В Украйна се гърми и се убиват хора. Това се определя по различен начин – като „военно-техническа операция“, „война“, „путиновска агресия“, „защита на донбаските републики“ и т.н. Всички военни операции, сражения, войни, агресия, защити и т.н. са неминуемо зло, са по американски казано „шок и ужас“, разбира се дълбока човешка трагедия. Истината е, че се стреля, гърми, бомбардира, умират и се травматизират хора. Колкото повече оръжия гърмят, толкова повече кръв и смърт има. Но истинската ситуация се замъглява целево и пропагандно (както винаги по време на война), особено силно от украинско-американската страна.
Защо се стигна до този въоръжен конфликт?
Причини много, но две са водещите. Първата е недостигът на природни ресурси на Земята и стремежът да се използват грабителски огромните природни ресурси на по-слабата икономически страна Русия. Втората е глобализмът и отстояваната позицията, че в света трябва да има една държава лидер, държава, която да държи под чехъла си финансово, военно, икономически и информационно-технологически другите страни, и това да е САЩ.
Само, че в отделни сфери и дейности през последните десетилетия се формираха няколко по-малки лидери. Китай стана своеобразно повторение на Великобритания от края на XIX век – фабриката на света. По подобен път вървят и други страни, особено Индия. Русия направи значим пробив в новите технологии във военното дело и стана водеща военна сила в света. Сега в света протича процес на формиране на нов многополюсен ред. Но старият еднополярен глобално-неолиберален свят не отстъпва и се стреми чрез различни действия като икономически санкции срещу определени недостатъчно покорни страни, чрез военни бази в цял свят, чрез забрани за ползване на нови технологии, чрез мощна информационна едностранна информация и т.н., чрез произволното печатане на долари и тяхното използване за потискане и стопанско унищожаване на своите опоненти се стреми да запази своето господство. В такава ситуация, когато се променя света и най-вече технологиите, както и количеството и качеството на производството на стоки и услуги за потребление, започват големите войни за преразпределение на света, такива каквито са Първата и Втората световна война. Сега светът е пред Трета световна война. Войната в Украйна е умишлено предизвикана чрез преврата от 2013 г. и последвалото милитаризиране на тази страна.
Сега арена на битката между стария неолиберален глобалистки и новия многополярен свят е почти цялото постсъветско и източноевропейско пространство, т.е. земите около Русия, в които настъпват под диригентската палка на САЩ НАТО и ЕС. В тази битка се използваха и използват главно три масови пропагандни средства и целеви кампании за осигуряване на глобалната мощ на САЩ:
Първо, безграничен антикомунизъм и антисъветизъм, приравняване на комунизъм и фашизъм, безогледна декомунизация, довела да унищожаването на десетки хиляди предприятия в бившите социалистически страни и осигурила пазар за западния транснационален капитал (ТНК). Това става под името „демокрация“ или „пазарна икономика“, налагане на нов „цивилизационен избор“ или пък „евроатлантически ценности“. А всъщност става дума за насаждане на безкраен личен егоизъм, тотално господство на парите и печалбата, обогатяване на богатите, обедняване на бедните, джендъризъм, проституция и насилие, т.е. победа на глобалисткия неолиберализъм, довел да „края на историята“ (по Фукуяма).
Второ, фашизацията на Украйна и развитие до краен предел на русофобията, сравнима само с нацисткия антисемитизъм. Това се извършваше и извършва все още под формата на нов ултранационализъм, като противовес на формирането на съветския човек. като оръжие срещу комунизма, срещу плановата икономика и плановото стопанство, срещу колективизма, равенството и солидарността между хората.
Това ултранационалистическо оръжие се използваше срещу Съветския съюз още от времето на предателството на Горбачов, наречено „перестройка“ (т.е. „катастройка“) и бе в основата на решенето на тримата големи предателите-властолюбци Елцин, Кравчук и Шушкевич за прекратяването на Съветския съюз.
Разрушаването на единството на хората в Съветския съюз бе последвано от обявяването на национална независимост на 15 бивши републики. За да съществуват подобни изкуствени държавни политико-административни структури бе необходима нова некомунистическа основа. И тя бе намерена в ултранационализма.
