Какъв наивник трябва да си, за да се довериш на лисунгер като ПростоКиро – само като видиш как му шарят очичките, трябва веднага да си зашиеш джобовете
Казано без никакво преувеличение, президента Радев е в критично състояние.
До преди няколко месеца, най-много шест, едва ли е предполагал, че това ще му се случи – да се разправя с някакви Случайници, които той извади от Нищото през 2021 година.
Още тогава, в един текст го предупредих, че лоялността в българската политика е с отдавна изтекъл срок на годност.
А при случайниците, добрали се някак до нея, тя изобщо не съществува.
И той взе, че се довери тъкмо на тях.
В момента той сякаш не разполага с никакъв полезен ход – защото се намира в капан, в който попадна заради собствената си доверчивост.
А доскорошните му фаворити, от своя страна, продължават непрекъснато да събуждат враждебните инстинкти на публиката заради инфантилните щуротии и лъжи, които произвеждат на конвейр.
Всичко това се лепи по Радев – защото, поне официално, той е Кръстникът на кирчовци, той ги извади от ръкава си, той ги припозна за свои избраници, той ги защити – дори заложи репутацията си, когато най-нахалният хитрец между тях излъга за гражданството си.
Радев надмина дори Матросов – добре известният руски герой, надмина го в самоубийственото си старание да опази въпросния измамник.
И сега камъните летят по него. Изглежда справедливо.
Най-голямото предимство на Радев пред тукашните политикани бе факта, че е външен човек и не е обвързан с тях.
От гледната точка на водещия местен принцип, че всички и всичко са преплетени като свински черва, това изглеждаше толкова невероятно, че веднага се появиха различни митове – те са най-силният аргумент в тукашните противоборства, каквито и да са те.
Започнаха да го свързват с Нинова, с енигматичния Решетников или направо с Кремъл.
Пак в същото време вървеше и друга версия, че е американска креатура, засега все още скрита - и това изглеждаше далеч по-правдоподобно, след като бе изкарал два курса в престижния колеж „Максуел“ – а това не ти е да избуташ някакви курсове в Харвард, щом не си успял да се докопаш до самия университет.
Отгоре на всичко, американците го бяха атестирали като „годен за стратегически лидер“.
Но да си „външен човек“ и да не си обвързан с политическите шашмаджии не е достатъчно – особено, ако си наивен.
И имаш глупостта по някое време да се довериш на първия шарлатанин, който се усуква край теб.
Какъв наивник трябва да си, за да се довериш на лисунгер като ПростоКиро – само като видиш как му шарят очичките, трябва веднага да си зашиеш джобовете.
Народа обаче има усет за тия неща/хора и затова сега е толкова взискателен към Радев – инвестира на два пъти значително доверие в него, но тарикатската компания, която се опита да го обсеби, събуди неизбежните разочарования.
Това продължава и досега, ще продължи и занапред.
Радев и в Космоса да полети, дори да го направи с някой таралясник МИГ-29 – все тая.
Трябва да се върне към първообраза си.
А е в цайтнот – времето очевидно няма да му стигне за продължителна позиционна битка, която тук обикновено се води словесно.
Радев има безспорно предимство в това отношение, но срещу него са се изправили безцеремонни политически аналфабети, озъбили се с предостатъчно власт. Лъжльовци – поне да бяха шармантни.
Единственото ефикасно, печелившо решение за него е изповед пред Народа.
Максимално откровена.
Това може да изглежда прекалено романтично за вълчите нрави, в които сме затънали. Но пък Народа отдавна копнее да чуе нечий искрен глас – и лесно може да бъде спечелен.
Момента е много подходящ - Радев е категоричен противник на мерака на коалиционните нищоподобия да въоръжават Зеленски.
Всъщност, вече е ясно, че и досега щедро сме го въоръжавали.
Но пак ви будалкат, и то левашки.
От край време властниците ни са такива: едно говорят, друго правят и сетне се чудят, защо никой не им вярва.
Радев на няколко пъти говори срещу намерението ни да въоръжаваме Украйна.
Особено остър бе в словото си за 1 май: „Политически шарлатани ще докарат войната тук“.
При огромния превес на русофилските настроения, това би трябвало да му осигури някакво спокойствие и дори предимство.
Само че, други управляват държавата и те се държат като разпасани военнолюбци, и най-разкопчан между тях е естествено ПростоКирчо – а той, поне доскоро, бе предпочитаният избраник на Радев.
Картината губи ясните си очертания, случайното - въпросният кирчо - заема по-централно място, отколкото заслужава.
И това пак подхранва недоверието на обикновените хора към опекуна му. Може вече да е бивш, но българинът е научен да не вярва лекомислено на разводите в политиката.
Изповед – това е решението.
В тридесетилетната история на Прехода имаше моменти, когато максималната откровеност на важни политически играчи можеше да даде нова енергия и допълнителна инерция на някои съдбовни процеси у нас. Но и тогава половинчатото или малодушно говорене взе превес – така се случи и при „Боянските ливади“ на Желев;
или когато президента Стоянов изтърва репликата си „Кажи си Иване, те ще те разберат“.
Така и не стана ясно, какво точно има предвид Стоянов, а Иван Костов изобщо не си направи труда да бъде разбран.
Затова политическата цаца и досега злоупотребява с истината за важни събития.
