Четенето на история в България се е превърнало в YouTube. От една страна младото поколение предпочита да гледа клипчета, а от друга - общественият интерес, точно като YouTube алгоритъм, върти четири-пет дъвкани и предъвквани теми.*
Получава се така, че неща, които на шепата в гилдията са добре известни, редовно се появяват като сензации по вестници, телевизионни предавания и сайтове.
Във века на информацията българинът продължава да бяга от нея. Вместо да потърсим корените си и от тях да почерпим мъдрост и уроци за бъдещето, ние като народ продължаваме да тъпчем на едно място, взирайки се все в едни и същи страници от историята.
Тервел, Крум, Симеон, Калоян, Иван Асен II, Левски, Ботев, Балканска война, цар Борис III, "Истината за Соца и Прехода". Това е.
Всички други теми, сюжети и мотиви отиват в сянка или в най-добрия случай са в сумрака край прожекторите. По-често остават в мрака.
Същевременно, обществения интерес диктува творчеството. Вместо да пишем, за да провокираме четене, ние историците пишем, за да има кой да ни чете. Или не пишем за хората, а пишем за колегите.
Колко пъти съм чувал болезненото признание, че някой много иска да работи по еди-коя си тема, но никой няма да я издаде, понеже няма читатели.
Издателите също са в капан - рискуваш с някоя интересна, стойностна книга, и продажбите са нулеви. Издаваш поредната историческа тривиалност - харчи се като топъл хляб.
Отдавна качеството е отстъпило място на комерсиализма и причината за това са българите.
Българите с безкрайните ни национални комплекси. Българите, които биха прочели 1000 статии за Дойран, но нито една за Добро поле. Българите, които ще обесят сто пъти Апостола със слово, но рядко ще възхвалят героите на новото време дори с две-три думи.
Българите, които искат да четат за това как Че Гевара имал снимка на Левски в джоба си и как Кольо Фичето е спасил Нотр Дам от разпад. Българите, за които 4-то място в САЩ 94 е всъщност първо.
Липсата на самочувствие, на увереност в бъдещето и на вяра в настоящите способности ни обрича на душевна нищета и научен застой.
У нас да крадеш и мамиш е достойно за възхищение, а да се трудиш с ума си - за презрение. Богати са не онези, които искат да пробудят народа, а онези, които ден след ден го успиват.
Общото между фолк певиците и учителите е, че и в двата случая всеки ден прекарваш часове пред шумна публика. Разликата е, че едните го правят за четири цифри на ден, а другите - за две.
Чалгата в музиката отдавна е дублирана и от чалга в историята. Изкуствени фасади без съдържание с готови текстове и мелодии, нескопосано откраднати отвън. Това е, което може да четете масово в сайтове и блогове, фейсбук страници и Туитър постове.
А професионалистите? Те са като джаз квартет в малко градче - пърформансът е предимно за собствена консумация.
Докато информационния поток се контролира от финансовия, докато популярна история се пише, за да отговаря на вкусовете, а не да ги създава, докато научните изследвания са в девети коловоз на книжарниците, а Архангели на скалите и Пасиансите на божиите стопанки са на витрините, дотогава историята у нас ще се чете по алгоритъм, точно като повтарянето на песни в YouTube.
Един алгоритъм за глупаци.
*Текстът е взет от страницата във Facebook на историка д-р Александър Стоянов