Чрез него руснаците (повече от половината население на Украйна) трябваше да станат украинци, руснаците в Литва да станат литовци, а тези в Латвия и Естония съответно латвийци и естонци. Русите от Литва, Латвия и Естония нямаше как чрез естествена държавно-политическа асимилация да станат литовци, латвийци и естонци, понеже езиковите, културно-историческите и религиозни характеристики са твърде различни.
Една част от русите напуснаха тези три държави и се преселиха в Русия или в други страни. Останалите руснаци бяха лишени от граждански права, от правото на обучение на майчин език, дори им бяха променени имената с добавката на характерните за отделната страна окончания на фамилните имена. Например Черняев стана Черняускас. В прибалтийските републики антикомунизма и русофобията се сляха в едно под мотото на неофашизма. Най-уродлива бе формата в Украйна, където украинизацията бе много по-лесна, понеже народностната основа на етносите (руси, украинци и русини) е обща, религията е обща, битът и традициите са твърде общи, а валякът на двете световни войни на тази територия така премеси руското, украинското и други населения, че в много случаи нямаше рязка граница.
В Украйна историческото формиране на украинизма започва от Австрия и продължава от германските фашисти и последователите на Бандера. В съвременни условия този процес на украинизация се развива и доусъвършенства чрез пряката намеса на САЩ, Германия, Франция, Полша, а сега и на Великобритания. Действието се доразвива отвътре чрез местната политическа наведена класа (Кравчук, Кучма, Ющенко, Юл. Тимошенко, Порошенко и др.), паравоенни формирования („Десен сектор“, „Азов“, „Айдар“ и др. ), олигарси, владеещи не само огромни производствени мощности, но и цели (феодализирани) райони. Този украинизъм доби прекалено големи размери, в разрез с общочовешките хуманни интереси на руснаци и на другите по-малки етноси в Украйна и се превърна в укрофашизъм.
Събитията през 2013/2014 в Крим и Донбас бяха предизвестени от неофашисткият преврат (т.е. Майдан), подготвян от САЩ и реализиран чрез помощта на Германия (Меркел) и Франция (Оланд), финансиран от САЩ с 4.7 млрд. долара (по признанието на Нюланд) и с участието на полски снайперисти. Отнемането на правата на русите, забраната на руския език, пълзящата промяна на именната система на огромното множество хора (Владимир стана Володимир, българинът Никола стана Микола и т.н.) и др. доведоха до нежеланието на хората от най-големия етнос в Украйна (руският) да живеят по този чужд на тях начин.
През последните 30 години се формира едно ново украинско фашизирано младо поколение с крайна русофобия и поклонничество пред бандеровския фашизъм, формира се дух на изкуствено възвеличаване на всичко украинско. На въоръжение от украинските нацисти бяха използвани фашистката теза за расовото превъзходство – русите бяха определяни публично в манифестации и публични изявления на отговорни партийни и държавни ръководители на Украйна като като по-нисша раса, като някакви си там москаляци, ватници, колоради, бе изгдиган и масово скандиран фашисткият девиз на Бандера – „Слава Украине – героям слава“, на манифестации и факелни шествия бе масово скандирано „Москаляку на гиляку“ (Московците на бесилото).
Бяха забранени редица политически партии като свалената от власт от майдановците „Партия на регионите“, „Комунистическа партия на Украйна“ и други леви партии, въведени бяха в масова употреба фашистките символи не само на хартиен и текстилен носител, но и в Интернет и като масови лични идентификационни татуировки. Забранени бяха честванията на победата над фашизма във Втората световна война, съборени паметниците на съветските военни началници, и на ръководни дейци на Съветския съюз, дори родени и работили в Украйна.
В съответствие с Атлантическата харта (14 август 1941 г.), подписана от Рузвелт и Чърчил и присъединилия се към нея Съветски съюз след войната трябваше да има „свободното изразяване на желанието на заинтересованите народи“ (чл. 2) и Устава на ООН чл. 1, т. 2 „зачитане принципа на равноправието и самоопределението на народите“, руснаците се надигнаха срещу потъпкването на техните права, срещу възраждането на украинският свръхнационализъм, на бандеровския фашизъм. Последваха референдумите в Крим, Донецка и Луганска области на Украйна.
