Тези войни или се премълчават, или се назовават с различни евфемизми. На пропагандните названия се придава пропаганден (най-често злостен) патос, значенията зависят от партийно-конюнктурни съображения и съобразно от коя страна на разделителната линия „русофили-русофоби“ се определя пропагандаторът.

Оценката на всяка война почти винаги е с нравствен характер и се затваря в рамката „справедлива – несправедлива“. Тази оценка не се нуждае от кой знае какви аргументи. Позицията, от която изхождаш - на нападащия или на защитаващия се, е достатъчна, за да имаш основание за нея.

Но войните, за които тук отварям дума, са различни – още повече че в тях не пищят куршуми и не гърмят снаряди. С едно изключение от времето на Първата световна война, когато двете войски се срещат в сражение и завързват ожесточен бой.

През другото време сблъсъците са вербални, дипломатически, политически, търговско-икономически. Но са непрестанни и с различно напрежение и продължителност. Те са факти имат своите причини и следствия, поради което няма как да ги пренебрегваме и да се правим, че не ги забелязваме. А още са неудобни и е трудно да бъдат обяснени спокойно и обективно задълбочено. В тях се съдържат много от особеностите на българската история и причините за доста явления в нея, които не се изучават, тълкуват и оценяват трезво. Най-лесно е да кажем, че България е непризнателна на своите освободители. Такива са и обикновено обясненията както от българска, така и от руска страна. Или че Русия не ни е освобождавала, а е искала да ни пороби отново. Но причината обикновено е, че отново сме на страната на „демокрацията“, „срещу комунизма“, „за европейските ценности“. Защото нашите държавници винаги са „напредничави“ и „милеят за отечеството“.

Всъщност, може би е преувеличено, че става дума за преки сблъсъци, макар и вербално-политически. Може би по-скоро трябва да се говори за недоволни реакции, за резки отговори на заявления на държавници, негодувание от политиката на ответната държава в една или друга област. Защото две държави – една велика сила, а другата малка и слаба, трудно и твърде рядко влизат в пряк сблъсък, а инициативата е на великата сила. Освен при решаване на проблеми от двустранните им отношения, по търговски и икономически проблеми, гранични спорове, консулски и митнически неуредици и други подобни. Политическите спорове и недоизказванията, оценките на събития, явления и личности, отношението, което взима едната страна спрямо спорове и конфликти на другата с трети страни също са чести основания за прехвърчане на искри и словесни баталии.

За малката държава отношението към нея на голяма винаги е причина за ревност. Особено когато й е нужна помощ, защита или съдействие в нейните неразрешени териториална, хуманитарни и други проблеми със съседни или по-далечни страни. Малката държава не може да съществува сама и изолирана от останалите – особено когато не е обединила своите граждани в рамките на историческите или реалните си граници и е подложена на постоянни териториални претенции от нейните съседи. А ако не притежава суровини, стабилна икономика и пазари, тя е изцяло зависима. Тук илюзии никой не бива да храни и да си вярва, че е възможна самостоятелност и високо достойнство.

България е такава държава и това го осъзнават и ръководителите на национално-освободителната революция още в самото начало на възраждането на националното съзнание. Националната кауза не може да се реши от българите без чужда намеса и пряка външна помощ. И то не толкова защото са слаби, зле организирани и въоръжени, или че Османската империя е прекалено силна и несломима, а поради това че великите сили не допускат какъвто и да било проблем в Европа, още повече национален, да се решава без нейно знание, съгласие и намеса. Разбира се, и без нейното позволение и решение!

Територията, върху която е разположен българският свят и поради това, че той е в огромната си част славянски и православен, е част от зоната на руското влияние, поради което и Русия е тази, която се грижи за него и е призвана по силата на историческите традиции и двустранни връзки, но по Божи промисъл, да го освободи политически. В началото на XIX век тази геополитическа и цивилизационна формула вече е осъзната и осмислена от нашите възрожденци. Те знаят кой ще е нашият освободител.

Но и с кого ще водим най-тежката, най-продължителната, най-изтощителната, най-нелепата и най-позорната война.

Българските войни с Русия имат своите причини и обяснения, които са основателни и трябва да бъдат изучавани и анализирани. Защото най-пълно характеризират особеностите на българското възраждане с неговия капитализъм и закономерности в историческото развитие. Те не са случайни и не са продукт единствено на зла воля и омраза, служене на чужди интереси и провокиране на разделения и разногласия, за да бъде намалено руското влияние и ограничено присъствието на Русия на Балканите. Подобно обяснение е нелепо, а е и напълно невярно.

Осъзнаването на българския свят като нация, започнало през Възраждането, е осъзнаване на буржоазно битие в глобалния буржоазен свят. Българин сега вече означава свободен човек, който обаче е поробен. На него не му е позволено сам да определя съдбата си, да се развива духовно, да се просвещава и да бъде част от света на другите народи. Той няма своя държава, църква, училища. Всичко това другите народи, в това число и съседните, го притежават. Поради което са доста напреднали в сравнение с българите. Напреднали са материално, в културата и образованието, устроени са в свои държави и просто живеят добре. Съзнанието за общност и приобщеност към Европа и света е буржоазно съзнание за материално добруване и упражняване на „естествените права“, дадени на човека по природа и от момента на неговото раждане. Според буржоазния политически морал човек не може да бъде роб. Макар че именно в модерната епоха той не е нищо повече от роб!

