„Защо“ – тази, на пръв поглед, кротка и семпла думица може да се превърне в безмилостен, дори свиреп въпрос – особено в телевизионно интервю. Стига да знаеш как да я използваш. И срещу теб да не е веселият патиланец ПростоКирчо. Премиерът.

 

Имам няколко Кеворкизма – отпреди десетина години – за въпроса „Защо?“, ето два от тях: „Милиони въпроси „защо” остават по джобовете на репортерите. А това е велик въпрос. Много телевизионни  революции можеха да бъдат предизвикани, ако репортерите го използваха по-често“.

 

И другият: „Искам да емигрирам в страна, в която задават въпроса „защо”.

 

Зарадвах се, когато чух, че Би Ти Ви пуска предаване, озаглавено „Защо, господин министър?“ Леко ме озадачи продължението „господин министър“, понеже заглавието „Защо“ би било повече от достатъчно – и лесно ще подкани зрителят да си представи, как един сатър се стоварва върху глупостта или притворството на поредния измисленяк; освен това, така се лимитира броя на предаванията, които ще бъдат излъчени – двайсетина, колкото са членовете на кабинета.

 

Не изключвам обаче, в Би Ти Ви да са наясно, че скоро кабинетът си отива, идва следващият – пак за кратко, после по-следващият и т.н. – непрокопсаници, колкото щеш за предаването, какъв кеф само.

 

Истината за съдбата на днешния кабинет – като всяка друга истина – изглежда бе „освободила“ телевизията от притесненията й – и тя бе поканила премиера Кирчо, баш него.

 

Макар от няколко месеца вече да е напълно сигурно, че той би могъл да впечатли зрителите, само ако въпросната телевизия е няма – впрочем, това е мечтата на голяма част от публиката за доста предавания. Ако телевизията имаше ням период, като киното, тогава Кирчо, без никакво съмнение, щеше да бъде една от големите й звезди.

 

Е, и в „говорещата“ телевизия има успех, но в комедийния жанр. Публиката трябва да му е благодарна, че внася доза ведрост в тягостното й ежедневие – главно с изкорубени лафове. Талантът му да оварварява езика е безподобен.

 

 

Водещата Цънцарова не успя да му зададе достатъчно често въпроса „Защо?“ – вече дори не си спомням, дали изобщо успя да му го зададе.  Този въпрос трябва да се стоварва като ковашки чук – стига да има върху кого.

Кирчо сякаш бе прозрачен и безметежно си бъбреше – нямаше смешки, освен, ако не приемем някои негови твърдения за смешни, само защото са глупави.

 

От друга страна обаче, с подобни твърдения той разширява хоризонта на познанието на зрителите, подтиква ги да ги сверяват с истинските факти.

 

Например, казва, че е уволнил военния министър генерал Стефан Янев – зрителят обаче хвърля едно око натам, където трябва – и научава, че министър не може да бъде уволняван от премиера – само Народното събрание може да го освободи.

 

 

Неосведомеността на Кирчо по този начин се оказва полезна. А той все повече изглежда като човек, който хал-хабер си няма от нищо.

 

Казва, примерно, че накарал руската посланичка Митрофанова да се извини, понеже ни е нарекла „евроатлантически подлоги“ – което, между нас казано, в доста случаи си е самата истина. Митрофанова пък твърди, че не е имала предвид България – което, пак между нас казано, си е чиста неистина.

 

И в тази мътна ситуация Кирчо се прави на каубоят, който е принудил посланичката да му се извини. Дори я задължил незабавно да разкара от екипа на посолството всички служители, които се представят за дипломати, а иначе са си от коляното на Рихард Зорге, примерно.  Пълно разоръжаване. На другия ден Русия ни вкара в списъка на неприятелските държави – но това трябва да е случайно съвпадение.

 

Къде в този разказ на Кирчо за подвизите му да промушиш въпроса „Защо?“ Това просто е невъзможно – освен, ако не се съсредоточиш в една-единствена тема и започнеш да млатиш със „Защо?“ Например, тръгваш с въпроса „Кой ви подлъга да ставате премиер?“ – и тогава всеки отговор ще предизвика поредното „Защо?“ и в скоро време госта ти ще бъде порядъчно насинен.