В резултат хората в Донбас се самоопределиха за самостоятелно извънукраинско развитие и против украинската им асимилация. Подготовката на подобен референдум в Одеска област бе по нацистки прекратен чрез масовото убийство и изгаряне в профсъзния дом в гр. Одеса, масов административно-политически и въоръжен терор. Това „евроатлантическите политици“ от ЕС и НАТО не искаха да видят и да оценят отрицателно. С насилствени мерки бе предотвратен и подобен референдум в Харков.
В тези украински области, както и в Запорожка, Херсонска, Днепропетровска, Одеска и Николаевска руското население бе силно доминиращо, но бе подложено, меко казано на неравноправие – преследване на обучението и на използването на руски, на български, на русински и т.н. етнически национални езици. Достигна се дори до отказ да им се продаде хляб в магазина, ако не произнесат с правилната интонация украинският термин за пшеничен хляб – поляница. Започна се вътрешноукраинска гражданска война между фашизираната власт и населението на двете самообявилите се за независими републики – Донецка и Луганска.
Минският договорен процес с подписите на Украйна, двете републики, Германия и Франция се провали преднамерено от украинците. Украинската власт започна една седемгодишна война срещу руското население на двете републики. Жертвите от жителите и милициите на двете републики надхвърлиха 14 000. Избити бяха хиляди мирни жители, предимно старци, жени и напълно невинни малки деца. Милиони украинци, почти изцяло руснаци, емигрираха в Русия. Западните политици, включително и българските, т.е. носителите на т. нар „евроатлантически ценности“, не само си затваряха очите за възраждането на фашизма в нови условия в Украйна, за използването на фашистки методи на терор, пропаганда и преследване. Нещо повече – те снабдяваха украинската власт и паравоенните формирования неограничено с оръжие, а американски и английски военни специалисти обучиха над 20 000 украински военнослужащи. Формиран бе нов профашистки и антируски команден състав на украинската армия.
След идването на власт на Байдън Демократическата партия на САЩ възприе курс на остра конфронтация с Русия, с призивите за приемане на Украйна, Грузия, Швеция и Финландия в НАТО, с искането на Украйна да има собствено ядрено оръжие. Ескалацията на русофобството рязко се повиши. И Русия и НАТО се готвеха за военни действия – НАТО чрез воюване от украинците, подготвени с доставки на оръжие и спътникова военна информация, както и за икономическа, финансова, информационна и духовно-цивилизационна война срещу Русия. Русия не можеше да допусне американски ракети в Харков, които да достигат за 4 минути до Москва, не можеше да допусне ядрено оръжие в ръцете на неофашистите в Украйна, както и да бъдат окончателно унищожени руснаците в двете републики.
Трето, т. нар. „европеизация“ на бившите източноевропейски страни и бившите републики на Съветския съюз се използваше и се използва като основа за поддържане на украинския неонацизъм. Под маската на хуманни абстрактни ценности като свобода, демокрация и евроатлантизъм протичаха съвсем други процеси. Под егидата на МВФ и Световната банка бе извършено масовото унищожаване на националните икономики и формиране на огромна безработица и съответно огромен приток на необходимата на Западна Европа квалифицирана и образована, лесно асимилируема работна ръка. Формира се нова класа на капитала придобила в тези страни уродливата форма на олигархат. Само в Украйна към 2013-2014 г. имаше 12 големи свръхолигарси (Коломойски, Р. Ахметов, Порошенко и т.н.), които изсмукваха цялото богатство на страната в съучастие с крупни ТНК. Огромната маса на населението на Украйна, и руснаци и украинци, масово обедня, решително се разтвори ножицата на неравенството. Държавната власт в Украйна, подобно на множеството бивши социалистически страни, се издигна до ранг на колониална администрация на глобалният лидер, в безсловесен изпълнител на политически, военни, икономически и т.н. поръчки.
В тези условия войната стана неизбежна. Война между нацисткото ръководство на Украйна (подпомагано от САЩ, НАТО и военнолюбивия Брюкселски чиновнически апарат на ЕС) от една страна и от друга – Русия. Главният въпрос при тази вече неизбежна война е минимизирането на жертвите, недопускане на нейното прерастване в Трета световна ядрена война.
