Не приемам посегателството върху спорта, изкуството, културата, не приемам забраната на книги, призивите за насилие и смърт… Не приемам и изказвам дълбоката си погнуса от гаврата с параолимпийците на Русия и Беларус

Аз не агитирам. Не съдя и не оправдавам. Аз просто разказвам. Разказвам за работата, живота, приятелствата и вярата ми в силата на спорта и олимпизма, така както го е видял Пиер дьо Кубертен, така както ни го е завещал с възторженото си възклицание „О, спорт! Ти си справедливост! Ти посочваш искрени, честни цели за достигане от хората, поставени в живота... О, спорт, ти си света“…

Няма да бъде честно, ако кажа, че не съм очаквала подобни реакции по повод публикуваното от мен. /от суперлативи, до ругатни, пълно отричане и настоятелни заповеди да спра?!/ Напротив.

И въпреки това няма да спра да се удивлявам, как хората четат, плъзгайки поглед по текста, как губят времето си, без усилие да вникнат в написаното, как „крещят“, тропат с крак и безцеремонно обиждат, в желанието си да се наложат на всяка цена, точно като децата... Като децата, за които все повече с тревога установяваме, че четейки или разговаряйки, не могат да вникнат в съдържанието на написаното или казаното...

На въпросите, защо не спирам, защо пиша, защо промивам мозъци…?! Ще отговоря с една дума – защото съм РАЗТРЕВОЖЕНА.

Няма да унижавам читателите и пиша, като за имбисили. Няма да се присъединя към хора на гласовитите кречетала, които без капка себеуважение - ежедневно, по един и същ. обидно елементарен начин, повтарят добре заучен рефрен, като в евтин рекламен клип.

Започнах с аналогии, за да се убедя, че по-голямата част от хората не обичат аналогиите, може би защото трябва да вложат елементарно усилие за размисъл. Или може би, защото пропагандната машина вече така е сработила, така е капсулирала човешкия мозък и сетива, че вече е невъзможно да бъде разбита… Тогава към кого Юлиус Фучек отправя посланието си с примка на шията? „Хора, обичам ви, бдете!“

Аз имам, не смелостта - имам необходимостта да заявя, че не приемам и абсолютно не вярвам на политици и политики, които не подбират средства, за да постигнат целите си. Не вярвам, че сатанизирането на един народ, настройването на света срещу него, ще спре войната. Не приемам сентенцията, че „Целта оправдава средствата“, защото съм дълбоко убедена, че красивите цели не се постигат с грозни средства.

Не вярвам в сълзите на тези, които, знаейки изхода от войната и лицемерно, оплаквайки нещастието на един народ, продължават „щедро“ да го отрупват с… оръжие… За неговото благо?! Потупвайки го по рамото за проявения патриотизъм?!… В един глобален свят, който проповядват?!!

Не приемам посегателството върху спорта, изкуството, културата, не приемам забраната на /изгарянето по аналогия/ книги, призивите за насилие и смърт, които вече са разрешени в най-масовите и популярни социални медии… Не приемам и изказвам дълбоката си погнуса, от гаврата с параолимпийците на Русия и Беларус.

Не вярвам повече в спорт, в който едни спортисти се радват на отстраняването на съперниците им, под прикритието за съпричастие към други… Не приемам малодушното мълчание на несъгласните, вместо на висок глас да заявят „Долу ръцете от спорта…“

До съзнанието ми, дори не може да достигнат уволненията, отмяната на гастроли, соченето с пръст на гениални изпълнители и творци, обявявайки ги за военолюбци, путинолюбци и т.н., които имат смелостта да заявят своята позиция, вместо като шушумиги да се гушат под крилцето на всеобщото мнение…

Затова ще пиша, как в едно, не по-малко страшно време, спортът събра две непримирими страни в един отбор – /Босна и Сърбия/. Отборът, чиито послания за мир, бяха аплодирани от България и Франция до Япония…

В Йемен се води война, вече 8 години. Сега! Пред очите ни загиват десетки хиляди… Деца умират без хляб и вода, без лекарства, без дом… Повече от четвърт милион загинали, от които 3,150 деца…

„Ситуацията тук е една от най-големите хуманитарни кризи… 20 милиона в Йемен се нуждаят от спешна хуманитарна помощ, за да оцелеят...“ Не аз, Анджелина Джоли го казва… Нима едните деца са по-различни или по-малко мили от другите?

Не правим ли аналогии с Югославия? Не си ли задаваме въпроса, защо миротворците от НАТО не спретнат там една „Благородна наковалня“, да раздадат справедливост и омиротворят региона?

Толкова ли е сложно да направим аналогия и с постепенното настъпване и завладяване на света от хитлеризма и фашизма /30 – 40те години на XX век/ във всичките му превъплъщения? Защо се чудим, че народ като немския го е позволил, че светът го е търпял и стимулирал?

Не се ли страхуваме за бъдещето? Не! И не можем, защото се прави всичко възможно да се заличи миналото…

Затова пиша и докато имам сили ще го правя, без да се притеснявам от отричане, обругаване и заклеймяване … Преживяла съм го в едно, както мнозина са убедени, много по-страшно време…

Под слънцето новото е само, че става все по-страшно…