Това право изисква за себе си и българският свят. Той вече не е средновековен и не му е достатъчно да бъде свободен по начина, по който е свободен християнинът в създадената от Самия Иисус Христос Църква. Затова и желанията и потребностите му са съвсем други. Макар че за да ги постигне, трябва да премине през овладяването на някои традиционни организационни форми и институции, каквато е Българската православна църква. Излизането от духовната власт на Константинополската патриаршия чрез учредяването на Българска Екзархия е първата фаза и на българската национално-освободителна и буржоазно-демократична революция. Защото Екзархията ще бъде пра моделът на бъдещата българска държава!

И тя трябва да бъде учредена бързо и въпреки всичките трудности и дори невъзможности; с абсолютно всичките възможни средства. За водачите на революцията това е изцяло политически въпрос и никакви църковни канони не могат да възпрепятстват решаването му.

Те буквално обявяват война на Русия, защото тя смята, че този въпрос е църковен и трябва да се решава съобразно установените от Църквата канони.

Нашите възрожденци и водачи на църковните борби вече знаят, че дори и политическите въпроси се решават по определени правила, скорост, задълбоченост и отчитане на повече от една причини. Така подхождат и великите сили. Но те поставят проблема в широк геополитически контекст, където битуват много интереси и съображения. А не спонтанно и по симпатии, каквито смятат малките държави, че хранят към тях. При този подход обаче везните не винаги натежават натам, накъдето се надяват тези, които очакват резултата.

Русия не е против даване независимост на Българската православна църква, но не одобрява действията на ръководителите на църковните борби. Русия не приема и поведението на Константинополската патриаршия, но отчита (защото така е по канон, защото е Църква майка), че в крайна сметка тя трябва да се произнесе за отделянето, за да могат и другите поместни църква да дадат съгласието си.

Иначе ще се произведе схизма и тя няма да се отрази благоприятно на църковните дела в България. Както и става! Но българите не приемат този подход и категорично смятат, че Русия не им помага. Те нямат търпение и бързат църковният им въпрос да се реши незабавно, защото времето напредва, а резултати няма.

Нашето възраждане в този конкретен момент може да бъде определено с формулата на руския богослов и мислител Сергей Булгаков като „духовна педокрация“. И тя ще е валидна и за следващите периоди в модерната българска история. Детското нетърпение е типично за „не съзрялата интелигенция“, която преценява единствено настоящия момент и трудно постига някакви стратегически мащаби в своето мислене. Тя иска всичко да се случва пред очите й, за да участва в него и да изпитва насладата от добрите резултати.

Цялото наше историческо развитие през модерната епоха, т. е. от възраждането насам, има една много важна особеност, която големият наш политически философ и социолог Иван Хаджийски свързва с дребнособственическия характер на българския капитализъм. Този капитализъм е роден от дребната собственост, от занаятчията и еснафа, няма висок мащаб, не мисли стратегически и дългосрочно, защото борбата му е за оцеляване в момента. Неговата неустойчивост изключва дългата перспектива и постепенното натрупване и израстване. Страхът за утрешния му ден е по-голям от увереността за днешния. Затова и постоянно се колебае. И съществува и до ден днешен в своята неизживяна „педокрация“.

Войната срещу Русия, породена от посочените по-горе причини, продължава и след Освобождението. Все по-често ще се говори, че Русия не е целяла нашето освобождение, а е преследвала свои интереси на Балканите, поради което е допуснала нашето разделяне на три части, две от които остават извън свободната държава. Присъствието на руски представители във войската и дори министри в правителството предизвиква не просто недоволство сред интелигенцията и голяма част от политиците и държавниците, а истински политически баталии. Антируските настроения се засилват около готвеното Съединение и неговото осъществяване.

Те ще придобият нови измерения след Сръбско-българската война, преврата на русофилите, режима на пълномощията, при царуването на Фердинанд, по време и след Първата световна война, за да достигнат апогея си в навечерието и по време на Втората световна война. България все бърза да придобие някакви ползи, да получи инвестиции, гаранции и т. н. Всичко, което иска и се надява да получи от Русия, а те не е в състояние да й ги даде, са все неща от материалната сфера, актуалната политика, изгоди. Или просто да я шантажира, за да я предизвика. В нито един момент обаче държавата ни не мисли и не постъпва от гледна точка на общата цивилизационна принадлежност и отговорност пред цивилизацията. Колкото и да са сериозни българските претенции към Русия, те никога не могат да покрият измеренията на стратегическите и цивилизационните цели, които и двете православни и славянски държави и народите им имат да постигат.

Буржоазното съзнание признава и познава единствено политическите цивилизации, основани върху и от интересите на великите сили. Такава цивилизация е така наречената „европейска“ с нейните измислени „европейски ценности“. С нейно прокламиране се прави опит да се скрият истинските цивилизации и да се промени начина на цивилизационното моделиране и изграждане, както и принципите, по които да функционират. Но цивилизацията не е човешко дело и не човек я създава и разрушава.

Тогава как България ще побеждава във войните с Русия. Тя ги губи, още преди да ги започне. И след това дълго не може да изближе раните си. Но не се вразумява и бързо забравя позорните поражения.

И днес отново е същото. Същата война, същата риторика, същото поведение на държавниците. Същата реакция на Европа. Същата глупост на тези, които са длъжни да мислят не само за днес, но и за утре.

Тогава нима ще се изненада някой, че и последствията са същите, каквито са били и след другите български войни срещу Русия?

Панко Анчев, Поглед.инфо