В такива условия политиците от европейските страни, включително и българските, трябваше да избират от три възможности: подкрепа на Русия, неутралитет или подкрепа на Украйна. Под натиска на САЩ всички европейски страни от ЕС и почти всички европейски страни извън ЕС, с изключение на славянските източноправославни страни Беларус и Сърбия, застанаха плътно на страната на Украйна. Включиха се в антилиберални санкции на почти всичко руско – търговия с природен газ, нефт и др. суровини, руски стоки, руски ресторанти, руски паметници, литература и писатели, включително световноизвестните Достоевски, Тургенев, композитори като Чайковски, всички руски спортисти, руски средства за масова информация, руски журналисти, дори военни кореспонденти и т.н. Прегазено бе основното либералното право за свобода на придвижването на стоки, капитали и хора. Войната, признават това или не го признават европейските псевдополитици от рода на Дер Лайен, Борел, Макрон, Джонсън, Столтенберг, ПростоКиро и т.н., стана обща война на САЩ, ЕС, НАТО и Украйна срещу Русия, тотална война – информационна, финансова, икономическа, военно-техническа, културна и религиозна (включване в санкционния списък на руския патриарх и преследването на православните свещеници в Украйна).
Сред европейските политици от различните страни и от брюкселската администрация има своеобразно състезание кой ще е по-голям военен ястреб. И в това отношение българските политици, с малки изключения, бързат като палета пред майка си да се изкарат по-големи католици от папата, на всяка цена да изпреварят полските, германските и румънските военни ястреби. На всяка цена да доставяме оръжие на Украйна за да могат да воюват укрофашистите срещу страната, която ни освободи от турското робство и България я има на политическата карта на света. Това последното за въпитаник на канадско училище няма никакво значение. За него е важно да се докаже като най-раболепен слуга на силния господар. Тук никакво харвардско образование не помага.
В управляващата коалиция се породи напрежение поради силно изявление на Нинова – никакво оръжие за Украйна. А всъщност още от 2014 г. България снабдява украинската армия и украинските фашистки паравоенни организации с боеприпаси и оръжие. По оценка на някои експерти между една пета и една четвърт от огнестрелното оръжие и муниции, доставяни в Украйна е българско. Това го знаят всички, дори Нинова. Оправданието, че се продава на американски и полски форми, а не пряко на украинците е въпрос на комисионни, а не на политика за недопускане на българско огнестрелно оръжие в конфликтни зони. Правителството на ГЕРБ доставяше такова оръжие не само на украинците, но и на терористите в Сирия (справка разследването на Д. Гайтанджиева). Служебното правителство не прекрати тази практика на доставка на оръжие за Украйна, а министерството на Нинова просто я продължи. Хората в Донбас добре знаят, че оръжието, с което се стреля срещу тях е българско, че не е на доставчика, а е на производителя, не е на комисионера. И когато българският народ като цяло е против изпращането на оръжие на Украйна и против санкциите срещу Русия, бе измислена смокиновата формулировка, под която бе взето решението на Народното събрание.
В сряда на 4 май 2022 г. неуморимата Мадам В.В. тържество обяви Корнелия Нинова за победител: „Нинова победи! България няма да изпраща оръжие за Украйна. … Така твърдата позиция на Нинова фактически спаси България от въвличане във войната.“ Всъщност приетият текст „ремонтна дейност на украинска военна техника във военните предприятия в България“, замества „доставка на оръжие“. И ние лаиците питаме политиците-военнолюбци от Коалиция „Демократична България“, ПП „Продължаваме подмяната“, псевдопартията „ИТН“, от крадливо-олигархическата структура ГЕРБ, туркофилите от ДПС и тясното ръководство на БСП дали изстреляният снаряд от ремонтираният танк, САУ, самоходна гаубица, от някакво ремонтирано оръдие, дали изстреляните патрони от ремонтираните картечниците не убиват противника, срещу който се стреля, дали те пръскат благовония, бонбони? А дали към ремонтираната бойна машина в комплект не се доставя и един пълен боекомплект снаряди и патрони? Елементарната логика на хората, които не са от „българския политически елит“ им подсказва че и ремонтираната техника убива не по-малко от новата военна техника.
