От целият украински конфликт явно ни интересува само и единствено какво става с българите. С този откровен цинизъм и егоистично формулирани национални интереси България е стигала до няколко национални катастрофи.
Във външната си политика България често е разчитала на една спорна стратегия: откровен цинизъм в защита на егоистично-формулиран национален интерес. Тази стратегия почти никога не е давала добър резултат, но въпреки това и до ден днешен продължаваме да се придържаме упорито към нея. През 1913 г., например, – след успехите в първата Балканска война - България има възможност да получи (и то със съгласието на великите сили) територия по-голяма от заветния блян от Сан Стефано.
Но в желание да добави и още земи в Македония към вече договореното, страната необмислено се хвърля в “братоубийствена” битка със съюзниците, които и до ден днешен обвиняваме в учебниците си по история за последвалата наша национална трагедия. Когато откровено се опитваш да максимизираш собствения си интерес за сметка на останалите, поне не ги обвинявай, че те в отговор са действали реципрочно спрямо теб.
В изолация
Всъщност, егоистичният цинизъм води до изолация: останалите “не те разбират” и не приемат твоите тези. България отново е на път да се самоизолира по важни външно-политически въпроси като Северна Македония и Украйна. Уж в защита на някакви висши национални интереси, страната си отглежда международна среда, в която дори съюзниците ѝ започват да я гледат странно.
А една такава среда не е благоприятна за реализирането на никакви национални интереси. Напротив, тя стимулира и другите да се държат максимално егоистично и недобронамерено спрямо нас.
Фокусът на този текст е Украйна, но не бива да се пропуска и следният парадокс: ние подкрепяме бързото приемане на Украйна в ЕС, но сме срещу бързото приемане на Северна Македония в него. Само това почти логическо противоречие демонстрира, че нещо сериозно се е объркало в главите на външно-политическите ни стратези.
Цинични тези
По отношение на Украйна откровеният цинизъм на управлението, оправдаван с егоистично-дефинирани “национални” интереси, вече доби срамен характер. Хора на високи постове в държавата поддържат тези, които дори от човешка гледна точка биха довели до изчервяване при артикулацията им:
- Няма да изпращаме оръжие, за да не удължаваме и задълбочаваме конфликта в Украйна;
- Ако изпратим оръжие, ставаме пряк участник във военните действия и мишена за Русия;
- Ние сме малка държава и затова нямаме сериозни ангажименти към конфликта;
- Трябва да мислим за времето след войната, когато пак ще си говорим с Русия и Путин за нефт, газ и т.н.;
- Няма смисъл да се изпраща военна помощ, защото руснаците ще я отстрелят по пътя;
- Няма да се изпраща военна помощ, защото тя може да бъде използвана от украинците за агресия спрямо Донбас;
- Другите така или иначе пращат достатъчно военна помощ;
- Ние не изпращаме оръжие за Украйна, но пък военните ни заводи се задъхват да произвеждат през последните месеци, а това е хубаво за икономиката;
- Три месеца солидарност с украинците стигат;
- Нашата цел е да спрем “братоубийствената” война в Украйна без значение как тя ще завърши;
- Ще изпратим защитни средства, но първо да бъдат раздадени на етническите българи...
Авторите на тези кандидат-студентски дипломатически бисери, уви, заемат върховете на българската политика: от президентството, през важни министерства, та до бивши министър-председатели на страната. Нещо повече, подобни бисери се тиражират като белег на “национално-отговорно” поведение. И неслучайно в буфониадата “кой е най-голям патриот” от „Възраждане“ изпъкват с тезите си, че от целият украински конфликт нас трябва да ни интересува само и единствено какво става с българите – граждани на Украйна, моряци в Мариупол, но най-вече с българите у нас.
Грешките в мисленето
Проблемът със стратегията на откровения цинизъм в изразяването на егоистично формулирани национални интереси не е само морален. Всъщност тази стратегия има един вътрешен дефект, който я прави контрапродуктивна. И затова не е просто лош късмет, че следвайки тази стратегия често сме стигали до национални катастрофи.
Първо, тази стратегия като цяло предполага, че за да спечелим ние, някой друг трябва непременно да загуби. И тук не става дума за големи амбиции за разширяване на територия (които, слава богу, вече сме изоставили), а за сметки от този вид, че за да спечелим ние, Украйна бързо трябва да загуби. Например, за да имаме по-евтини енергоносители и да спрат санкционните режими, добре е Украйна да се предаде и да загуби войната.
Второ, тази стратегия често се изразява в обикновено гратисчийство: ще се ползваме от общи блага, като сигурност и отбрана, гарантирани от НАТО, но ще се стараем да допринасяме възможно най-малко за общите усилия. Другите дават достатъчно помощ за Украйна, защо да даваме и ние? Другите да наложат санкции, но ако може ние да продължим да ползваме руски суровини и т.н.
Какъв партньор е България?
Следвайки стратегията на откровения егоистичен цинизъм България рискува да се сдобие с репутацията на партньор, който няма да се поколебае да “прекара” останалите, ако му се отдаде възможност. Както и на партньор, който се възползва от останалите и не допринася пропорционално на възможностите си.
Ето точно тази репутация е в основата на самоизолацията на страната и на попадането ѝ в ситуация, в която партньорите спират да я разбират. Като добавим към тези проблеми и остатъчни проблеми на съветското ни наследство – пробитите служби, например - става ясно защо доверието към България не е на голяма висота. Холандски пилот на Ф-35 се оплака, че българи му предлагали да разкрие тайни за самолета срещу заплащане. Холандците пък страдат от друга репутация – че не лъжат.
Как България да преодолее този проблем
Голямата задача на българската външна политика е да се раздели със стратегията на откровения цинизъм в защита на егоистично формулирани национални интереси. Защото липсата на доверие в страната има пряко изражение в отсъствие на инвестиции, нежелание за взаимодействие и общи проекти, по-лоша свързаност и бизнес среда. За да преодолеем тези проблеми, два са основните въпроси, на които трябва да се опитваме да отговорим в международен план:
1. Как да спечелим ние, без да загубят другите и най-вече партньорите ни:
Например, как България да защити интересите си, без партньорите ни от НАТО и приятелска Украйна да загубят? Как да спечелим в отношенията си със Северна Македония, без тя да загуби от нашия успех? Като държава с по-ограничени ресурси, България трябва да разчита основно на ко-оперативни стратегии, а не на стратегии, в които цялата печалба е за нас, а загубата е за другите;
2. Как да спечелим от общи блага, без да се изкушаваме от гратисчийско избягване на плащанията за тях:
Европейската и атлантическата интеграция създават общи блага – сигурност, общо пространство без граници, чиста околна среда, правова държава и т.н. България ще е успешна, не само когато се проявява като ползвател на тези блага, но и като допринася за тяхното създаване и поддържане. Правим ли достатъчно, например, за да налагаме ценностите на ЕС на Балканите? Участваме ли наравно с останалите в общи усилия, например във връзка с военния конфликт в Украйна?
Ако честно си отговорим на тези въпроси, и ако предприемем съответните действия, за да коригираме досегашната си цинична по своя характер политика, не само ще се отървем от срама, но ще имаме и далеч по-успешна външна политика. И тогава наистина ще постигаме външно-политическите си цели, а няма да използваме външната политика просто да гъделичкаме националното си самолюбие.
