Толкова радостно и възторжено празнуваме 24 май; толкова вдъхновено пеем „Върви, народе възродени“; толкова гръмки думи произнасяме на този ден, че дори не се чуваме и не се виждаме в нашата заслужена, ала необяснима радост, че празнуваме. Вазовото „че и ний сме дали нещо на света“ се превърна във формулата на нашата национална гордост и основанието да бъдем гневни и непримирими, когато ни оспорват „нещото“, което сме дали на другите, а те не ни го признават.

И тук започва да се проявява мрачният комплекс, че сами не знаем какви и кои сме; че за нас делото на светите равноапостоли е материално, политическо и „билет за залата на славата“. Но това дело ни кара да се раздвояваме – особено в исторически моменти като сегашния, защото искаме да угодим на истината, но и на поредните ни владетели и господари. Но как да обясняваш преди всичко на себе си, че е възможно да си хем „европеец“, хем „че и ний сме дали нещо на светът и на вси Словене книга да четът“. И как да съчетаеш православната канонизация на светите братя равноапостоли с католическото „покровители на Европа“?

Националните празници обикновено се празнуват весело, възторжено и ентусиазирано и съвсем не е задължително да бъдат тълкувани подробно. Така празнуваме и 24 май и смятаме, че ни е достатъчно и за да благодарим на създателите на българската духовност, културата, просветата.

Но аз смятам, че не е излишно да се върнем към изконната същност на 24 май, защото в нея е заложена (макар да е постоянно пренебрегвана) националната идея и идеята за могъщата сила и мисионерската роля на православното славянство като преобразител на света. Иначе честването на буквите е формално и нямаше да продължава толкова дълго. Нали всички народи пишат с букви, но не всички ги честват. Само нашите са натоварени с великия смисъл на нещо велико и вечно: православната вяра и съзнанието, че принадлежим на славянство. Честването им, както е било замислено като светско проявление, е напомняне за принадлежността ни към славяните, заедно с които ще отхвърлим турското робство и ще придобием свободата си, за да се включим в славното им дело.

Църквата е признала делото на св. св. Кирил и Методий като апостолско и свято. Т. е. дело на проповедници на християнството, чрез което народите се приобщават към един висш и свят идеал за спасение на човека и за осмисляне на земния му живот. Светите братя създават славянската писменост, за да четат свещените книги и слушат Божието Слово. Тя не е светска, а Божествена, защото техните букви записват и изразяват Словото Божие, а славяните вече могат да го прочетат, чуят и произнесат на своя общ език: език славянски, но преди всичко Христов. Създаването на славянската писменост е акт на Църквата и вътре в Църквата. Затова е по Божи промисъл. А значи неотменно дело с незаличимо предназначение и приложение в живота.

Източната Църква дава този език и неговата писменост на славяните, не за да се противят на другите народи, а за да се обединят и заедно да участват в общото дело. Римската църква отнема това право на народите, които живеят в Централна Европа, за да ги направи чрез тяхното невежество и духовна слепота част от друга общност и да служат на друга кауза.

Великото дело на св. св. Кирил и Методий бива осъзнато от благоверния и христолюбив цар Борис – Михаил Покръстител. Той приема учениците на светите братя и им създава условия, за да продължат тяхната мисия. Те стават епископи, презвитери, монаси, изграждат манастира, храмове, духовно-просветни центрове и въздигат държавата и Църквата. Благодарение на техните усилия и подвизи България придобива ново значение и място сред другите народи. Цивилизационното дело на св. св. Кирил и Методий бе спасено и му бе даден тласък именно в България!

Това, за което говоря, не са обикновени политически амбиции на владетели и патриарси, а факти от историята на цивилизациите. През IX век вече се формира православно-славянската цивилизация, срещу която вече воюва германо-романската. Конфликтът, както виждаме и днес, не е временен, не е конюнктурен, а траен и дори вечен.

А буквите на светите братя равноапостоли са разделителната линия между две цивилизации. Такива са и днешните ни букви!

Делото на светите братя е извършено преди дванадесет века, ала не е изгубило своя смисъл и предназначение. Дори днес то става по-актуално и значимо. И трябва да бъде осъзнато и продължено в целия му смисъл и цивилизационно значение.

То трябва да бъде осъзнато и продължено като укрепване на православно-славянската цивилизация и за постигане на мисията, с която е натоварена, да внесе нови сили и нов живот в човечеството. Цивилизацията не е политически, военно-политически или икономически съюз, а форма на съществуване и изповядване на световна идея за ново устройство и начин на развитие на човечеството. Народите на съответната цивилизация принадлежат на тази материална форма и световна идея и съществуват благодарение на тях. Принадлежността им е изконна, дадена веднъж завинаги, не е по човешка воля и не подлежи на съмнение, а още по-малко на отмяна. Но непременно трябва да бъде осъзната. Осъзнаването на цивилизационната принадлежност е осъзнаване смисъла на живота, на неговия дух, култура, просвещение и място сред човечеството. Затова и отказването от православието е почти пълно изгубване на славянския произход и пълноценно родство със славяните по кръв и дух.

А преминаването на православните народи от кирилица към латиница е откъсване от православието и излизане от благодатта на истинската вяра. Тези неща не се коментират днес, но те са важни и поучителни и предупреждават неразумните да не вършат зли дела и да не нараняват православието и славянството. Защото това предизвиква тежки последици.

Опитите 24 май да се празнува само като празник на просветата и културата, дори и когато се набляга на техния български характер, са по същество изопачаване на Светлия ден и отдалечаване от неговия висок смисъл.

Длъжни сме да помним, че делото на св. св. Кирил и Методий е апостолско и то е продължавано от хора, които са знаели това и са му служили с вярата, че то е от Бога и е за единението, въздигането и утвърждаването на славяните като Христови воини и строители на нов свят. Такова беше делото и на преп. Паисий Хилендарски. То трябваше отново да покръсти славянския български народ, показвайки му как славянското му съзнание го е подкрепяло в осъществяването на велика кауза. Когато у този народ отслабва вярата в Христа и съзнанието за славянското единство, той залинява духовно, морално, политически и държавата му се заличава от картата на Европа. Без това единство и съзнанието за него държавата ни не може да съществува!

Затова и днес трябва да следваме апостолския дух на славянските първоучители и да подготвяме народа за великите дела, които му предстоят. Дела, които ще утвърдят смисъла и значението на православно-славянската цивилизация, за да преобразят човечеството. Както и да бъде означаван този ден, каквито и определения да му дава държавната власт и политическата конюнктура, той е ден на тържеството на Светото Православие и на безсмъртното славянство.

Панко Анчев, Поглед.инфо