Всяко едно политическо решение би трябвало да корелира с актуалната политическа обстановка, с конкретната ситуация, разглеждана през призмата на националните интереси на България. Такова би следвало да бъде и решението на Народното събрание. Големите сили САЩ и Русия си ги мерят възможностите. Забравя се народната мъдрост: „Когато атовете се ритат, магаретата теглят“ (по Хр. Смирненски). Кого защитава фалшивият български политически елит? Формално и сърцераздирателно се отговаря че бедният и страдащ украински народ трябва да бъде подкрепен. А да видим дали е се подкрепя народа чрез оръжие и „ремонтирана“ бойна техника, отговаряйки си на поредица от въпроси?
Първа група въпроси. Подкрепяме ли демокрацията? Коя демокрация? Украинската ли? Ама там, бяха забранени почти всички политически партии. А арестуван и инквизиран ли е ръководителят на най-голямата опозиционна партия? Май че в Украйна бяха спрени всички други, освен правителствените телевизионни канали, забранени повечето предавания на радиостанции и т.н. Коя демокрация България защитава в Украйна? Тази, при която опозиционните дейци са хвърляни в кофите за боклук или просто като писателя Олес Бузина са застрелвани?
Втора група въпроси. Подкрепяме ли фашизма, нацизма? Защо даваме като държава подкрепа на хората с нацистки убеждения и действия, носещи фашистки емблеми, символи, знамена, портрети и дори татуировки? Подкрепяме ли фашистката русофобия („Москаляку на гиляку“), забрана на руски издания, литература, филми, музика и т.н. Подкрепя ме ли като държава използването на мирното население в Мариупол като заложници и щит на фашистите от „Азов“, барикадирали се под земята в „Азовстал“ и разменящи (като истински терористи) заложници за храни и лекарства? Дали е демократично скандираното на бандеровския фашистки девиз „Слава Украине – героям слава“? И дали подобно скандиране не е открита профашистка проява на парламентите на европейски страни и на десни български политици, политолози и журналисти?
Третата група въпроси. Хуманно и цивилизовано ли е украинската власт да не изплаща пенсиите на възрастните хора, които са правили вноски в украинската пенсионнна система?
Като застанахме като държава (не като народ) на страната на фашизоидна Украйна по-леко ли живее българският народ? Германия си плаща газа в рубли, но ние сме ербап и сега ще ползваме руски газ през гръцка банка с 30-40% по–висока цена. И това в най-бедната страна в ЕС, управлявана от мафиотизирани местни и привнесени канадско-американско-израелски бизнесмени, самонабедили се за полотици.
Въпросите са безброй и верните отговори показват, че нашите държавни власти чрез решенията на Народното събрание и на Министерския съвет с участието на депутати и министри социалисти не защитават българския национален интерес.
Прав е Свиленски да казва, че при вземането на това решение на Народното събрание няма победители. Да, няма победители, всички българи сме победни, социално, инфлационно-финансово, икономически, духовно-културно и национално-исторически. И сме победени в името на колониалната зависимост на управляващата в България американофилско-русофобска върхушка.
Българските управници не можаха да научат, че в политиката има и неутралитет, че не може винаги българските политици да избират грешната страна, на която да застанат и в която да вкарат България, както по време на Първата, така и по време на Втората световна война, т.е. в лагера на губещата страна.
Не сме застраховани от грешните решения и при Трета световна война, дори тя да е само ресурсно-енергийна, финансово-икономическа и информационно-технологична война ако продължават да ни управляват политически въздухари.
Напълно съгласен съм с мнението на Президента на Република България: „решението на Народното събрание за Украйна е опасна стъпка към въвличането на България във войната“. Вярно, много опасна стъпка, противоречаща на интересите на българския народ, който в своето мнозинство е против санкциите срещу Русия, които са в пълен ущърб на българите, който е против изпращането на оръжие за въоръжените сили на Украйна, дори чрез смокиновата форма – „ремонтна дейност на украинска военна техника“. Нинова се примири със смокиновата предпазна формулировка и спаси с помощта на американците коалицията, спаси министерските постове на четирима министри на БСП, но погубва своята партия в интерес на американските интереси, в интерес на военно-промишления комплекс.
Автор: Анко Иванов – д-р по философия, Политкомент