 

Първият въпрос е най-важният: „Защо излъгахте за… (списъкът на Кирчовите измишльотини е достатъчно голям) … защо сте толкова безгрижен… защо смятате хората за глупаци… защо на връх Шипка искаха оставката ви… защо, все пак…“ – и тъй до края. Само така водещият може да открие удивителната сила на въпроса „Защо?“

 

Ако се бои да обели кората на госта си, накрая ще стане ясно, че само той не е разбрал, какво представлява оня срещу него. Колкото и вятърничави да станаха публицистичните предавания, телевизията има прелестния навик да разголи глупака.

 

Това е една мистерия, но редовно се случва. И понякога е за сметка на водещия – особено, когато той изостави в джобовете си „защо“.

 

Тия дни социалните мрежи яростно се занимават с поведението на телевизиите по време на „Украинската операция“ – и оценките никак не са ласкави. Мнозина смятат, че те са пристрастни, че руската гледна точка за конфликта е представяна повърхностно, ако изобщо е представяна.

 

Свидетели сме на остър сблъсък между „русофили“ и „русофоби“, със значителен превес на първите – вече стана дума в предишната ми дописка, че дори гранитният късен русофоб Костов смята, че 60 процента от българите са „путинисти“. Разбира се, това твърдение също е некоректно – русофилството от десетилетия има своето място в Големия Български Разказ, Путин няма място там.

 

Това е просто едно злословие на „фобите“, което сериозно ги злепоставя. Факт е обаче, че е достатъчно да кажеш една обективна дума за случващото се в Украйна, за да те анатемосат като „путинист“. Още малко и ще започнат да организират лов на вещици.

 

„Филите“ пък се опитват да компенсират некоректното – както те са убедени – отношение на телевизиите към руснаците, като насищат Мрежата с видеосюжети и документални филми, някои от които имат поразително въздействие – например, тези за събитията в Донецк и Луганск.

 

За да сме справедливи, трябва да признаем, че в момента телевизиите нямат особени шансове да променят отношението на публиката към тях. Те дори не са в състояние да опишат „фронтовите“ събития, принудени са да показват едни и същи кадри на разрушения – за един жилищен блок в Мрежата се твърди, че е опожарен още през 2017 година.

 

Зрителите откриват и други несъответствия; днес един обикновен смартфон може да превърне всеки в знаменития фотограф Капа. Не сме чули досега гласа на нито един украински или руски военен. Възможно е изобщо да не допускат репортерите близо до реални бойни сблъсъци – но, ако е така, трябва да ни го кажат.

 

Иначе и най-способните измежду тях ще изглеждат невзрачно – без ясно обяснение за странната им трансформация. Чудя се, как ще се справи в тази ситуация Иван Георгиев от Би Ти Ви, примерно – един безспорно много талантлив журналист, завършен професионалист.

 

Държат репортерите на пушечен изстрел разстояние от горещите точки – вместо това, те имат неограничен достъп до украинските бежанци, единствено жени и деца.

 

По този начин засега украинците получават предимство в пропагандната война. И неизбежното се случва – състраданието към нещастните бегълци заслужено взема връх. Политическите, историческите и всякакви други мотиви и аргументи за конфликта губят до голяма степен значението си.

 

И сякаш изобщо не може да бъде удовлетворена претенцията на публиката за обективност. Но наистина ли е толкова трудно да се постигне тя? Едва ли – просто телевизиите трябва да минат в режим на многогласие – поне това.

 

Като не ви пускат в Донецк или Луганск – потърсете тогава Никита Михалков, световноизвестния режисьор и актьор, чуйте поне неговият разказ. Лесно е. Това няма да ви направи по-малко състрадателни към потърпевшите. Има ги и отсам, и оттатък.

 

 

Някои предвзети хитреци се опитват да ни внушат, че състраданието е предназначено единствено за „текущите“ жертви. Подлеци са тия. Съпричастие, жалостивост заслужават всички – дори и ония, които са изтлели преди сто години – пак по украинските полета. И тия отсам, и ония оттатък. 

 

Как ще продължи драмата, как ще приключи и ще приключи ли изобщо?

 

Путин няма да бърза – ей, ставам ли „путинист“, когато казвам това? Някои от условията, които той поставя на украинците, изглеждат направо невъзможни – например, да бъде записано в конституцията им, че никога няма да се включат в НАТО.

 

Вероятно, така ще постави конфликта под продължителна обсада – и това ще бъде своеобразно анексиране на големи части от Украйна.

 

Обсадата ще изтощи в някаква степен и Европейския съюз – дори към този момент част от Украйна вече „членува“ в Съюза, засега са милион и половина души, с реалната перспектива да станат поне пет милиона. Впрочем, нашият палавник Кирчо пак „издранча“ – думата е негова – на кухо и по отношение на бежанците, като противопостави украинските, които били цивилизовани хора, на всички останали.

