и от др. страна Троцки с неговите идеи за перманентна, световна революция.

Тук марксизмът/социализмът придобива по-национални окраски и бива пропит от духа на православно-византийската култура и цивилизация, което го кара да изглежда коренно различен и чужд от западноевропейските разбирания за социализъм, които са либерални и анархистични (освен ако не се позовем отново на Шпенглер и неговата идея за "прусашки социализъм"). Колкото и странно да звучи, на Балканите и в Русия, Маркс и Енгелс стават знамена, но по същество са жертвани в името на много по-дълбок и стар пласт: този, който се е родил от Константин Велики и дори от 12-те апостоли на православната църква.

Все пак социализмът, бидейки поне частично верен на марксистките идеи, започва една ускорена модернизация, която повишава благосъстоянието на изостаналите и бедни местни народи в региона, но същевременно не трябва да се забравя, че с това той европеизира нашите земи в голяма степен, откъсвайки ги поне частично от културата и традициите им.

От геополитическа гледна точка, социализмът и Pax Sovietica влизат в напълно класическо русло: великата Суша на Евразия, контролираща голяма част от Римланда, изповядваща традиционалистки ценности, затворено общество, колективни ценности и тнт., срещу Морето (представено от САЩ/НАТО и техните либерализъм, пазарен капитализъм и тнт).

Съвременната геополитика и изборът на България

Днес България отново е в ситуация като през двете световни войни. Народът, като изключим една тънка прослойка от софийската интелигенция и силно повлияните от Запада съсловия в технологичния сектор, дори несъзнателно е ориентиран към Евразия и своите традиции и цивилизационна принадлежност. Елитите от друга страна, заедно със споменатите малобройни сегменти на софийска интелигенция и технологични специалисти (айти и колцентър служители), са ориентирани към Европейския полуостров и особено към САЩ.

Едните искат силна държава, която да запази и съхрани българската култура и традиции, православието, семейството и обществената солидарност. Другите искат, колкото се може по-малко българска държавност, повече европейски правомощия, а защо не и европейски федерализъм, либерални ценности, ЛГБТ идеология, консуматорство и пост-християнство.

Вторият лагер е по-малоброен, но за сметка на това е по-гласовит и подкрепен от огромни парични и медийни ресурси. Той има за цел да държи под контрол туземното население на България, което по своята цивилизационна същност е свързано с Изтока (и с Русия, но не само с нея), за да не стане геополитически важната ни територия част от Сушата, вместо да е предмостие на морските сили за война срещу нея.

До неотдавна аргументът, че социално-икономическото развитие и благоденствие могат да се гарантират само чрез про-западна ориентация е имал своите достойнства и правдини, защото след 1989 САЩ успяват да се наложат геополитически над целия свят, забавяйки краха на капиталистическата система (чрез усвояването на източноевропейските и пост-съветски пазари и пространства). Днес, когато лидерите на Западния свят съветват гражданите да пускат по-рядко печката и да се къпят по-рядко, за да накажат Евразия-Русия, вече не би трябвало да има съмнение, че благоденствието не е равнозначно на тоталното преклонение пред волята на глобалния либерализъм.

Никой никога не е казвал, че има намерение да направи българите богати или да им позволи да живеят щастлив и безгрижен живот. България е нужна на морските сили само и единствено като предмостие срещу врага им. А как са нужни те на България? Тук остава една съмнителна питанка, защото нашата страна нито може да се конкурира в рамките на "свободния" европейски пазар, където правилата са направени в изгода на германо-френското ядро, нито пък има "изгода" да стане част от Европейска федерация, губейки своята хилядолетна държавност.

Разбира се, западният път има и своите достойнства: със сигурност българските настоящи елити ще бъдат по-добре материално обезпечени, докато сме обект на западен контрол, тъй като ЕС ни отпуска годишно разни дребни суми (еврофондовете наистина са дребна сума) в замяна на послушанието на българските елити. Може би това е националният идеал? Да загърбим цивилизационната си принадлежност към Православния свят, но за сметка на това елитите ни да имат достъп до западни стоки и лукс?

Отвъд горчивата ирония, днес България, която изчезва като народност и държава, все пак има своята последна и уникална възможност да се освободи и отново да стане субект и господар на съдбата си. Използвайки тектоничните геополитически промени, нашата страна може да се освободи от хватката на Морето (САЩ) и да започне да преследва националните си интереси, където й е угодно - както на Запад, така и на Изток. Отслабването на САЩ и Запада води със себе си и до глобален крах на либерализма и пазарния капитализъм, което ще ни даде възможност да започнем да вървим по самобитен български път, да отхвърлим западните материалистични псевдо-ценности (които са основна причина за демографската ни криза) и да обезпечим националната си сигурност, съществуване и просперитет в рамките на новоизграждащия се световен ред, където ще можем да лавираме между различните полюси на влияние, както и да интерактираме приятелски с единствената велика сила, с която имаме нещо общо в културно-цивилизационен план отвъд конюктурните и моментни интереси.

Генезисът и историята на България са свързани с необятните пространства на Велика Евразия, а не с Европейския полуостров, находящ се в края на Евразия и не по-голям от Индийския субконтинент. И причината днес да сме в очеизваден упадък и в предсмъртно положение е, че сме извърнали гръб от собствената си българска природа, опитвайки се да наложим във всеки аспект от живота готовите модели на неолиберализма. Но тези модели се оказа неуспешни и пагубни дори за държавите, които ги родиха като САЩ, Англия и Франция, нежели за православна България, която винаги е имала друга менталност, бит и култура, изискващи съответно и други подходи към различните проблеми.

Днес имаме последен шанс да запазим българското и България. В противен случай просто ще станем размита малка провинция на Европейска федерация, контролирана от САЩ, в която народността ни ще изчезне до поколение или две (имайки предвид, че вече тече жестока американизация на младите българи, част от които дори не могат да говорят и мислят на родния си език и това не е случайност).

Симеон Миланов, Поглед.инфо