Наталия (43 г.) и Алина (25 г.) са от малко градче, недалеч от Мариупол. С тях е Дима, на 2 годинки. Син на Алина и внук на Наталия.

Руската армия дойде още на втория ден от войната. Постоя още ден-два и ни подмина. Така че ние на сериозен обстрел не сме били подложени, но останахме откъм руската страна на фронта, разказва Наталия.

Руснаците спряха газа, а в градчето всички се отопляват на газ. Вкарахме едно кюмбе вътре, изкарахме кюнец през прозореца, но не можеше да стопли цялата къща, а температурите бяха под минус 10-15 градуса през нощта.

Храната започна да свършва. Руснаците ни подминаха и ни забравиха. Украинците изобщо не можеха да стигнат до нас - бяхме близо 100 км навътре в руската зона. 28 дни беше глад и студ. Но положението стана нетърпимо, когато свършиха лекарствата на родителите ни. Всички те са възрастни хора и здравето им започна да се влошава.

На 29-ия ден от руската окупация цялата рода се събрала и решила, че е време да се бяга. 

Всички зелени коридори водеха към Русия. А в Русия ние работа нямаме. По-добре да ни застрелят по пътя, отколкото да ни държат заложници в Русия, разказва Наталия.

Издебнали ден, в който се водят ожесточени боеве в Мариупол. Решили, че руската армия ще е прекалено ангажирана и няма да има ресурс да се занимава с тях.

Натоварили се на двете семейни коли - майки, дъщери, внуци, баби, дядовци, свекър, свекърва и тръгнали направо през полето. Карали 50 километра през полето, после още дълго по черни пътища. Накрая се добрали до град Запорожие, от украинската страна на фронта.

И Наталия, и Алина са омъжени за етнически българи.

Свекърът на Наталия е от село Преслав. В това село, недалеч от Бердянск, всички до един са българи. В продължение на повече от 150 години в селото се женели само помежду си. Старите хора очаквали всеки момент да се върнат в България. И затова не позволявали на синовете си да се женят за украинки, защото не знаели дали България ще ги приеме с чужди жени.

Свекърът на Наталия пръв нарушил обещанието. Заминал на гурбет в Северна Русия и се върнал с рускиня. Заради това мъжът ми е израснал в рускоезично семейство. Но всеки път, когато се прибирал в Преслав, говорел на български, там и досега не признават друг език, разказва Наталия.

Когато дъщеря ѝ Алина завършила училище, заминала студентка в близкия по-голям град. И там почти веднага се оженила за българин. Явно такава ни е съдбата на всички жени в семейството, все за българи да се женим, казва Наталия.

Затова малкият Дима е почти чист българин - 100% по бащина линия и 25% по майчина.

В Запорожие семейният съвет се събрал и взел решение. Старците остават. Ако Украйна победи, ще се върнат в Преслав. 

Мъжете се връщат на фронта.

А на жените и децата казали: "Правете, каквото ще правите, но трябва да стигнете до България".

Дали им всичките семейни пари. В този най-беден край на Украйна те няма как да са много.

Алина, Наталия и Дима почнали да сменят влак след влак. Стигнали до Лвов. Там им казали: "Вече сте спасени. Още малко и е полската граница".

Мъжете и старците ни казаха да стигнем до България, отговорили те и отново започнали да сменят автобус след автобус, влак след влак. След още 4 денонощия, посред нощ стигнали София.

Студент в София е Николай - синът на Наталия и брат на Алина. Приет е по квотата за българи от чужбина, но няма нищо друго освен едно легло в Студентски град. Затова първата нощ семейството прекарало на хотел. Струвал 53 лева - голяма сума за тях, понеже в последните 8 години в Донецка област почти не е имало работа.

На другия ден започнали да обикалят София и да питат за жилище. Чули руска реч и се заговорили. Така попаднали на Олга, една от "моите" украинки. Буквално минути преди това ѝ бях казал, че мой приятел - Цветозар Вълков, е решил да предостави своя апартамент на украински бежанци. Така Наталия, Алина и Дима вече намериха свой дом.

Вчера ги видях отново. От помощите, които събира "Мати Украйна" са им дали всички вещи и дрехи, от които са имали нужда. Регистрирали са се и вече имат статут за временна закрила. Записали са се на курс по български, в петък е първият им урок. Наталия вече си е намерила работа, а Алина ще гледа детето, докато не намери нещо като детска градина.

Решили са да останат в България завинаги.