През 2012 година имах късмета да осигуря във „Всяка неделя“ едно забележително свидетелство на демонизирания Жан Виденов за тайните срещи на Николай Добрев, тогавашният любимец на БСП, с Костов. Представих го още няколко пъти в различни медии, но шанса да оцелее не е особено голям.
Цацата пише своята си история, последният летописец винаги е прав.
Позорна е една История, която разчита на кошаревски свидетели, дори още по-лошо - на отвратителни измамници.
Гледаш го – по всичко личи, че ще стане човек след три поколения, обаче и той списва Историята.
Кореспондент от квотата на измамниците.
Радев трябва да представи своя разказ, без да се бави повече.
При това, ако не радикализира в достатъчна степен изповедта си, със сигурност ще стане жертва на различни злоупотреби – някои от тях вече са факт.
Отскоро и редовите случайници на КироСвръхслучайното се накокошиниха.
Гледам го еконтовеца, който стана министър на транспорта.
Може да е най-добрия пощенски гълъб на света – обаче по телевизията казват, че си е купил министерския пост, а той, вместо да защити честта си, се дърли с Радев, нарича го „шарлатанин, преструва се на демократ, но душата му е на изток“.
Колкото публиката да се запита: „Ами на тоя, къде му е завряна главата?“
Очевидно е, че кирчовци са достигнали предела си и отсега-нататък само ще бесуват.
Една изповед на Радев ще има запазено място в Историята.
Ще научим извънредно важни неща - колкото по-тягостни, толкова по-добре, това ще бъде изповед в полза на най-новата ни История.
Горчивото хапче на Истината.
Най-напред и най-вече трябва да научим истината за невероятния ПростоКирчо.
Според него, той е облъчил съдбоносно Радев още при една кратка среща – в самолет, на връщане от Китай, където бил като участник в бизнес-екипа, който традиционно съпровожда президента при задграничните му визите.
Очаквам обаче президента да ни представи друга версия и по този начин да научим, кой, в края на краищата, му е пробутал/подставил ПростоКирчо.
Много важен е друг детайл: кога Радев е разбрал, че си има работа с измамник и колко дълго е пазил тази тайна за себе си.
Кога е станало това – преди или след като ПростоКирчо се освободи от военния си министър генерал Янев, може би най-доверения човек на президента – и то уж заради публикация във Фейсбук, която обаче се появи след освобождаването на Янев.
Поредният случай, при който Кирчо безцеремонно излъга.
Към онзи момент някой друг вече вероятно му е държал сиджимката, за да го префасонира от редови търговец в натовец за чудо и приказ, който не може да търпи умерената позиция на Янев.
Интересно е също да разберем, кога Радев се е убедил, че кирчовци ще работят главно за себе си, за собствените си бизнес проекти – нещо, което вече правят съвсем открито.
Най-важното, което можем да научим от изповедта, са подробности за технологията, с която се монтират Случайници във Властта.
Винаги се е случвало, но операцията с настаняването на четата на Кирчо във Властта е уникална.
Със светкавична бързина държавата бе оставена в ръцете на малка група непознати субекти.
Те дойдоха отвън, готови за задачата си, убедени, че няма да срещнат особена съпротива.
Нещо като „Операцията Гренада“, проведена на територия, която вече трудно може да бъде наречена държава.
Всичко друго, освен главната цел, е една съпътстваща мимикрия – като се започне от куклите, които съпровождат ПростоКирчо и досега, и се стигне дори до изборите/ноември 2021, които оставиха усещането, че Мадуро има тук братовчеди.
Накрая, сякаш и коалиционния миш-маш бе приготвен предварително.
И то така, че разпад не е предвиден изобщо.
Кога е бил приобщен Радев към Операцията, докога е бил в нея – ще си остане загадка, ако той затаи отговорите в себе си.
Но това ще има тежки последици за него – ще се превърне в една брошка, използвана от немай-къде, за да се придаде някаква представителност на държавата. Нищо повече.
Ако се съди по гнева на президента, той е бил залъган и след това елиминиран.
Радев по начало не умее да се грижи за интересите си.
Най-солидното доказателство за това е собственият му юмрук.
Той го размаха по крайно възторжен и, в същото време, крайно непрактичен начин.
Никога няма да научим, кой го накара в онзи момент да излезе от президентството.
Но трябва да е бил някой романтичен тип, поклонник на Алиенде или нещо подобно. Алиенде обаче бе убит с автомат в ръка.
Никой не беше казал на Радев, а и той сякаш не знаеше една проста истина: ако размахаш юмрук, от това трябва да спечелиш най-напред и главно ти самият.
Юмрукът не се предоставя другиму – примерно, на един площад, събрал най-различни интереси, за повечето от които нямаш никаква представа.
И още: размахаш ли юмрук, не го прибираш, докато не постигнеш целта си.
Дали Радев се е сещал за тия неща? Съмнявам се.
И сега си представете следната картина:
Площада в Триъгълника на Властта;
Радев размахва юмрука си към празните сгради на Властта;
някакъв/никакъв тип се е подпрял на една от стените на президентството – ако случайно му обърнете внимание, ще забележите, че някак безучастно държи над главата си картон, на който пише „Аз съм Кирил Петков и не ме е страх“.
Как да не се разстроиш от Вечната Българска Несретност – тя, цялата, наднича от тази картинка.
И сега същият Кирчо, който облази месеци наред коридорите на президентството, блъска Радев в ребрата.
Изповед – преди съвсем да са го оставили без въздух…
