Продава ли България оръжие на украинците? Премълчава ли се нещо относно българската помощ за Украйна, която прие парламентът? В интервю за ДВ Емилиян Гебрев говори за българските оръжия, Украйна
и покушението срещу него.
Емилиян Гебрев е дългогодишен прозиводител на българско оръжие. Работи в отбранителната сфера, по собствените му думи, от 1979 година. ДВ разговаря с него за войната в Украйна и разследването за покушението срещу него през 2015 година.
Г-н Гебрев, войната в Украйна и позицията на България за военната помощ отново повдигна въпроса дали е възможно страната ни да изнася оръжия без да знае кой е крайният получател. Прецизни ли са проверките, които институциите правят? И как работи комисията, даваща разрешение за експорта на военната продукция?
Емилиян Гебрев: България не само знае крайната точка на получаване на оръжията, които изнасяме. Страната ни получава за всяка доставка съответния краен документ, т.нар. удостоверение за осъществена доставка. Изключително стриктно се следи и на кого се продава оръжие, както и дали то е получено и контролирано от страната купувач.
От Минските споразумения насам Украйна не присъства в нито един забранителен списък за износ на оръжия. Същевременно, нашата държава се придържа към това да не изнася директно за Украйна. Минските споразумения не са задължителни, но България ги спазва, за да има мир.
Иначе в Европейския съюз има сравнително еднакви правила за експортните и трансферни разрешения. Първите са за износ извън ЕС, а при вторите стоката се движи между държавите членки.
Междуведомствената комисия, която споменахте, се състои от седем представители на институции. В тях влизат МВнР, МВР, Министерство на отбраната, ДАНС и др. Те взимат решение по всеки един казус за износ. Дори и един от комисията да не е съгласен, съответното разрешение за износ не се издава. Страната ни има двустепенна система, междуведомственият съвет, който е към Министерски съвет, контролиращ правата на фирмите за търговия с оръжие и боеприпаси. А комисията е отговорна за разрешенията по всяка една сделка и всеки казус.
Митниците и полицията също играят роля в процеса. Така че няма как държавата да си затваря очите за каквото и да било в оръжейния експорт.
Има ли нещо друго, освен индиректния износ за Украйна, което да допринася за стръмния ръст в експорта на българското оръжие? С колко например нараснаха продажбите на ЕМКО и "Дунарит", които Вие контролирате?
Емилиян Гебрев: Аз мога да взема отношение единствено към предприятията от моята група. За първото тримесечие заводите, които аз ръководя, почти не са повишили резултатите си. От второто тримесечие, данните са налични до края на април и отново нямаме драстичен скок.
Войната започна на 24 февруари. Ако приемем, че на 25-и може да започне някакъв документооборот за износ или трансфер, това би отнело минимум 10-15 дни. След това идват полицейските разрешения за транзитиране на стоката от нашата страна до другата страна - отново минимум 10 дни, а по закон дори може до 1 месец. Заводите също не могат с магическа пръчка да произвеждат, те си имат съответните капацитети, необходимост от компоненти, суровини и други неща. Ако се отчита ръст, той е или от предварително произведени стоки, които са стояли на склад, или от фирми, придобили по една или друга причина продукция от Министерството на отбраната или заводите.
Каква е реалната тежеста на символичния дебат дали България да оказва военна помощ за Украйна, или не?
Емилиян Гебрев: Основните действащи лица в тази "драма" бяха новоизгряващи партии. За мен това беше абсолютно безсмислено.
България преди около 17 години стана член на НАТО, а преди 15 години - на Европейския съюз. Личното ми мнение е, че имаме определени ангажименти, към които трябва да се придържаме. Имаме както права, така и задължения. Да кажем, че Полша и Чехия поискат военна продукция. Ако им откажем, защо тогава съществува свободното движение на стоки и услуги в ЕС?
За отбранителните стоки в ЕС се издават т. нар. трансферни разрешения. След което страната поръчител потвърждава получаването на стоките и оттам нататък тя носи отговорността за тях. Не знам защо беше нужно непрекъснато да се говори за това. България е най-бедната страна в ЕС. Така и никой не си направи труда да провери в състояние ли сме да намерим средствата за подпомагане. Безвъзмездната помощ не съществува, винаги някой трябва да плати.
Всяка война е не изключително скъпо удоволствие, ами един изключително скъп ужас.
Парламентът прие, че България може да извършва ремонт на украинска военна техника. В тази мъглява обща формулировка няма ли нещо, което може да остане скрито за българското общество?