 

И си спечели хиляди псувни от зрители на „Ал Джазира“. Присмяха му се дори в Америка, в шоуто на Тревор Ноа. Изобщо, момчето усърдно се прочува – и без да отговаря на въпроса „Защо?“

 

А някакъв умник казал по телевизията, че ако превземат Одеса, следващата цел на руснаците щяла да бъде Варна. Тъй че, ако вярват на идиотщини, варненци трябва да готвят букетите. Няма да го направят.

 

За разлика от политиците ни, които, като безподобни подмазвачи, имат под ръка цели три букета: един за старата вечна дружба, втори – за новата вечна дружба, а третият – за всеки случай.

 

Големите български телевизии са се превърнали във филиали на „Червен кръст“ – готови са да обгрижат всеки, стига да каже някоя ярка глупост. Иначе, и в момента българските зрители знаят за „Операцията в Украйна“ толкова, колкото и първия ден. Почти нищо. Телевизиите не им предлагат новини, а пропаганда – при това, доста саката. Кореспондентите им не са й помирисали „фронтовата линия“. Главно разказват, вместо да показват и усърдно преувеличават постните си преживелици.

 

В замяна на това ни предлагат смехотворни нововъведения: кореспондент, уж от мястото на събитието, приканва редактора си да съобщи от студиото последните новини.

 

На фона на снимка на ухилена репортерка чуваме разказа й, който трябва да ни разплаче. Друга репортерка се включва от автобус, който извежда българи от Украйна – и толкова е приповдигната, сякаш Зеленски е превзел Кремъл.

 

Да го кажем направо: нашите телевизии, и не само те, са се превърнали във филиал по-скоро на украинските информационни служби.

 

Досега  не видяхме и половин кадър, дори и размазан да е, от Донецк и Луганск.

 

Телевизионните водещи пък сякаш не са и чували за Петлюра и Бандера.

 

Те живеят с днешния пушек – той им насълзява очите, не виждат добре, но това няма значение за тях.

 

Отгоре на всичко, подценяват и публиката си, но тя не е като повечето от гостите им – не понася ушите й да бъдат проглушавани само от една камбанария.

 

Ако попитате някой по-простодушен български властник, как преценява поведението на телевизиите – той ще се огледа, ще провери, кой точно букет носи в момента – и едва тогава ще ви отговори.

 

През 2006 година известният британски историк Дейвид Ървинг бе осъден на три години затвор от Виенския окръжен съд – защото в две свои лекции пред австрийски студенти, изнесени през 1989 г., изразил съмнения в мащабите на Холокоста.

 

А в днешна Украйна почитат Симон Петлюра, един от отговорните за масовите еврейски погроми в края на Първата световна война, и нацисткия колаборационист Степан Бандера. При тях не става дума за съмнения – а за реални зверства. Никой съд обаче не се занимава с пропаданията в някоя национална памет.

 

Впрочем, някой разбра ли, защо израелският премиер Бенет отскочи до Москва? Дали това не е знак на подкрепа за усилията на Путин, който иска да убеди света, че Украйна се нуждае от денацификация? За тази цел израелското външно разузнаване, което в доста периоди е най-могъщото в света, може да извърши чудеса.

 

Добре, че някои вестници и сайтове представят чуждестранни публикации –  и ние имаме възможност да преценим и другата истина. Но в общи линии, „Операцията“, поне засега, си остава една добре опазвана тайна.

 

И у нас има хляб за доста въпроси „защо“ – въпреки че ПростоКирчо оставя впечатлението, че нещата са ясни и елементарни, тъкмо по неговата кройка. Например, защо Радев толкова категорично се разграничи от генерал Янев, доскоро най-близкият му довереник?

 

Защо упорито ни внушават, че едно фейсбук-прегрешение на Янев е причината за отстраняването му? Защо президента вече изглежда безсилен да се справи с инфантилните бродерии на премиера, които трябва да минават за политика?

 

Защо се отнасят толкова безотговорно към реалната опасност да ни набъркат в руско-украинският бъркоч – и кой кръг в момента кисне най-добре останалите, там, където трябва? Защо досега не чухме и думица за първата санкция, която отнесохме – слагането ни в списъка на неприятелските на Русия държави?

 

Някой изобщо схваща ли, какво означава това – или на „първите“ ни мъже им е достатъчно да се държат като разпищолени българофоб?

 

Защо, защо, защо…

 

 

 

КЕВОРК КЕВОРКЯН