Емилиян Гебрев: Нашата страна по време на Варшавския договор е била длъжна да поддържа доста добра ремонтна база за военна техника - наша и такава на тогавашните ни партньори. С редукцията на армията и бронираните ни машини намаля капацитетът на заводите, които са били отговорни за това.
Не мисля, че нещо може да се скрие от обществото. Но според мен тепърва предстои да се уточнява какво се има предвид под това доста широко определение и параметрите не са решени окончателно. Но е важно подобни ремонтни способности да се запазят и след военните действия, за да може армията да се стабилизира.
Основното за подобни ремонти са резервните части, компонентите и елементите. Гражданите няма как да знаем конкретиката за договореностите, а и не трябва. Не съществува Министерство на отбраната на която и да е страна, особено на такава, намираща се във война, която да не желае подобни подробности да останат конфиденциални.
Преди около десетилетие в български военни заводи и складове започна серия от съмнителни взривове. Чак през 2021 година обаче бяха повдигнати обвинения за това и официално бе съобщено за възможна руска връзка. Какво е Вашето обяснение за забавянето във времето?
Емилиян Гебрев: Тези неща започнаха много рано - още в периода 2009-2010 година. Първият значим подобен случай стана в края на 2011, когато беше взривен склад с боеприпаси на нашата фирма. И трябва да кажа, че в първия момент държавата бе изключително активна при изясняването на обстоятелствата.
Това продължи до 2012, когато бе открито невзривило се саботажно устройство. Още тогава стана ясно, че това не е човешка грешка или нещо друго. Но през 2013 прокуратурата прекрати делото. Дотогава аз не бях имал взаимоотношения или сблъсъци с прокуратурата и ми беше странно.
През 2014 имаше взривове в чешки складове, в които имахме наше имущество. Независимо от желанието на чешката страна за изясняване на случая, българската прокуратура не прояви никакъв интерес. За мен това продължи да бъде странно, но и леко обезпокоително.
През следващата година обявихме интереса си към придобиването на русенското военно предприятие "Дунарит". Същата година станаха взривове и в друг български военен завод. А през 2015 беше извършен и терористичният акт срещу мен, сина ми и търговския директор на фирмата.
С това странните неща не приключиха. Държавата, с цялата си мощ и институционални инструменти като МВР, ДАНС, НАП и прокуратурата започна жестока атака срещу мен, сина ми и фирмата.
Взривовете междувременно не спряха. Стигна се дотам, че доказателственият материал за единия от взривовете - във ВМЗ Сопот - бяха унищожени в разследващата лаборатория на МВР от предизвикан пожар. Експлозиите в наши военни заводи пък не се разследват изобщо.
Прокуратурата се намира в сложен конфликт на интереси около Вашия казус. От една страна, след публикациите на международни медии през 2019 тя бе принудена да признае, че е имало реален опит за отравянето Ви от служители на ГРУ, въпреки че бе направен опит случаят да бъде потулен. От друга страна, българското обвинение е дългосрочен политически съюзник на групата, която се опита да Ви изтласка от "Дунарит". Коя, според Вас, е основната причина да не се работи качествено по разследването за опита за убийството Ви?
Емилиян Гебрев: До 2019 разследването бе спирано няколко пъти. Но вижте, дори и до днес никой все още не се е обърнал към Организацията за защита от химическите оръжия, за да се установи какъв точно е съставът на отровата. Продължава да се пречи за потвърждението на анализа ѝ, направи се всичко възможно това да не се случи. А това е една от преките връзки с руските тайни служби. Съществуват някакви странни причини, поради които държавата не желае да разкрие опита за убийство на български гражданин.
През годините има достатъчно данни за избирателността и отношението на прокуратурата към различни дела в зависимост от интересите на един или друг икономически интерес. Това е главното, а не законността в страната. След смяната на властта в ДАНС почти няма промени на по-ниските нива, действащите лица по случая са си на място, а прокуратурата, в чиито ръце е разследването, е същата. Такъв е проблемът не само по този случай, но и по стотици други.
Благодарение на разследващите журналисти в чужбина, властите не можаха съвсем да прикрият случилото се. Но вече 7 години от терористичния акт, разследването на практика е спряло. Не се сътрудничи с Чехия за евентуални връзки със саботажите в двете страни. Прекратено е сътрудничеството и с Великобритания. И много други факти, които навяват на мисълта, че властите в периода 2010 - 2021 са изпълнявали волята на Москва.
